петък, ноември 30, 2007

Ромео и Жулиета - ръцете зад гърба!


"Българското училище не се справя добре с образоването на учениците в периода от 4-ти до 8-и клас. Докато четвъртокласниците ни продължават да са на челни места в света, осмокласниците ни все повече пропадат и са сред най-слабите ученици.

Това показват резултатите от две големи международни проучвания за знанията на децата - PIRLS и PISA." (източник)


Първо възможно обяснение - системата на началното обучение е добра, а на прогимназиалното - лоша. За мен твърде невъзможно. Нима в началното училище учителите са по-добри, а в прогимназиите не? Или пък заплатите в началното училище са високи и там отиват само доказани професионалисти? С едно сравнение на реформите в началното и прогимназиалното образование може да се види колко има хляб в тая хипотеза. Но според мен няма, а точно тук очаквам да се плъзне тюхкането на образованата публика.

Второ възможно обяснение - при момченцата, някъде към 4-ти клас започва пубертета. Започват да ги интересуват съученичките повече отколкото учебния материал. И съответно започват да търсят вниманието им. При момиченцата пък, започват батковците да им обръщат внимание, а понякога и по-възрастни чичковци.

Летящ старт в света на възрастните. И ако в света на възрастните, за да се сдобиеш със статус и съответното внимание от другия пол, не ти трябват качества, които се възпитават в училище, а ти трябват ценностите от "училището на живота" - при едно общество, толкова неподготвено за съвременния начин на живот и свикнало да получава истинските знания и ценности извън училището, като нашето, какво да очакваме от петокласниците? Да си повишават успеха и да изпадат от социалния живот ли? Да ходят на частни уроци по математика, по сексуалност и по отговорно поведение, за да наваксат с материала? Появяват се въпроси, за които в училище няма отговори. Или има идиотски отговори. А учениците им отговарят, като постъпват като родителите си - неподготвено и цинично. Успехът, нормално, е последна грижа.

Българското образование има само два метода, с които се справя с врящите хормони на тинейджърите - репресия и пренебрегване. Винаги можем да се върнем на сталинистките методи (почерпени от светата инквизиция) - ако свариш хора над 18 г. да се целуват - жениш ги. А под 18 г. се предполага, че учениците въобще нямат сексуалност и социален живот и затова им говориш за зайчета и минзухарчета.

Затова им се преподава специално кастрирана литература, според която героите и авторите никога нямат сексуални мотиви, а само нравствени и патриотични. Дори и в "Хамлет" никой не смее да се зачете в закачките на Хамлет към Офелия. Да не говорим за истински анализ на 14-годишните Ромео и Жулиета. Пиеси на по 400 години.

Означава ли това, че българското образование се движи около 450 г. след Шекспир?

Щом правиме лекарства от фъшкии, защо и реклами да не правиме от фъшкии?

сексът продава
Бизнес модел - "Абе я ми се разкарай с тия концепции, бе. И пари ще им давам, айде де. Тури там една хубава мадама. Ето ти мойта кола. Тури некоя мис България. По бельо. По бельо. Ей, да можехме да я съблечеме, и устата не трябва да си отваря."

Резултат:
"Парфюууум! Оооооо!"

Бизнес модел (вариант 2 - "интелектуален") - "Значи, няма да им говориме за секс директно. Няма да показваме секс в ефир (само ограничават честните бизнесмени, нещастниците от СЕМ). Чакай. Чакай. Сега ще измисля намек."

Резултат:
"Ето това чукане чаках."
"Сваляме ли ги?"
"Как са напращели! И са сочни!"

Една загатната еротика, струяща от контекста.

мъже говорят за кредити
Бизнес модел - "Абе четох в един учебник по маркетинг, че мъже-бизнесмени най-добре рекламират бизнес кредити. Какви бизнесмени ли? Ми такова де, продават. Продават нещо."

Няма значение, че който има поне един месец стаж в бизнеса, би прихнал да се смее при вида на рекламните бизнесмени, показвани по тв. Двама души, облечени като хора, които се заглеждат по щандове с клещи, твърдят че имат бизнес с дрехи, че дори и банката им е повярвала, че разбират от дрехи.

И помощника на единия е с дискретна карирана ризка, с която може да се продава обков за мебели. Аз щях да им дам кредит само ако продаваха фитинги. И анкерни болтове.

толкова съм добър, че само специалистите ми разбират
или доказателство че не само в българия има "гении".
Бизнес модел - "Копеле, гениален съм. Абе, това е изкуство бе, тъпунгер. Гениален съм бе, гениален съм, абе кажете ми че съм гениален, дайте ми награда бе, не е честноо...."

Това са рекламите, за които трябва да се напрягаш да ги разбереш. Тука любимец без конкуренция ми е рекламата на кока кола за зловещите мутанти.


английският продава
Бизнес модел - "Българският sux, българският е shit. И кирилицата е shit. Можеме да продаваме посредствените си продуктчета, само ако излъжеме, че англичаните първи са се минали да ги купуват."

Тука има няколко лидери - реклами за козметични препарати, на които за съжаление не мога никога нито марките да им запомня, нито продуктите. Клаустрофобичните бетонно-алуминиево-стоманени грамади, набедени за луксозни имоти (gardens, estates, city) и курорти (resorts, beach) също.

Помня последната от този вид, де. Докато дикторката казва "от истинско българско гродзе", на екрана е изписано "from mavrud"

Е, и Kamenitza. Нали я продават от Ванкувър до Владивосток. "В Англия сме бира номер едно. Това заводче тука в България съм го дал на баджанака да изкара некой лев, че тъщата мрънка..."

правиме евтини реклами
Бизнес модел - "Абе, какви са тия дизайнерчета, режисьорчета, че и пари искат за някакво си филмче трийсе секунди! Нали си плащам за излъчването! Аз ще си го направя по-добре. Аз таблетките сам си ги правя в гаража, а те..."

Хомеопатичните препарати са завзели тази група (имунобор, Борола, задръж тапата, стодал, това е моята тайна, златно чудо). Мъдростта, която струи тук звучи почти по зенбудистки.

"Щом правиме лекарства от фъшкии, защо и реклами да не правиме от фъшкии?"

сряда, ноември 28, 2007

За задължителното гласуване и Австралия

Отдавна си мисля да нахвърлям едно текстче защо съм за задължителното гласуване. (И да дам на Иван отговор)

Не просто съм за задължителното гласуване, а съм за цялостна избирателна реформа, включваща задължителното гласуване като основен елемент.

Разбира се, всичко с цел да се подтикне гласоподавателят да мисли за избора който прави (и не само по избори), т.е. да се понаучи на отговорност. Иначе няма спасение от всички болести по демокрацията - сами си ги изброявайте.

Има два начина човек да се научи да поема отговорност - мек или твърд. Твърдият е свързан с наказанието, а мекият - с лично осмисляне на последствията на собствените ти действия. Твърдият метод обаче има сериозен недостатък - кара те да си мислиш, че ако избегнеш наказанието не носиш отговорност.

Ние като култура предпочитаме твърдия начин - "На зло куче, зъл прът" Аз пък предпочитам меката англосаксонската система - но това си е само една мечта. Англосаксонската система е създадена от хора, възпитавани като отговорни от най-ранна детска възраст. Така че ашладисването и тук сигурно ще доведе до катастрофа.

А нашата (руско-френско-немската) е основана на боя през пръстите и толкова. В добавка, в англосаксонските държави съдът е изключително ефективен (сравнен с другите практики). Но замълчи сърце.

Представям ви изключително поучителния материал на Павката за неговото участие в изборите в Австралия.

Цената

По какво познаваме децата? По това, че ако ги заведем в магазин за играчки ще си имаме неприятности. „Струва скъпо“ или „нямаме пари“ са аргументи, които много слабо работят в наша полза. Децата са свикнали да получават, а не да купуват хубавите неща в живота си (и ще помоля младите родители да не ми възразяват). Има си други техники за измъкване от магазина, на които сега няма да се спираме.

Какво ни говори това – идеята, че всичко струва пари, че всичко се плаща, идва много по-късно, чак когато децата престават да бъдат деца и да вярват в дядо Коледа. И, ако това се случи преди времето си, е тъжно, но тъжно е и ако никога не се случи. Т.е. ако децата и на 60г. още не са пораснали.

Гледам четири нормални семейства на екрана, които си живеят живота на един плаж в Мексико – шезлонги, отбрана храна, питиета, и отгоре на всичко – дават ги по телевизията. Наблюдавам как само за няколко седмици ще се лишат от семействата си, от връзките си, които са изграждали с години, и не ми е особено жал за тях, защото това си е техният избор.

Те плачат, вдигат скандали, изпадат в меланхолия и не могат още да разберат какво им се случва.

Не могат да разберат, че те си плащат цената - за плажа със златист пясък, за синьото море, за питиетата и шезлонгите. Плащат си с душевното си равновесие и с това, което до момента са съградили. Те са като телевизионни гладиатори, които са били глезени и гледани от слуги, изведнъж излизат на арената и започват да протестират :

„Ама чакайте сега, какъв е тоя лъв на арената? И защо изглежда толкова гладен?!“

Да сбъркаш Нико Тупарев с Дядо Коледа? Има някакво подобие в брадите...

Наплашени пенсионери и неграмотни представители на малцинствата вкарват във властта бандити. Къде срещу пари, къде от страх, къде от невежество. И после те самите страдат най-много от това. Но страдаме и ние. Защо страдаме? Защото вместо да бъдем непримирими към недостатъците на демокрацията и обществото ни, ходим за гъби, траем си или се пристрастяваме към нещо приятно - било то бънджи, блог или мързел.

И после се чудим откъде ни е дошло – ченгета, корумпати или обикновени бандити разрушават градовете и природата ни. Просто си плащаме за лукса да бъдем страстни социопатични гъбари.

Всичко си има цена. Всичко си има последствия.
Не сте забравили за подписката за хотела, нали?

петък, ноември 23, 2007

Уикенд четиво — Игор Свинаренко, Бандитската йерархия на властта

Специално за вас превеждам страхотната статия на Игор Свинаренко за отношението на руснака към властта. А преводът е, защото ми се стори че и нашето отношение не е много по-различно. Приятно четене.

Моите коментари с дребни буквички

(източник - газета.ру, на руски)


Митингът в Лужники. (Източник - Коммерстантъ)

В своята реч на стадиона в Лужники ВВП (Путин - к.) между другото, спомена и следното:

«Властта действително допуска грешки в работата си».

И после посъветва:

«Затова, може и трябва да се критикува властта».

Аз веднага си помислих, че не говори за мен. Има си специално обучени хора, които по-добре от мен, по-старателно и грамотно ще изпълнят съвета на вожда.

Спомних си и нещо друго. За разговорите за демокрацията, които водех в последната елцинска — кой ли тогава предполагаше — година, с известния правозащитник Валерий Абрамкин. По съветско време той беше истински политзатворник. И ето той какво ми каза, затворническият опит го е убедил в това нещо — на нашия народ демокрацията му е чужда.
Аз разбира се, се учудих. Къде пък демокрация в затвора, когато и на свобода я нямаше? Че и при съветската власт — съвсем.

Валерий обаче, ме уверяваше, че лежал в килии, където имало истинско равноправие и пълна демокрация. Ставаше дума за учреждения, където ред са въвеждали обикновени политзатворници, а не професионални бандити. И работело! Всичко се решавало колегиално, с консенсус. Но ако ситуацията се проточвала във времето то — внимание! — хората се изморявали и спирало да им харесва. Тогава се появявал някакъв тартор, и на него му сдавали властта. Хората доброволно се отказват от равенството и братството — и възстановяват желязната йерархия.

Интересно разсъждение, което е приложимо не само към България, но и към няколко фирми, на чието развитие съм бил свидетел. И в най-свободомислещите фирми, които наблюдавах, накрая винаги е идвала желязната ръка — мотивирана да прекрати караниците, да даде тласък или просто да въведе ред.

За термина «вертикал на властта» тогава още не бяхме чували. Аз само уточних, в тогавашните термини:
— Ти изглежда говориш за това, което на свобода се описва с фразата «твърда ръка»?
— Разбира се.
Абрамкин, изглежда, много беше мислил по темата, той имаше готови обяснения, уточнени формулировки:
— Става дума за потребността на много хора да имат някаква външна съвест. На човек често му се иска някой да снеме от него бремето на отговорността и сам да я поеме. Този модел, по който славяните са повикали варязите (скандинавско племе - к.), за да въведат и да поддържат реда. В затвора това се случва щом се появи нов човек. А понякога някой от килията поема отговорността и задълженията...

Желанието за външна съвест аз го свързвам с желанието Бог да присъства в живота на човека. И ето какъв е резултатът ако Бог изчезне от мирогледа ти — склонен си да даваш божествени качества на обикновени хора.

През лятото на 1999 още не знаехме кой ще дойде и как ще си свърши работата.

Е, и какво толкова. Щом съществува, щом съществува такава потребност — значи няма друг начин. (Изглежда хората се женят по същия принцип). Това е нещо като ручейче, което си търси пролука. Харесва ли ни или не. Ние нямаме друга страна и друг народ. Трябва да можем да живеем в страната, която имаме. Живеехме едно време в т.нар. "социализъм".

Тогавашната ни дискусия плавно се преля в спомени за обстрела на белия дом (парламента в Москва)

Абрамкин и тук откри затворническа аналогия.
— Събрала се е критична маса хора, които са привикнали към насилието. Такива, които ако не набият някого, у тях започва абстиненция, като при наркоманите. Нещо подобно като усещане е гражданската война. Е, аз на гражданска война не съм бил, но имах подобно усещане, когато в затвора започваше бандитски произвол (професионалните бандити тормозеха на воля по-слабите от тях) , когато аха-аха и да влязат вътрешни войски в зоната.

Нещо като пророчески сън.

Спомних си и ситуацията с Пастернак, който написа съвсем вяла и безобидна книжка за доктор Живаго, на която властта сериозно се обиди.

Тогава дори излизаха тъкачки с речи и разни очилатковци със строги костюми и страстно, вълнувайки се, говореха за любовта към началството... И за силната си омраза към тези, които са против... Не много естетично, разбира се, но по същество разбираемо желание да бъдеш близо до правия път. И от двата варианта - да обичаш началството или да го мразиш, за предпочитане е първият вариант. Щастливи са тези хора, които са способни искрено да чувстват такава любов! Аз практически почти съм склонен да им завиждам.

Властта не харесвала Пастернак. И защо, всъщност?

Прочетох романа много внимателно — тогава, при самиздата, това още беше възможно, сега сме преяли с информация — опитвайки се да открия причината. И видях две възможни причини за недоволство. 1. Нещо от вида "стана ясно, че колективизацията беше грешка, и за да бъде скрита, започна голяма война, която скри много други работи". 2 — внимание!— "страната идейно се върна към времената на дивите първобитни овчари и всевластни вождове, които бяха обожествявани". Нещо такова. Вероятно втората точка е била доста по-обидна — наоколо Европа, цивилизация, носим европейски костюми, и изведнъж такива изцепки.

И аз трябва да си призная че нито успях да прочета цялата книга, нито успях да гледам целия филм. Вееше ми на скука, като от суперпродукция. Навремето сигурно е било интересно да се наблюдават диваците зад желязната завеса — екзотика, а сега — оказва се че литературните качества на творбата не са кой знае какво. Че и посланията.


Но, разбира се, никого това не може да излъже. Каква Европа? Аз като човек от степта, родом от донецките степи, в детството си се нагледах на огромни количества скитски венери, такива каменни статуетки в естествена големина, там е пълно с тях. И затова фразата "да, скити сме ние, азиатци сме" (запетайки и да се слагат или не, смисълът е същият, само интонацията е различна), аз възприемах не като поетическа волност или шега, а като констатация на железен факт. Скитите — това е яко, те били свръхдържава, те си правили каквото си искали и изкарвали акъла на европейците. Говорейки за това, че у нас народът е див, веднъж бях деликатно прекъснат с въпроса:

— А вие самият, не сте ли див?

Хванах се за главата. О, Господи. От това трябваше да започнем! Разбира се, аз съм див, степен дивак и скит! Аз съм варварин!

С тази дребна разлика, че не искам да разруша Рим, защото ми харесва. Но и лигавенето, което започна по цялата страна в чест на новия вожд (или не съвсем новия, не е важно) — не ми се струва чудовищно. Нормално лигавене, нашенско, скитско, просто. То е необичайно демократично. Можеш да ревеш във възхвала на вожда или атамана "Любо!" или както там се вика - при запорожките казаци е имало забележителна демокрация. На нас всичко ни е наред. Страната си живее така, както и е комфортно, както е свикнала.

Колко е трудно понякога да излезеш от зоната на комфорт, за да търсиш щастието си.


Колко пъти съм пробвал да емигрирам — но, горчив е чуждият хляб. Колко пъти съм виждал емигранти как живеят, колко са жалки и нервни, — изпращат те в Москва, там където за тях са затворени вратите, по известни причини...

Свободомислещият Бертолд Брехт говорил с някото — с Улбрихт (комунистическият диктатор на ГДР -к.) май? — и на упрека, че народът на Източна Германия е несъзнателен — отговорил: "Ако не ви харесва този народ, намерете си друг."

Сега тези думи издевателски се връщат като бумеранг към тези хора, които защото носят шапки и очила си мислят че са особено умни. "Не ви ли харесва?"

Харесва ми бе, харесва ми...

Когато бях млад, имах една позната, която работеше като кондуктор в първа и втора класа във влака (вагони с купета). Но веднъж се замотахме, тя си изпусна влака и за наказание я пратиха в общия вагон:

Когато и изтече наказанието, тя отказа да се върне обратно:
В първа и втора класа трябва да се усмихваш на всеки простак, здравейте—извинете, а в трета класа можеш да ги псуваш на воля, и не трябва да метеш на всеки 10 минути, да разнасяш чай, да им се усмихваш — сами ще ти налеят. И въобще чувстваш се като свободен човек.

Ето едно съвсем просто обяснение защо обслужването не е на висота нито в България, нито в Русия. Да бъдеш най-добър в работата си едва ли се смята за някакъв стимул и ценност. Докато виж — свободата да напсуваш някого си е ценност.

Така и днес... С народа свой — там, където е и той.
Ето това е свободата, каквото и да си говорим.

Смяна на чипа, смяна на софтуера. Колкото по-бързо, толкова по-добре.

четвъртък, ноември 22, 2007

Нова книга за Интернет маркетинг

Тази вечер присъствах на промоцията на книгата "Онлайн маркетинг — мисия още по-възможна".

Жустин Томс продължава поредицата си от ограмотителни книги за българоезичната аудитория в Интернет и попълва с още един екземпляр оскъдната колекция от оригинални дела на български автори на Интернет тематика. Заедно с Горица Белогушева отново са създали интересна и приятна книга, която събира на едно място най-важното от Интернет маркетинга.



Събитието се проведе в традиционното заведение за офлайн срещи на онлайн обществото - Грамофон. Имаше червено вино, перно(френска мастика) — и от двете пих, винцето ми се стори по-приятно; целувки (от белите :-( ) и фъстъчки. Цветя, балони, поздравления, добра компания — имаше всичко необходимо за едно добро тържество.





Имаше и томбола, в която нашата маса грабна най-добрата награда — книга и бутилка уиски.

Жустин и Горица, пожелавам ви да запазите енергията си винаги до ръба на резервоара, както досега ;-)


И отново: Пааавел Шоопоооооооов!

Част от обсъжданията за Закона за данъците върху доходите на физическите лица и в частност за плоския данък, провеждани днес в Народното събрание:

„Шайка либералстващи икономисти“

Зам.-председателят на „Атака“ Павел Шопов изрази политически мотиви срещу въвеждането на плоския данък. Мнозинството в парламента няма легитимност да прави такава голяма данъчна реформа, защото то далеч не отговоря на вота, даден преди две години, посочи той.

Шопов каза, че от няколко години насам „шайка от либералстващи икономисти“ започнали да предлагат идеята за плосък данък по подобие на други бивши соцстрани в преход. Впоследствие идеята била подета от група „либералстващи политици“ — днешната опозиция, а после била възприета и от БСП.

Взето от Медиапул и Агенция Фокус

Невадааааааааааа! Пусни Преслава, че пей Гидика!

Ден на протеста

За пръв път тази събота ще проведем насрочения "ден на протеста" - от 11 часа на моста на НДК. Всеки, който има някакви подписки за подписване, да заповяда. Има капацитет да стане историческо събитие ;-) Още информация тук.

сряда, ноември 21, 2007

Малко снимки от големия сняг в Южния парк













Измръзнаха ми всички видове стърчащи органи докато снимах. Клик на картинките за по-голямо.

Време е да си върнем Йовков

Клик на картинката за по-голямо

Време е да си върнем Йовков (10х, Джендо). Какво ни дадоха ТРУД и министерството на културата за това, че за известно време го бяха откраднали от българския народ? Някой помни ли още пикливото сайтче, където трябваше да бъде предоставян платено?

Ще подсетя когото трябва, за да се върне Йовков при читателите си.

вторник, ноември 20, 2007

Я някой да даде акъл — проблем с ubuntu

От няколко месеца съм с Ubuntu 7.04

Върви като пушка и никакви проблеми досега не съм имал с него.
Само че от три четири дена имам следния проблем — на всеки 2-3 часа работа забива яко.

Мишката работи едва едва понякога, понякога не, всичко друго блокира. ctrl+alt+f и ctrl+alt+backspace не работят. Рестарт от копчето.

Забелязвам че това се случва като се натовари процесора. Седи денонощно включен, но забива само когато аз работя на него и само ако скочи внезапно натоварването на процесора - например при отваряне на картинка в гимпа или на нова страница с файърфокса. Или поне на мен така ми се струва.

Прилича ми на хардуерен проблем

Някакви идеи?

PS. Не съм специалист, така че моля ви излагайте идеите си на прост език ;-)

понеделник, ноември 19, 2007

Кони Франсис — загадъчната певица

Върви в момента някаква жълто-оранжева реклама на домашна техника по телевизията. Май за бяла техника. Песента, която се чува, не е лоша - Siboney.

Сибоней e град в Куба, доколкото помня, май имаше и връзка с революцията.

Тайнствената певица е Кони Франсис, и ви предлагам да видите две клипчета с нея. Яки песни.


неделя, ноември 18, 2007

Неделно сериозно четиво — Георги Марков

Желанието ми да ви припомня Георги Марков е вдъхновено от поредицата на Христо Христов в Дневник, в което открих отговорите на много въпроси, които са ме вълнували цял живот. Тъжни отговори.

На който не му се чете този важен, но сериозен текст (източник), да прескача и да ходи на предишните два постинга — значително по-весели са (за чалгицата и за Путин).

И Г Р А   Н А   Д Ъ Р Ж А В А

Всеки път, когато по един или друг повод се вглеждам в дейността на хората от върха, с които режимът у нас се отъждествява, не мога да избягна чувството за деца, които си играят на държава. Спомнете си как лицата на нормалните деца придобиват тези неестествено тържествени и важни изрази, как ръцете им правят величествено-смешни жестове и гласчетата им се напъват, за да извикат помпозното: „Аз съм България“ или „Аз съм Аржентина“. За да придадат по-голяма достоверност на играта си, децата се опитват да имитират предполагаемите категорични маниери на възрастните държавници и с най-голяма сериозност си разменят територии, обявяват войни, водят сражения. Същевременно детската представа за власт и сила често пъти се изразява във фантазии като: „Ако бях цар, щях да си построя най-големия самолет в света“, или „Ще прехвърля столицата на България в село“, или „Ще павирам площада пред нашата къща със златни павета“ и т.н. Децата желаят да направят неотразимо впечатление на света, всеки да ги види, признае и им се преклони. Може би тези фантазии имат своето обяснение, което е свързано с постоянното пренебрежение на възрастните — „детска работа“.

Но сега представете си, че такова едно дете физически порасне, но запази у себе си целия комплекс на своите деветгодишни мечти и фантазии, запази детския стремеж за показ на сила и власт, за непрестанно демонстриране на превъзходство. Представете си също, че и инстинктите на 50-годишния гражданин са си останали на същото детско ниво, и вие ще видите, че той наистина се опитва да прехвърли „столицата на България в село“ или да се огради със златни павета. Децата не знаят и не се интересуват от цената на осъществените фантазии. Те нямат представа за чия сметка са златните павета, те не се досещат, че може би милиони хора ще трябва да ги отгладуват, да ги изстрадат. За тях нещата са като в приказките. Представете си, че лично вие сте роден в Златица, детството ви е преминало всред овчарчета и краварчета, всред най-чистия и ухаен балкански въздух, всред красива и волна природа. Но вие не сте щастлив сред тях, дори не я забелязвате природната хубост. Даже в някаква степен вашето плебейско самочувствие страда, че баща ви е обикновен селянин, каквито са всичките ви роднини, че в техния обикновен и отруден живот няма нищо героично и велико. Дори фактът, че те произвеждат в своите мандри най-хубавия кашкавал в страната, ви потиска, защото вие си мечтаете за нещо съвсем различно, супертехническо и блестящо, като строителство на ракети или на дреднаути, пътища от фосфоресциращ асфалт, лебедово езеро и стъклен палат за ваша милост… и т.н. Но върхът на вашата мечта е часът, когато вие ще се появите пред вашите бивши съселяни в качеството си на всевластен султан и със замах ще им покажете колко далече сте отишли, ще им раздадете благодеяния и ще им кажете тържествено:

„Стига с вашия кашкавал! Аз дойдох да ви освободя от проклетите мандри и от днес нататък вие ще конвертирате мед, или ще работите на компютри, или ще монтирате полупроводници! Аз променям вашия живот!“

Речено — сторено. Малкият селски мегдан става „площад на революцията“, старата кръчмица е бутната, за да се издигне внушителна читалищна сграда, където вашият портрет гледа от всяка стена, построявате мотел, макар че няма много посетители, защото пътят е лош. Затова построявате и път. Издигате и кафе-бар, макар че вашите съселяни не обичат кафе, все пак звучи модерно. След това се хвърляте да строите завода, с който фактически искате да промените историята… Няма никакво значение какво точно ще произвежда този завод, какъв ще бъде икономическият му ефект или пък влиянието върху околната среда, важното е той да се издигне, защото е вашият собствен паметник, който приживе сте си създали и с който се надявате да ви запомнят… И нито за миг не си помисляте, че цялата тази дейност на вашето обезсмъртяване, цялото това демонстриране на вашето превъзходство, всичко се плаща не от вас, а от залъка на бившите кашкаваладжии. И нещо повече: никой от тях не ви е искал нито мотела, нито кафе-бара, нито кое да е от благодеянията, които сте раздали. Никой не ви е молил да осъществявате детските си мечти за чужда сметка, защото, ако вие сте били нещастен всред Балкана, имало е много хора, които са били щастливи и които биха искали да живеят не според вашите мечти, а според техните собствени разбирания.

Както мнозина от читателите са се досетили, дотук аз разказах почти буквално историята на медодобивния завод край Златица и Пирдоп. Червенков искаше да измени лицето на родния си край и нищо не можеше да го спре. Медодобивният завод е пример за едно от най-абсурдните индустриални строителства, които науката познава. Всеки студент от политехниката знае, че при избор на място за постройка на завод се изискват три основни условия: близост до източник на енергия, близост до източник на суровина, близост до транспорт. Когато медодобивният завод започна да се строи, нито едно от тези условия не съществуваше. До откриването на медната руда край Панагюрище заводът трябваше да работи с вносна руда, енергийният проблем никога не бе разрешен, а подбалканската железница разреши транспортния проблем. В резултат на комбинацията от най-неблагоприятни фактори производството на този завод се оказа неколкократно по-скъпо от цените на международния пазар. По някое време синият камък, който се добиваше в завода, струваше около 7 пъти повече от югославския син камък. От гледна точка на жизнената среда присъствието на завода се оказа с чудовищни резултати. Постоянно отделящият се серен двуокис и други газове превърнаха чистия въздух на този чудесен край в нещо като задушлив газ. Един от най-естествените скотовъдни райони на страната бе унищожен веднъж завинаги. Вероятно Червенков би могъл да напише в биографията си, че е променил завинаги лицето на своя край. Но дори нищо да не напише, този чудовищно грозен исполин, който залива с отровни газове Златица и Пирдоп, ще си остане най-подходящият паметник на една отвратителна епоха.

Но играта на държава, която играха не един и двама самообезсмъртяващи се вождове, продължи да залива страната с нелепости. Точно рожба на такава инфантилна фантазия е и най-грозният комплекс от сгради, някога виждан на българска територия — центърът на София. Няма посетител на София, няма човек с нормален вкус, който да не е бил потресен от тази най-просташка демонстрация на безвкусица. Съветските управители на България не успяха да пренесат Москва-река край Павлово, но сполучиха да пренесат кремълската студенина и помпозност на мястото на най-усмихнатата софийска улица „Търговска“. Бедата е, че партийният дом, този паметник на натрапничеството, е изчислен и срещу атомни бомби. Външните му стени са от най-дебел бетон и всички бъдещи софийски поколения ще трябва да се примирят с присъствието му.

Преди десетина години често пътувах с кола до Габрово. На десетина километра преди града, от лявата страна, се намираше местността Градини. Помня колко изненадан бях, когато за първи път местни ръководители ме заведоха да вечерям там. Това беше пищен парк със специално отгледани цветя и дървета, с настлани алеи, с малки езера, осветени художествено с потулени лампи, и някъде в средата беше модерният ресторант. Вътре в ресторанта имаше специална зала, скъпо декорирана, която беше винаги заключена. Когато попитах управителя защо не сервират в нея, той ми каза, че я отварят само когато другарят Райко Дамянов дойде, защото била за него. Целият този комплекс беше създаден по идея на Райко Дамянов, за да се обезсмърти пред своите земляци. Някой би казал, че в това няма нищо лошо и че е хубаво, че ръководителите на държавата проявяват такава синовна привързаност към родните си краища, и че се стараят да ги разкрасят. Бих се съгласил с това обяснение само ако въпросните ръководители плащаха от собствения си джоб за своята синовна привързаност. А в нашите случаи ставаше недопустимо отклоняване на държавни средства за угаждане на местни интереси и за демонстриране суетата на разни ръководители. Или както се казва — с чужда пита помен да правиш. Когато някога дедите ни са построявали чешми, за да улеснят живота на съселяните си и за да оставят имената си върху тях, те са плащали сами за това или са ги правили със собствените си ръце. И затова аз не мога да приема щедрите жестове на съвременните държавни ръководители като израз на благородство, а тъкмо напротив — като злоупотреба и разхищение на обществени средства.

Пак преди години, когато човек погледнеше вечер от Витоша към осеяното със светлини софийско поле, веднага забелязваше в северната му част, по посока на Стара планина, група извънредно мощни, почти прожекторни светлини. Всеки би помислил, че това е някакъв завод, където се работеше денем и нощем. Оказа се, че е родната махала край Кумарица на министъра на вътрешните работи и член на Политбюро Георги Цанков, по чиято инициатива, за негова собствена слава в години на пестене на електрическата енергия, последната се прахосваше, за да свети из улици, по които едва ли някой минаваше. Нямаше никакво значение, че в същото време гъсто населени райони на София бяха в тъмнина, че хората нямаха право да ползуват котлони и ютии във върховите часове, и т.н.

Тази трогателна дейност на разни ръководители спрямо родните им места или спрямо скъпи на самите тях улици, мегдани, ливади или полета беше характерна за психологията на нашия партиен или държавен ръководител. В известна степен тя беше и демагогия, тъй като „човек не гледаше само за себе си, ами се сещаше и за народа, от който бе излязъл“. По-големи или по-малки величия се стараеха да оставят името си било чрез асфалтиране на улици, било чрез някоя и друга постройка, която, макар и не особено нужна, трябваше да остане за чест и слава на признателния син. По инициатива на Митко Григоров бе построена сградата на читалището или културния дом в квартал „Иван Вазов“, която поне по мое време нямаше никакво оправдание.

Но мисля, че шампион на тази любов към родния край е сегашният председател на Държавния съвет Тодор Живков. Може би село Правец, неговото родно село, е най-благоустроеното село в страната. Маса средства бяха хвърлени, за да превърнат това никакво село в нещо като показно, едва ли не музейно село, чиято единствена заслуга в българската история е раждането на Тодор Живков. Нямам представа точно колко средства са отишли за създаването на никому ненужния мотел край селото, за асфалтирането, суперелектрифицирането, общественото строителство и т.н., но сигурен съм, че много други села са били ощетени заради село Правец. Пак на Тодор Живков се дължи невероятното фаворизиране на Ботевград и околния район, където бяха хвърлени огромни пари за градско и индустриално строителство. Спомням си специалисти физици от София, които проклинаха изграждането на Завода за полупроводници в Ботевград, където те трябваше да работят. Почти като медодобивния завод на Червенков Заводът за полупроводници ни в клин, ни в ръкав бе построен в Ботевград по една-единствена причина — да изрази добрите чувства на Живков към земляците му. Специалният характер на този завод, който изискваше по-висококвалифицирана работна ръка, задължаваше той да бъде построен в София. Но за нещастие на столицата председателят на Държавния съвет не бе роден в нейните предели. По същите причини Ботевград и околността са най-привилегированият район на страната.

Нямам възможност да проследя по-надълбоко и по-надалече това толкова разпространено явление на отклоняване на обществени средства за увековечаване на сантименталните чувства на един или друг ръководител. Трябва да кажа, че то е още по-популярно всред местните, окръжните партийни ръководители, които всячески фаворизират своите махали, села или улици за сметка на останалата част от страната. Но крайно субективното и неоправдано прахосване на държавни пари не се отнася само до родните краища, а до всевъзможни други начинания. Спомням си, че един важен министър се влюби в една цигуларка. Разбира се, тя поиска от него да й създаде специален оркестър и другарят министър най-сериозно излезе с такова предложение до Комитета за изкуство и култура. Ще кажете, почти като във времената на Франц Йосиф Първи или Николай Първи. Но разликата е, че там все пак един дворянин е заплащал за своя оркестър със свои собствени средства.

И пак, както в историята със софийското море, отговорност няма, защото няма обществена съвест, която да я поиска. Онова, което във всяко демократично общество е невъзможно, у нас си е в реда на нещата.

Видеоклип, в който се пее за любов



Гениална пародия, която ни посочва духовните извори на чалгицата.

събота, ноември 17, 2007

Путин. Смешно е, но не е майтап.

.
Великолепната седморка в един човек.
Риторичен въпрос — дали са купили музиката към клипа?

Полезни съвети за домашния телефон Siemens

Перфектен дизайн, компактност и невероятна надеждност. Падал е поне 20 пъти на теракотени плочки.


Нали се сещате, че през 90-те години пазарът на стационарни телефони беше наводнен от сименси. Много странни сименси обаче — изглеждаха като сименси, работеха като сименси, само дето никъде не можеш да забележиш лого на Siemens. А обикновено и фабричната им табелка беше отпрана или със старателно заличени букви.

И аз имам такъв телефон. Когато ми го продадоха през 1997 г., заедно с него ми дадоха и едно хвърчащо листче на ксерокс — как да си настройвам разни работи — сила на звука на звънене, режим на набиране и пр.

Бях си играл с него, бях настройвал телефона да звъни максимално тихо (много мразя звънящи телефони) и естествено... загубих листчето.

Не ми пречи да набирам пулсово на цифрова линия (нали си работи, какво толкова), но пък много се дразня на разни кабелни, телефонни и прочее компании, които искат от мене да ползвам тонално набиране, за да им ползвам автоматизираните системи (мен ако питате, това е върха на простотията, автоматизираните системи, човек винаги би свършил по-добра работа, но те си знаят, а и клиентът няма избор).

След много дълго и обемно проучване в Интернет (благодаря за помощта, Стойчо) какво се оказа.

Оказва се —
1. Това са истински Сименси, но с една дребна подробност. Те са били дарени (!!) от пощите на ФРГ на пощите на ГДР. И за да не се дразнят източногерманските другари, за тях специално са произведени сименси, БЕЗ ЛОГОТО НА СИМЕНС. В този смисъл са уникати, така че си ги пазете.
2. Моят телефон се оказа източногерманската модификация на SIEMENS DALLAS -
Kompakttelefon DFeAp 381 – Dallas LX (виж го в музея ;-)


Това е гърбът на моя Сименс
(клик за увеличаване)

А така изглежда истинският Siemens.
Има си и лого и четлива табелка.


С известен труд открих ръководството за програмиране. За съжаление е на немски.

Настроих си телефона на тонално набиране, увеличих силата на звънене.

Който обича като мен старите телефони и има такъв у дома, сигурен съм, ще оцени информацията.

четвъртък, ноември 15, 2007

Сам си спретнах компромат


Мразиш ли ме? Искаш ли да провалиш бъдещата ми политическа кариера?

От днес има много лесен начин да ми спретнеш компромат.

Това е мой материал, който излезе днес във вестник Дума. (клик на картинката за по-голямо)

Благодаря на вестник Дума и на БСМ за съпричастността към каузата.

И за компромата. Кликаш на картинката за по-голямо, save as... за да я запазиш върху твърдия диск. После я записваш на CD, CD-то носиш във фамилния сейф в банката.

После като ме видиш кандидат за изборна длъжност можеш да размахаш разпечатката, без да я четеш. Или я сложи в червена папка и я показвай по телевизията ;-)

Не забравяй за:
блога;
подписката;
бюлетина.

Искам им оставките на всички

Искам оставките на всички официални лица стоящи зад чествуването на 50г. от поставянето на паметника на окупатора в Пловдив — Альоша.

Символът на имперската арогантност на СССР продължава да замърсява визуалната среда в Пловдив и както се вижда от отношението на "президента" (резидента) Гоце и от председателя на парламента Г. Пирински — тоя "паметник" на нашето унижение ще векува, защото в България все още има действащи политици, които реално искат да реабилитират времето на социализма.

Пощенската марка с Альоша е връх на цинизма и подигравка с българския народ!

Да не говориме за водата, която се налива в пропагандната мелница на новия европейски диктатор - Путин, и то преди парламентарни и президентски избори в Русия!

А на скудоумните ченгета, които измислят тия празници искам да им предложа следното. Защо спирате само до тук бе? Чакайте да ви светне бате Комита —

Издайте не една, а три възпоменателни марки. Първата на Василий II Българоубица, втората на Баязид Първи, и третата на Альоша, с цел запазване на историческата приемственост.

Постройте още два паметника. На най-високото място в Петрич да се вдигне паметник на Василий II и поканете съюза на слепите за освещаването, а в Търново да разкарат оня смешен паметник с конете и да турят Баязид Първи, а и едно минаренце как ще лепне и-д-е-а-л-н-о на Патриаршията на върха (и да не забравите да поканите местния митрополит на тържествата). И в София е време да сменят оня очукан поп с Баязид, неудобно е някак да честваме едновременно и двамата.

Може пък да поевтинее вносът на баклави от Турция и на маслини от Гърция. Няма да ви искам комисионна.

Н Е Щ А С Т Н И Ц И!

И накрая да ви цитирам безсмъртия Георги Марков, да видите че не говоря празни приказки —


"Смешно или не, но ако утре един нов Сталин реши, че идеологическото оправдание на режима и удоволствията на властта е ИСЛЯМЪТ, всички тия пътници по аутострадата на комунизма ще превключат без усилие от Маркс към Мохамед. Защото единственото, което има значение за тях, е удобството на техния живот, сигурността, обезпечеността и личното щастие."

Ще ме накарате да се запиша в ДСБ, ей!

Идеята за постинг ми дойде от Иван Бедров.

Зимни гуми и наблюдения по пътищата и трафика

Зимните гуми са от тоя тип проза, който най-много мразя. Но тоя филм вече го знаете.

Пак ги правих на Диана на околовръстното.

Обслужването беше по-лошо от миналата година — само една служителка обслужваше целия клиентопоток, а касиерката се туткаше. Но пък гумаджията беше експедитивен. По новините ме уплашиха че ще чакам 3 часа за смяна на гуми, а ме приеха почти мигновено.

Добър знак — по околовръстното се работи денонощно. Бетонобъркачки, багери, светлини. На много места новият асфалт е положен. Старият обаче, е в трагично състояние.

Нито околовръстното, нито Черни Връх, нито Сребърна бяха безнадеждно задръстени. Задръстени бяха, но не безнадеждно. В 19:30 се прибрах без много чакане по светофари.

На завоя на пътя Г. М. Димитров — Хладилника през кв. Витоша са се появили тарикати шофьори, които влизат откъм третата страна на кръстовището и предизвикват неописумено задръстване. Но слава богу — за малко. Как може нормални хора да живеят на тоя завой, че и нови кооперации строят. А пътят? А разширение? А нормална връзка Сребърна — Г. М. Димитров?

Обичам го тоя град, който толкова много мразя.

сряда, ноември 14, 2007

Музика

Не ми се пише за политика. Не ми се пише за архитектура. Не ми се философства по теории. Не ми се (пази боже) говори за чувства.



Слушайте музика. (идеята за клипчето взех от зорив)

понеделник, ноември 12, 2007

Миниатюрно

Три миниатюри с племенницата ми Дарина (3г.)

I.

Кучето подскача из целия апартамент с голям розов балон, вързан на на врата му.
— Бабо, като порасна, ако стана куче, искам такъв балон.
— Ама как така ще станеш куче, ти си момиченце — майка ми, потресена.
— Ако стана, бабо. Ако стана.

II.

— Мамо, ако аз и ти станеме момчета, ще можем да ходим в мъжката тоалетна!

III.

— Яж, Дара, яж! Така ли правиш в детската градина?
— В детската градина няма баби. — поклаща се на дивана — няма и дивани.

неделя, ноември 11, 2007

Реших да се кандидатирам за депутат


Вече е в ход и кампанията ми (клик към кампанията)
Благодаря, Алекс

Искам такъв президент

(Това е материал на Юлия Латинина от gazeta.ru)
С дребния шрифт са моите коментари.

Вече Пиночет или все още Саакашвили?
Президентът Саакашвили разпръсна митинга на опозицията и затвори (поне за 15 дни) опозиционните телевизии. Той определи 5-ти януари за ден на предсрочните президентски избори, както и за ден за провеждане на референдум за времето на провеждане на предсрочните парламентарни избори.

Саакашвили отново игра на ръба на наказателното поле — както и когато арестува министъра на отбраната Иракли Окруашвили, застави го да си признае всякакви грехове, буквално като на троцкистко-бухарински процес, — и го експулсира от страната, мигновено прекъсвайки троцкистко-бухаринските аналогии и превръщайки Окруашвили от мъченик в клоун.

Опасността от грузинската опозиция, която общо взето е маргинална, не е в това, че те ще вземат властта. Опасността е в това, че могат да съблазнят Саакашвили да стане диктатор. И все още не е ясно — станал ли е вече или все още не.

Това, което се случва в Грузия, далеч надвишава рамките на вътрешните интереси на Грузия, и дори рамките на отношенията Грузия — Русия. Според мен, в Грузия се провежда преломен и от изключителна важност исторически експеримент, и ние в Русия можем да го наблюдаваме хем отблизо и хем отдалеко.

Много верен извод на авторката. Реформи, макар и не в толкова остър вид трябва да се правят и тук.

Какъв е той — Михаил Саакашвили?
Преди всичко — той принадлежи към крайно редкия подвид исторически дейци, такива като Петър Първи, или генерал Пиночет. Това са политици, които променят съдбите на страната си. Те не печелят с поста си пари, не идеологизират страната си (комунистически, фундаменталистки и пр.) — а принципно променят посоката, структурата и съдбата на обществото. Саакашвили очевидно иска, да се случи така: в народната памет да останат — цар Давид, царица Тамара и батоно Михаил. Или най-добре в обратен ред. От висината на тази задача, дори един милиард долара не си заслужават да се наведеш да ги вземеш. (Забелязваме, че политиците от този род рядко са демократи).

А ето това смятам за най-добрия момент от цялата статия. Царят се провали като реформист защото се наведе да вземе парите — и няма значение негови ли са били или не, а Иван Костов позволи на хора от обкръжението си да се навеждат и не само по веднъж.


От друга гледна точка — такъв тип дейци са необикновени опортюнисти. Като Макиавели, те са пропити до мозъка на костите си със съзнанието, че няма нищо истинско само по себе си, а всичко е според обтоятелствата. Най-добрият пример за това е Пиночет. Свали от властта комунистите, изтребваше ги, изтребваше ги, но разбра, че нищо не се получава. Извика момчетата от Чикаго, и им каза — действайте. Когато Саакашвили взе властта, изглеждаше като че ли ще има война — за Абхазия и за Южна Осетия. А после концепцията се промени — към свръхлиберална, бързорастяща Грузия. И вече е ясно, че новата постановка изключва войните за непризнатите републики, защото никаква процъфтяваща свръхлиберална икономика не може да си позволи дори победоносна война, а да не говорим за такава срещу партизани.

Абсолютно вярно. Има над какво да се замисли коалицията на желаещите в Ирак. И накъде ще се движи американския долар до края на кампанията.

На трето място, политиците от тази порода правят нещо, което се струва невъзможно на обикновения политик. Те не реформират законите. Те реформират социума, унищожавайки като класи цели пластове от населението. Имаше в Грузия крадци — Саакашвили ги унищожи всичките, или ги вкара в затвора, или ги изгони — при всеки от тях идваха и го питаха „Ти крадец ли си?“ „Крадец“ „Тогава влизай в затвора“ (А ако отговориш, че не си крадец, не може — бият по ушанката). Имаше в Грузия полицаи — 80% от тях Саакашвили уволни, нае нови, а КАТ въобще разформирова. Че кога е било така в Грузия — катаджия да не взима подкуп? Сега дори и закъсалите по пътя се радват — ей, идва полиция! може би ще ни помогнат с резервната гума?

Много интересна реформа в полицията и интересен опит в борбата с престъпността, който трябва да се изучи. Като например идеята да се разформирова КАТ. Ало, Петков, говорите ли си с грузинските колеги?

И — не изнудват. И — се радват.
А тези, унищожените като класа, пластове на населението, пораждат не просто опозиция — пораждат чудовищна опозиция. (Помните как са ненавиждали Петър Първи в Русия, нали?) И тази опозиция не може да излезе със смислени послания. Не може например уволнените полицаи да излязат да протестират с лозунга -върнете ни на работните места, и ни разрешете пак да взимаме подкупи? И затова тези, които все пак излизат на улицата, носят като лозунги идиотщини. (Както и опозицията на Петър Първи не е искала официално болярите отново да станат неграмотни. Те са му викали просто: „Царят — антихрист“).

Даа, и тук има такива съсловия, които им е време да изчезнат като класа — например съсловните мафии в правосъдието и правно-административните услуги (чудовищните банкови такси, въвеждани от неизвестно кой, изнудването за всеки елементарен документ — да се попълва на бланки на пишеща машина, ксерокопията, мафията на нотариусите), нереформираното учителско съсловие, което или трябва да напусне училищата или да влезе в новото време. Ако искат да са боляри, да се научат поне да четат.

Ето какво трябва да се разбере: това е опозиция от друг вид. В Америка се спори така: демократите казват — трябва да изведем войските от Ирак. и привеждат сериозни аргументи. А републиканците спорят — не, трябва да останат. Също с много сериозни аргументи. И едните, и другите искат да видят страната как процъфтява, само че не са съгласни по начина по който да стане това. При реформите е друга работа. При реформата опозицията, в мнозинство са тези, които искат нещата да си останат както си бяха. А ако „както си бяха“ значи — да си седят в блатото, то на тях не им дреме. И не трябва да си мислим, че винаги реформаторите побеждават. Ето най-страшния пример: иранският шах Реза Пахлави. Ако той беше победил, Иран вероятно днес щеше да е на едно ниво с Индия и Китай. Но, победи опозицията и направи държавата „както преди“ — при Фатимидите. (има предвид Сафавидитее сигурно — 10х, Ворце).

Ясно е че на всяка съсловна мафия целта и е да си останат нещата "както преди". А това, че се затормозява икономическото развитие на обществото, както се вижда на съсловната мафия и е все тая.


Както вече казах, такъв вид реформатори рядко са демократи. Демократичното им костюмче се пука по шевовете като заешкото палтенце върху Пугачова. Може би, при целия шум, който излиза от нашите телевизии, винаги готови да полеят Саакашвили с помия, не всеки зрител разбра как всъщност започнаха демонстрациите на опозицията. А ето как започнаха — В Грузия трябваше да се проведат парламентарни избори през есента, а президентски — напролет. И Саакашвили премести парламентарните избори през пролетта, в очевидно усилие да подсили парламентарните избори със собствената си тежест и да си осигури, както досега, пълно парламентарно мнозинство. Не съвсем диктаторска постъпка, но не и демократична. Изборите какво са — мебел, която можем да местим от стая в стая, както на президента му е удобно?

За съжаление, изборите не са мебел и Саакашвили ще трябва да плати за това.

Но за мен това не е главното. А главното е — ето какво. В Грузия наблюдаваме как президента разрушава постсъветското общество — обществото на преродените корумпирани чиновници, ченгета и крадци. И за ноздрите издърпва страната си в Европа и в НАТО, изграждайки свръхлиберална икономика. И едновременно с това, изграждайки и държавността, защото до Саакашвили държавност нямаше. Имаше нещо друго. Например ето така — живее си независимата Южна Осетия, и живее от това, че контрабандно влачи през Поти и Рокския тунел американски спирт. И грузинската власт, до най-високите етажи, участва в този бизнес. Горе-долу както при нас в Кремъл участват в Чечня в момента.

Постсъветското общество и при нас не е напълно разрушено. Цели сектори и мафии паразитират върху обществото и няма да спрат, докато не се проведат необходимите реформи. Познати аналогии а, подсеща за нашите митничари и свързаните с тях политически лица.

И ето, когато Русия започне да строи истинска държавност (а все някога ще се наложи да започне), то ще и се наложи да прави същите неща — да изпъди ченгетата — а това са цял милион. Да изгони и чиновниците — още два милиона. Да напъди армията, която при нас е не по-полезна, отколкото стрелците при Петър Първи.

РЕФОРМА. Ето затова им завиждам за президента на грузинците.

И за мен е интересно — като предприема това на по-малко пространство, ще успее ли Саакашвили да остане демократичен лидер?

И на мен ми е интересно, защото ще покаже едно възможно развитие на национален лидер реформист.

петък, ноември 09, 2007

Десетоноемврийско четиво — Георги Марков

По случай важната дата, ви предтавям нова глава от безсмъртната книга на Георги Марков — Задочни репортажи за България

БИОГРАФИЯ НА ВЛАСТТА Едва ли някой би могъл да оспори, че животът на всеки български гражданин се намира в постоянна и цялостна зависимост от властта на режима, който управлява страната. Това се отнася както за правото на живеене, така и за начина на живеене. Точно както Джордж Оруел описа в романа си „1984“, мислите и действията на всеки човек у нас се надзирават и контролират от властта и нейните органи.

По своята всеобхватност този контрол надминава всички познати от историята диктатури. Нещо повече, развитието на всекиго у нас, независимо от способности и недостатъци, се предопределя от отношението на властта към него. По пълно подобие на СССР режимът у нас е иззел правото на общество, обществени групировки или отделни лица да имат своя решителна дума, свой критерий за правилно и погрешно, свой компас в движението си. Вместо това властвува критерият на режима, който се определя главно от политическите нужди на деня и следва ограничена, но много гъвкава доктрина. Затова съвсем естествено е желанието на всекиго да знае кой стои зад тази власт, кой я представлява, кой се отъждествява с нея. Кои са хората, които командват движението на обществената машина, тези, които издават заповедите, и тези, които ги привеждат в изпълнение. Кои са тези, на които историята би могла един ден да потърси отговорност?

 Първият и съвсем официален отговор е, че властта принадлежи на Българската комунистическа партия и нейните поделения. Това наистина е така. Аз поне смятам земеделския съюз на фамилията Трайкови за не повече от цветарска организация, която помага за разкрасяването на партийния дом при тържествени случаи. По-точният отговор е, че властта у нас принадлежи на БКП, която управлява страната от името на Съветския съюз. Така че силата на властта, с която ръководните другари у нас разполагат, им е делегирана от една чужда държава, световна сила — Съветския съюз. Тук искам да бъда напълно и категорично ясен: абсолютно никакво важно, сериозно или що-го-де значително решение у нас не може да се вземе без предварителното съгласие на Съветския съюз.

Това може би намалява в известна степен пряката отговорност на хората, които управляват нашата страна и които без съмнение изпълняват покорно онова, което им се нарежда. Подчертавам тези основни и очевидни истини, защото в тях се съдържа голямата вътрешна драма на Българската комунистическа партия, която е оформила биографиите на всички живи и мъртви партийни дейци. Тук аз съм напълно съгласен с партийното твърдение, че определящият фактор в живота на всеки български комунист е верността му към Съветския съюз. Но какво представляваха хората, които ни управляваха?

Откъде бяха дошли, как се бяха издигнали, как работеха, какъв беше техният вътрешен живот, какви бяха интересите им, характерите им? Още през петдесетте години хранех голямо любопитство към другарите от висшето ръководство. Тогава за мен, както за всички обикновени българи, енигматичното Политбюро живееше на някакъв далечен и недостъпен Олимп и нам се разрешаваше да зърнем боговете и да им се поклоним два пъти годишно — по време на първомайската и деветосептемврийската манифестация. Колко пъти се взирах в техните портрети, в които сякаш нарочно лицата им имаха еднакви изрази, и се питах — какво представляват те? Човек не можеше да разбере нищо от речите им, защото сякаш всичките им речи се пишеха от един и същ човек и произнасяха горе-долу с един и същ глас. Това беше периодът на почти митологичното съществуване на Политбюро.

Малко по-близки и разбираеми бяха образите на някои от министрите, на районните секретари и на някои офицери. Така че лицето на властта пред нас се представяше преди всичко от преките началници, повечето от които бяха членове на партията. Чрез тях и тяхното поведение ние трябваше задочно да си нарисуваме образа на голямата власт. Обикновено те бяха хора, чийто живот се ръководеше от един основен и прост принцип — да се задържат на мястото, което им е дадено, и ако могат, да се издигнат нагоре. Нормално в приложението на този принцип не се съблюдаваха скрупули. Всички те сякаш строго се придържаха до даден им образец за средствата, с които могат да се издигат. И все пак в изпълненията на тази стандартизирана песен на партийната кариера можеха да се доловят различни гласове и понякога силни дисонанси.

 Впоследствие, по времето на Хрушчов, голямото ледено разстояние между върха и низините бе значително намалено. Особено у нас — членове на Политбюро начело с първия секретар започнаха да разширяват кръга на личните си връзки и да се обграждат с повече и по-различни хора. Това беше и времето, когато литературната кариера ми даде възможност да срещна, видя и наблюдавам отблизо голяма част от главните герои на нашата обществено-политическа сцена. Моите наблюдения бяха улеснени и от факта, че почти всички бивши и настоящи партийни дейци внезапно почувствуваха нужда да говорят и пишат за себе си. Сякаш всеки от тях някак необяснимо бе изпитал необходимостта да оправдае себе си за това, което е, а по-простите характери направо изявяваха претенции за безсмъртие. От около 15 години насам нашата страна се залива от пороища мемоарна литература, която обхваща главно военния и предвоенния период.

В стотици книги надълго и нашироко се описват всевъзможни подвизи и сякаш по взаимно съгласие разни автори наливат бетон в твърде съмнителните сгради на своите политически биографии. Имам всичкото основание да поставя под голямо съмнение огромната част от тази по принцип самохвалковска литература. Наистина не вярвам в много от героическите легенди, според които в България преди войната не е имало нищо друго освен комунистически герои и фашистка полиция. На тези писания и на техните „художествени“ епигони, фабрикувани от писатели у нас, трябва да се гледа като на част от упоритото фалшифициране на близката ни история, като съзнателно изопачаване на хора и събития. Самата официална история на Българската комунистическа партия представлява сборник от крещящи лъжи и премълчани или размазани истини.

Но на моя литературен и граждански въпрос „Кои бяха хората на властта у нас?“ можах да си отговоря по-пълно и убедително едва през 1968 година. Тогава личните ми впечатления от мнозина получиха документална подкрепа или опровержение от действителност, която лично не познавах. Нещо повече, ровейки се в архивите, видях, че още навремето, през т.нар. антифашистка съпротива, ясно са били оформени четирите групи партийни дейци, които по-късно до наши дни щяха да играят важна роля в живота на нашия народ. Слушателите ще ми простят това отклонение, защото чрез него могат да се видят корените на много неща, станали у нас през петдесетте и шестдесетте години, и да се долови истинският лик на режима.

През 1968 година по решение на партията в България се провеждаше широка подготвителна кампания от мероприятия за най-тържествено честване на 25-годишнината от 9-и септември, което се падаше през 1969 година. По идея от „най-отгоре“ Комитетът за изкуство и култура реши да възложи на трима от най-добрите драматурзи написването на документална пиеса в три части за историята и борбите на Българската комунистическа партия от основаването й до 9-и септември 1944 година. Един от тримата автори бях аз и на мен се падна т.нар. антифашистки период, т.е. времето на войната. Впоследствие двамата ми колеги Николай Хайтов и Никола Русев заявиха, че не могат да смогнат със сроковете, и се отказаха, така че аз останах единственият автор на документалната пиеса „Комунисти“, която бе сведена само до военновремения период. Не зная по чия идея се изискваше „строга документалност“. Доколкото си спомням, някой от нашите ръководители бе видял пиесата на Петер Вайс „Наместникът“ и оттам бе настояването за документална пиеса. Така на мен със специално разрешение ми бе предоставена рядката възможност да прегледам повече от 200 полицейски досиета, съхранявани внимателно в архивите на Министерството на вътрешните работи. Това бяха следствените, лични и съдебни досиета на почти всички видни комунистически герои на съпротивата, които бяха загинали, разстреляни или обесени. В продължение на близо шест месеца почти всеки втори ден аз отивах в сградата на МВР на улиците „Гурко“ и „6-и септември“, един служещ ме отвеждаше в малка стаичка в приземието, където ми се донасяха архивите, и друг служещ стоеше през цялото време при мене и наблюдаваше прочита им. Разбрах, че тази мярка бе взета поради внезапното изчезване на важни страници от тези архиви. Веднъж един от служещите иронично ми каза, че на самия 9-и септември някои партийни другари са се втурнали най-напред към Дирекцията на полицията, за да си намерят досиетата. Той изказа предположението, че може би съществени факти са били унищожени. Мнозина други са били в лудо търсене на Никола Гешев, човека, за когото се знае, че е държал в ръцете си цялата нелегална комунистическа партия и чието име аз срещах най-често в архивните страници. Тъкмо оттам пред мен се оформи образът на този изключителен полицай, началника на отдел „А“ при Дирекцията на полицията, когото аз направих централен герой на пиесата, и в единственото представление (генерална репетиция) се игра от народния артист Иван Кондов. Телевизионната версия на този образ бе също моя работа и бе игран от артиста Георги Черкелов. В своето разнищване на комунистически организации и конспирации Никола Гешев бе проявил невероятно умение и ми се струва, че неговата мрежа от агенти е работила доста безупречно. Така че сведенията, отразени в протоколите на разпитите, които той лично е водил, без съмнение отразяват истината. Парарелно с работата ми върху архивите аз се срещнах и разговарях с хора, които лично са били подследствени на Гешев или са имали работа с него.

Човек може да разбере чувството, с което прелиствах страниците на съдебни процеси и полицейски разпити, хиляди страници от показания, които обхващаха имена на много мои живи познати, кръстосали се по един или друг начин с убити комунисти. Прегледах архивите на видни комунистически герои, като Йорданка Чанкова, Лиляна Димитрова, Малчика, Йордан Лютибродски, цялата група от процеса на ЦК начело с Антон Иванов, където бяха Трайчо Костов (страниците за когото липсваха) и Вапцаров, докато стигнах до малко известни имена на родови комунисти или техни съмишленици. През ръцете ми минаха доклади и докладни записки на агенти с различни имена или цифри, на обикновени полицаи или полицейски началници, където с хладна точност се установяваха известни факти. Чрез някои от досиетата можеше да се проследи целият процес на пречупване на арестант или свидетел. От почерците, с които бяха написани показанията, човек можеше да долови конкретната и неумолима действителност.

Но моето първо и най-непосредствено впечатление беше за огромната разлика между това, което се съдържаше в тези документи, и картината, представяна ни от официалната мемоарна литература като цяло. Разлика, която се отнасяше преди всичко и главно до характера на тези герои и до естеството на тяхното участие в борбата. Следвайки партийните рецепти за евтин героичен патос, мемоаристите у нас съзнателно подминават човешкото поведение и човешкия образ на героите, които те описват. Една красноречива и силна сама по себе си действителност се подменя с ужасно сантиментален и примитивен патос. Вътрешната драма на тези хора, изправени пред смъртта, трагичното раздвоение между повелите на живота и повелите на партията, острият конфликт между житейски реализъм и партиен фанатизъм — всичко това се подменя с подсладени кралимарковски легенди. Простата и ужасна конкретност на определени действия и състояния е заменена с дежурни лозунги.

Целият този документален материал пред мен разкри трагичните образи на обречените герои на тази сурова българска драма и някак естествено ги раздели на четири условни групи:

комунисти — идеалисти,

комунисти — съветски агенти,

комунисти — приспособленци

и случайни комунисти.

В идната глава ще се спра на характерни документални факти, обуславящи това партийно деление и произтичащите от него отражения върху характера на властта в съвременна България.

* * *

В предишната глава казах, че след документалното ми запознаване с борбата на нелегалната комунистическа партия в периода на Втората световна война някак естествено ми се наложи условното разделяне на комунистите у нас на: идеалисти, съветски агенти, приспособленци и случайни комунисти. Това деление произтичаше от отношението на тези комунисти към властта и оттам към СССР. Както ще видим по-късно, често явление беше комунисти от една категория да преминават в друга или да претърпяват драматично люшкане, което при някои от идеалистите имаше съдбовен характер.

Но нека най-напред се върна при архивите от времето на войната, които категорично и недвусмислено бяха съхранили образите на хора, с всичките им човешки слабости и човешко величие. Образи, които носеха в себе си конфликтите на бъдещата българска комунистическа трагедия. С моите собствени ръце аз прелиствах страници, пропити с физическа болка, показания, от които лъхаше предчувствието за близка смърт, протоколи, от които се извисяваха неумолимите гласове на следователи и прокурори, и накрая онези невероятни последни писма и бележки, писани минути преди екзекуцията от треперещата ръка на оня, който вече вижда края на живота си. Огромната част от тия бележки, писма, последни думи имаха върху мене най-силно и неотразимо въздействие със (подчертавам) СВОЯТА ЧОВЕШКА ТРАГИЧНОСТ. Голямата част от тях бяха обикновени хора, живи човешки същества, преживяващи своята драма по най-човешки начин — много далеч от портретите на осакатени партийни фанатици, които идеологическата търговия няколко години по-късно щеше да им нарисува. Чел съм не знам колко описания за героичната смърт на Малчика и за лозунги, които той крещял. А в действителност, когато прочетох педантично написания доклад от полицейския агент, присъствувал на разстрела на Малчика, потръпнах пред простата човешка истина. На въпроса на прокурора дали в тази последна минута би желал нещо, Малчика отговаря: „Чаша вода, моля.“ Дават му чаша вода. След което прокурорът отново пита: „И все пак какво е последното ти желание?“ На което Малчика казва: „Още една чаша вода, моля!“ Той получава и втората чаша вода. И го разстрелват. Няма „Да живее Червената армия“, нито каквото и да е от този род. Или да вземем отговора, който Никола Марков, ученик от гимназията, осъден на смърт за убийство на полицай, дава на следователя, който пита защо е станал комунист. Марков отговаря: „Аз бях много самотен… и поради самотата си станах комунист“… Най-потресаващо беше, че почти всички екзекутирани бяха запазили последните си думи… за своите майки, а не за своята партия. „Мила мамо,“, „Мили родители“, „Мили мои“… и неизбежно следваше някакво извинение. Мнозина се извиняваха на родителите си, че не могат да продължат живота, който бяха получили от тях, че им създават скръб и болка, че умират… Никога няма да забравя малката бележка на студента Боян Чонос, който пише буквално: „Мила мамо, след малко ще ме обесят… студено ми е, мамо, студено…“

И нещо още по-важно. Въпреки убийственото съжаление, че се разделят с живота, мнозина заявяват, че правят това в името на един друг свят. В десетки писма, изявления и записки е нарисуван светът, за който те смятат, че умират. Почти всички, които можем да поставим в категорията идеалисти, умираха за свят на „истинска, пълна свобода“, на истинско братство, на безкомпромисна справедливост, за премахване на всички органи и институти на потисничество, за премахване на граници, за право на труд и достоен живот… Или с една дума — те умираха за всичко това, което нямаше да съществува в страната на техните паметници.

Това бяха хора, които в голямото си мнозинство нямаха понятие от марксизъм-ленинизъм, нямаха представа какво всъщност представлява СССР, а като деца бяха повярвали искрено в някакъв абстрактен комунистически идеал. Те не знаеха какво точно ще бъде при комунизма, но вярваха и настояваха, че това ще бъде достоен, благороден, човешки свят. Голяма част от тях бяха мечтатели, които в несретата на своя живот бяха прегърнали комунистическата идея само като знаме, което ги води по посоката на щастието и красотата. Над 90 на сто от тях бяха студенти и ученици от горните класове.

Но зад тях, идеалистите, на по-далечно или по-близко разстояние се разстилаше мрежата на комунистите-съветски агенти, каквито бяха повечето членове на нелегалния Централен комитет и изпратените от СССР по време на войната парашутисти и подводничари. Добре документирани са факти за подривната дейност на съветското посолство. Хиляди долари се предават от разните съветски аташета на военния отдел при нелегалния ЦК. Спомням си от архивите на МВР залавянето на пет хиляди долара, току-що връчени от съветското аташе, после на още две хиляди долара… и т.н. Хора като Антон Иванов са професионални революционери, които знаят точно какво правят. Немалко комунисти в този период, като бъдещия началник на следствения отдел при МВР Стефан Богданов, са съветски шпиони, ръководители на шпионски мрежи. Те признават само една своя родина — Съветския съюз. Но качеството им на платени съветски агенти не изключва идеалистични скрупули. Те вярват в тържеството на световната революция, в победата на комунизма. И Антон Иванов, и Трайчо Костов, и Йонко Панов хранят своите илюзии за достоен смисъл на борбата им. После ще видим колко бързо мнозина идеалисти ще се превърнат в безскрупулни кариеристи и ще поискат да им се плати за героизма. Но по онова време, когато в България е горещо, службогонците се намират в чужбина, на сянка. Във водовъртежа на военните години и борбата немалко хора, поради чисто човешките си качества, съчувствие, състрадание или милосърдие, са били косвено въвлечени в комунистическото движение, без да са имали каквито и да е идеологически връзки с него. Това са хора, които аз смятам за случайни комунисти, макар и мнозина от тях впоследствие да са твърдели, че са се родили комунисти. Когато краят на войната става ясен, ние имаме първата вълна на комунисти-приспособленци, които в дните, предхождащи 9-и септември, ще излязат на разходка по баирите и ще подадат своите заявки за бъдещи кметове. След тази вълна ще дойдат големите и мощни вълни на бързо приспособяващи се граждани, които ще увеличат числеността на партията от десетина хиляди до над половин милион. От техните редици ще излязат безброй псевдогерои. Те ще бъдат най-преданите слуги на новия господар на България — Съветския съюз.

По законите на борбата малцина от идеалистите комунисти дочакаха живи 9-и септември 1944 година. Не е трудно да се разбере, че най-добрите, най-храбрите, най-честните и последователните са загинали. Така е било винаги в историята. Често пъти у нас се е подмятало, че мнозина от оцелелите партизани и политзатворници съвсем не могат да се похвалят с достойно поведение, а при някои твърденията за активно участие в борбата били неоснователни. Особено силен е този намек в спомените на Славчо Трънски, където се говори за хитреците, които просто са престояли известно време по планините, избягвайки всички опасности.

В една от архивните папки попаднах на случая на заловен млад партизанин някъде около Макоцево. Полицейският командир, който го разпитвал, му предложил два изхода. Единият — ако предаде скривалището на другарите си, формално той щял да бъде осъден на смърт, но присъдата нямало да бъде изпълнена и той щял да докача свободата си. В такъв случай полицията обещала да остави следи, че е получила информацията по друг път, така че въпросният партизанин да останел с чисто лице и при евентуална победа на комунистите да бъде смятан за герой и живее с всички почести. Другият изход — ако той не предадял другарите си, полицията вярвала, че до няколко дни сама щяла да ги намери, но за наказание, казал му полицейският началник, щели да го разстрелят и отгоре на всичко да оставят доказателства, че той е предал другарите си, така че утре всички да го смятат за предател и дори да плюят на гроба му. Младият партизанин полудял.

Това е твърде забележителен случай, който обяснява защо мнозина днешни български партийни дейци тръпнат при мисълта, че Никола Гешев може да е жив и да се появи внезапно. Тук се повдига въпросът за ония, които не са полудели, извършили са предателството и днес живеят щастливо, чествувани от своята власт като герои. И същевременно се явява въпросът, че може би някои от обявените за предатели не са въобще предатели. В тази страшна история се съдържа една голяма въпросителна спрямо съществуващата истина и спрямо заровената истина. Същевременно тя проектира предателството не само спрямо групата партизани, но въобще спрямо идеалите, в името на които се е водила борбата. Тя разтваря парадните врати на множество тържествено декларирани геройства и настоява, че единственото доказателство за вярност е животът на живите.

Днес ние знаем за това, че някои нелегални комунистически дейци като Йонко Панов са се противопоставяли на безсмисленото жертвуване на партийни кадри и че техните опасения са били оправдани. Партията е загубила цвета на своя състав. От друга страна, има хора, които смятат, че тъкмо такава е била целта на Георги Димитров — жертвуването на всичко младо и талантливо в редовете на партията и нейните съмишленици, защото това са били хората, които биха се опитали да защитят идеализма си и да откажат да участвуват в превръщането на страната ни в съветски затвор. Трябва да кажа, че моето лично впечатление след прочита на тия архиви беше, че аз не можех да си представя мнозина от загиналите комунистически герои в ролите на безропотни марионетки или пък като алчни местни феодали, които искат да се наживеят, защото сега им е паднало.

Няколко дни преди преврата на 9-и септември броят на идеалистите комунисти беше значително намалял. В замяна от всички страни прииждаха бързо приспособяващи се граждани, които безпогрешно бяха отгатнали посоката на вятъра и които при евентуална промяна биха били първите, които ще напуснат потъващия кораб. Тъкмо приспособленците и съветските агенти щяха да поемат главната роля, докато идеалистите щяха да разберат, че голямата борба и изпитание тепърва започват. Проверката на верността към идеалите, проверката на собствените качества фактически стана, след като партията пое властта. За всеки е ясно, че е много по-лесно да се бориш срещу един външен враг, колкото и силен да е той, отколкото да се бориш срещу себе си, с цел да останеш верен на себе си. Само няколко години след 9-и септември съдбата на идеалистите вече е ясна. Както ще видим по-нататък, внушителен брой от тях се сля с масата на приспособленците и щатните съветски агенти, докато известна малка, но ярка група мълчаливо се оттегли. Драмата на комуниста-идеалист е една от най-големите и силни теми, които животът у нас е предложил. В конфитюрената социалистическа литература у нас няма и помен от тази тема.

Пиесата, която написах, се казваше „КОМУНИСТИ“. В по-голямата си част тя представляваше буквален препис на документални материали, като за всеки пасаж бяха посочени номерът на делото и страницата, от която бе взет. В точния смисъл на думата това беше строго документална пиеса. Текстът на пиесата бе проверен от самия министър на вътрешните работи Ангел Солаков. Бе направена и втора проверка, която установи, че цитатите са точни и че единственият образ, който се бях опитал да отгатна, беше този на Никола Гешев. Постановката беше възложена на много талантливия режисьор Асен Шопов и актьорският състав беше наистина първокласен. Никога няма да забравя изумителното изпълнение на Иван Кондов. Пиесата бе поставена в театър „Сълза и смях“ и включена в репертоарите на почти всички театри в страната. Бяха раз-лепени афиши и разпратени писма и материали от рекламен характер навред из страната. Репетициите бяха завършени, когато се състоя закритото представление, на което аз не присъствувах. То беше няколко дни преди 9-и септември 1969 година. Може би единствен аз знаех, че ще има хора от „горе“, които няма да издържат срещата с документите на своето минало. Финал на пиесата бяха прощалните слова на отиващите на смърт комунисти, които очертаваха образа на света, за който умираха. Свят, който нямаше нищо общо със света на ония, които щяха да гледат представлението. Приятели ми разказваха впоследствие, че представлението тъкмо със своята документалност оказало потресаващо впечатление. В програмите бях написал, че хората се умоляват да не ръкопляскат, а мълчаливо да се разотидат.

Моите опасения излязоха верни. Пиесата беше спряна и забранена от ония, които бяха я поръчали. Съобщеният ми мотив за забраната беше „заради потискащото въздействие“. Голата документална истина се размина с търговските нужди на евтино чествуване. А може би другарите въобще не чествуваха загиналите комунисти, а чествуваха себе си.

Така 25-годишнината на 9-и септември остана без тържествена пиеса.

Но цялата тази история е само малка подробност от биографията на режима.

* * *

Нека в тази глава проследим драмата на шепата комунисти-идеалисти у нас. Първото действие на тази драма започва веднага след Девети септември 1944 година. А последното действие е през август 1968 година. Естествено конфликтът произтича от сблъскването на идеалите с действителността. Идеалът в случая е комунизмът — неясно бъдещо общество на правдата, достойнството и щастието. А действителността е. Съветският съюз — страна на безправието, човешкото падение и мизерията. Прекалено ярък и непримирим конфликт, за да може някой да се прави, че не го забелязва. Но има нещо още по-ужасно. Тъкмо красивите идеали за комунистическото бъдеще на човечеството са произвели най-грозната позната действителност. Но дълго е времето и мъчителни се перипетиите за комуниста-идеалист, преди чашата на компромисите да прелее и болезнено засегнатото съзнание да извика класическото:

„Криво ли ти се, Господи, молихме, или ти криво ни разбра?“

Българската комунистическа партия идва на власт благодарение на Червената армия. Без съветското нахлуване в България и присъствието на съветски войски комунистите едва ли някога биха дошли на власт. Това е очевидна и призната истина. Затова първото чувство у комунистите след утрото на Девети септември е благодарност към СССР и неговата армия. Това е времето, когато Сталин и неговата държава са слънцата, които комунистите очакват на нашия хоризонт. Във въображенията на нашите идеалисти те са нещо като съвършения човек и съвършената страна.

„Когато произнасяме името на СССР, другари, трябва да станем на крака!“ — това са думи на един мустакат оратор в княжевското читалище. Струва ми се, че той искрено обичаше и вярваше на Съветския съюз. За почти цялата ремсова младеж по онова време Москва наистина е голямото и благородно сърце на новия живот, на новия, съветския човек.

И все пак, въпреки просъветската еуфория, някои са подочули за жестоки чистки в Русия за някаква голяма вътрешна каша, при която са загинали и български политически емигранти. В разгара на нелегалната борба Веселин Андреев преживява тежко вестта за убития в СССР негов брат. Но войната срещу Германия е главната тема. Тя сякаш измества всички други въпросителни и потулва в забрава Ежовските дни в Русия, както и всичко последвало. А и на всички идеалисти е нужно да вярват, че съветският път е пътят на спасението. И тъкмо защото всичко съветско е прекалено идеализирано, мнозина от тях потръпват при първата среща със съветски офицери и войници, навлезли в нашата страна. Невероятната ограниченост и простотия на офицерите от Червената армия, липсата на каквито и да е културни или интелектуални интереси и тяхното доста първобитно изумление пред цивилизования вид дори на военновременна България сякаш подсказват огромната пустош на съветския духовен живот. Както вече казах, по-голямата част от българските комунисти-идеалисти са студенти и ученици от горните класове. Техните интереси са най-разнообразни и до голяма степен отразяват широтата на свободното им възпитание в стара България. Те също са свикнали да виждат известен интелектуален и етичен стандарт в някогашните български офицери. И човек само може да си представи твърде многозначителното им разочарование при срещата им с духовно бедните синове на страната, която бе техен идеал. Помня странния смут, който бе обзел активистите от нашия квартал след срещата им със съветски офицери. Един мой съученик, убеден комунист и поет, бе смаян, че съветските офицери от разквартируваната наблизо войскова част не знаеха нито дума за Блок и смътно помнеха името на Маяковски. И разбира се, пак войната оправдава всичко… на хората не им е нито до Блок, нито до Маяковски.

После идва времето на съвместната работа между български и съветски представители и органи в различни полета. И отново впечатлението, което правят съветските другари, полива със студена вода по-чувствителните наши идеалисти. Съветските служители, без разлика в ранга им, са груби, невъзпитани, нагли, отнасят се с недоверие и подозрение спрямо всички. Човек има впечатлението, че те са преследвани от постоянен страх. В работата си те проявяват дребно интересчийство, изпълняват задълженията си само в интерес на личната си кариера и пренебрегват всякакви понятия за съвестност и честност. Те хранят също недоверие и подозрение към своите български почитатели, които току-що са излезли от затворите или слезли от Балкана. Няколко години по-късно, в своето писмо до Сталин, Стефан Богданов (бивш началник на следствения отдел на Държавна сигурност) характеризира работата на съветските разузнавачи в България по онова време като нечестна, заблуждаваща и предназначена единствено да им „заработи медали“. С нарастващите контакти със СССР идеализираният портрет на съветския човек започва да потъмнява.

Ала истинските неприятни изненади за тези, които са вярвали в красотата на революцията, започват с пристигането на Георги Димитров в България. Той, Коларов, Червенков и съветските служещи, дошли с тях, донасят не само съветския модел, но и съветския морал, така както е установен от бог Сталин. Морал, според който измамата, лъжата, подлостта, предателството, кражбата, убийството и т.н. се оправдават според нуждите на партийния водач в даден момент. И тъй като истинските идеалисти не са тези, които могат лесно да изпълняват въпросните партийни поръчения, започва заобикалянето с мижитурки, подлеци, хамелеони, псевдогерои. Надигналата се мощна вълна на печалбарите приспособленци залива с мръсна вода мечтите и копнежите на хора, които са чакали оправданието на борбата, мъките и жертвите. Стълбата на властта у нас никога не е била по-вертикално изправена и никога преди борбата върху нея не е била по-свирепа. Всички, които се катерят и блъскат по нея, крещят, че правят това в името на партията, Сталин и комунизма. В действителност почти всеки го прави поради собствени амбиции и алчност. Борбата се води по законите на джунглата. Всеки има право толкова, колкото е силен. А най-силен е СССР. Следователно всеки се стреми лудо, с цената на огромни усилия да получи благословията на Москва. Това е периодът преди стабилизирането на йерархията. Но времето е все още бурно, революционно. Един след друг биват разгромявани разните видове „врагове“ — бившата администрация, офицерството, индустриалците, търговците, интелигенцията, селяните. В тази мътилка, където идеалистите изпълняват дисциплинирано партийните повели, съществува надеждата, че това е преходният период. Те все още не знаят, че този преходен период никога няма да свърши, защото той е извинението и оправданието на всичко. Всред непрестанни апели за бдителност и борба идеалистите виждат, че партийното ръководство е поето от безскрупулна съветска агентура, която има две характерни черти: безропотна служба на съветските интереси и ужасна лична посредственост. С убийството на Трайчо Костов Политбюро загубва единствената си действителна личност. Оттук нататък горе, по върховете, ще следва парад на пълното безличие, защото хората, които СССР ще поставя начело на нашето управление, ще бъдат доказани нищожества. Между тях човек ще види местни политически бакали, като Добри Терпешев, Райко Дамянов, Антон Югов, Енчо Стайков и др., или пък бивши съветски офицери, като Георги Дамянов, Иван Михайлов, Петър Панчевски, чиито умствени способности се изчерпват в покорното подчинение, следване на чужди заповеди. Коларов, Червенков, Димитър Ганев, Георги Цанков, Георги Чанков — всички те плуват в това съветско безличие. Нито един от тях не би могъл да претендира да стане обединителен център на надежди, да излъчи каквото и да е обаяние, или идейна привлекателност. В течение на времето дори колоритни фигури като: Боян Българанов, Цола Драгойчева и Тодор Павлов ще загубят блясъка си и ще се слеят с другите. Всички те, както ще видим по-нататък, представляват повече или по-малко дебели хора с тромави мозъци, с груби маниери, които живеят живота на Гоголевски губернатори в затънтена руска провинция.

И ето го първия парадокс. Ако нелегалната борба доведе до изявата на множество личности у нас, ако имаше имена, които поне всред партията бяха легенди, то страната на властвуващите комунисти бе превърната в република на безличието. Когато аз отричам категорично революционните претенции на нашите губернатори, имам предвид в известна степен и това, че всяка революция е изхвърляла на повърхността своите големи личности. Девети септември изхвърли на повърхността мехури. От съветска гледна точка няма нищо по-опасно при владеенето на една страна от позволяване съществуването на личности. Личността винаги е ставала притегателен магнит за много хора, настроения и разбирания. От друга страна, най-покорните и предани слуги се избират между нищожествата, които при това имат съзнанието, че са нищожества и умеят да ценят дадената им привилегия. Много се съмнявам дали при нормален естествен подбор в какво да е демократично общество България би имала подобни безличия за свои водачи.

Представям си първото недоумение на комунисти-идеалисти, като Христо Ганев, Юлия Огнянова, Добри Жотев и други високо интелигентни техни съвременници, когато за първи път са видели или доловили истинските образи на своите водачи. Представям си Георги Димитров-Гошкин, Веселин Андреев, Давид Овадия, които решават, че няма друг изход, освен да продължат сляпо да вярват. От писмото на Стефан Богданов, писано в затвора, ми е останала в главата мисълта, че болките и мъките, прекарани в полицейските участъци, не са нищо пред болките и мъките в собствената комунистическа страна.

Междувременно започват и се водят остри вътрешнопартийни борби за власт, или по-точно за спечелване благоволението на Съветския съюз. Докато Сталин е жив, той ще се обляга, главно на съветската агентура от емигранти начело с Червенков. После Хрушчов ще прехвърли властта върху кадри от самата България. Но всички тези движения са съпроводени с големи амбиции. Кандидатите за власт са много, защото властта вече не значи служба на народа, а средство за удобен живот за сметка на народа. Или както старите българи казват: „борбата е за кокъла“. Не са необходими големи усилия на съветските агенти да поддържат атмосфера на страх и подозрение. В сравнение с обикновения народ партийните членове са поне пет пъти повече уплашени и подозиращи. Аз поне не помня партиен член от онова време, който пряко или косвено да не ми е доверявал неизличимия си страх от някакви дебнещи, вътрешнопартийни врагове.

За идеалист-комунист би било напълно неразбираемо как собствените му довчерашни другари сега се озъбват един срещу друг, как в купища доноси се изваждат на показ мними или действителни кирливи ризи, как довчерашни съпартизани се мразят повече, отколкото жандармеристи и комунисти. Но тази омраза се насърчава от съветското посолство, защото тя е най необходима за съветската политика „Разделяй и владей“. От това време е и горчивата шега на един комунист, че СССР би трябвало да изтегли разузнавачите си, защото при най-малко съмнение българските ръководители „ще си счупят краката да тичат до съветското посолство и обадят първи провинилите се“. Въпреки това хората на Берия провеждат у нас последователна политика, която сякаш следва един закон: „Всеки български гражданин, и особено всеки ръководител, да бъде замесен в някакво мръсно, излагащо го действие.“ Съветските ръководители знаят, че нищо друго не прави хората по-верни съюзници от съзнанието за взаимната мръсотия. Ние знаем днес, че по план Държавна сигурност изтръгна от много български граждани неверни показания срещу други български граждани. Ние знаем също за партийни ръководители, които са били окаляни в подписване на смъртни присъди срещу невинни хора (при пълно съзнаване на тяхната невинност), за казване публично на явни лъжи, знаем, че е обикновена практика хора от ръководството да се отмятат от дадена дума, да падат унизително на колене или да пълзят, да изменят на другарство и приятелство било за да спасят кожата си, било за да улеснят кариерата си и т.н.

Мога да разбера онези български комунисти днес, които отказват да имат каквото и да е общо с партийното ръководство, защото то представлява в голямата си част група от доказани и обвързани грешници. Не по-малко отблъскващо е въздействието на самия живот в СССР. Една голяма и внушителна група български комунисти отива да следва в Съветския съюз. Изненадата от срещата със съветския живот на петдесетте години е почти кошмарна. Видна българска партизанка, служила в нашето посолство в Москва, ми каза веднъж: „Съветския съюз! Не искам нито да говоря, нито да слушам повече за Съветския съюз!“ А друг един местен ръководител, току-що завърнал се от Москва, когото при журналистическа анкета запитах дали не смята, че постъпката му не е много морална, ми извика: „Този морал, другарче, съм го научил в Москва!“

Но какви са изходите за комуниста-идеалист у нас?

* * *

Ако продължавам да се спирам върху съдбата на комунистите-идеалисти у нас, то е, защото смятам, че тя дава най-точна представа за действителността в съвременна България и разкрива истинския характер на режима. От буржоазни, капиталистически или националистически позиции имаме, така да се каже, „поглед отвън“, докато от чисти комунистически позиции нещата стават ясни и отвътре. При това мое дълбоко убеждение е, че при съвременните исторически обстоятелства сериозна вътрешна промяна може да стане единствено чрез комунистическата партия. Тя е главната сила в страната. Ние вече имахме твърде поетичния опит на чехословашките комунисти-идеалисти да се изтръгнат от сталинско-съветската корупция на властта и се върнат към някакво чисто и почетно начало.

И така, какви са пътищата за комуниста-идеалист у нас в началото на 50-те години, когато се стабилизира структурата на режима? Първият път е: да продължи сляпо да вярва на назначеното от СССР партийно ръководство, да приема всички слабости, грешки и извращения като необходимост на момента, да оправдава своето участие във всякакви мръсотии с това, че и другите го правят, да се старае да осигури за себе си по-добро място и да вярва, че народът трябва да му плати за минали заслуги или страдания. Измиването на съвестта и оправданието е предоставено на партията, защото няма по-удобен лозунг от стихотворението на Христо Радевски „Води ме, партио!“

Вторият път е: да вижда и съзнава цялата измяна и гаврата с идеалите, но оценявайки обстоятелствата, да се преструва, че вярва на партията и ръководството й, като сам със собствени сили се опитва да отстоява призивите на съвестта си. Да избягва съучастие в греховете на режима и се бори тихо и внимателно за промяна на нещата отвътре. Това е извънредно труден път, защото често пъти се балансира на ръба на две пропасти. Да не се скараш с партията и същевременно да бъдеш верен на себе си — според мен това е безкрайно трудно. Да не се забравя, че Политбюро има почтения навик периодически да прехвърля всичките си неудобни грешки върху по-нискостоящи партийци, като по този начин въвлича почти всекиго в злепоставящи го действия.

Третият път, или по-добре пътека, е просто да се отдръпне и затвори в себе си. Това е равностойно на противопоставяне на режима и означава човек да се откаже от всякакви позиции и да бъде принуден да споделя съдбата на най-прокажените (за режима) граждани на нашата страна. Това е припознаване на истината, че колкото църковната институция има нещо общо с Бога, толкова и партията има нещо общо с комунизма. Че нещата са вътре, във всекиго, че отговорността е лична, че идеологията, партията и постъпките на другите не могат да бъдат никакво оправдание за измяната на собствената съвест. „Цял живот съм бил комунист и затова никога не съм бил партиец“ — ми каза веднъж един от поелите този път.

И четвъртият, твърде стръмен път за комуниста-идеалист е да се противопостави на партийното ръководство, да отрече империалистическото господство на СССР, да приеме позицията на безкомпромисен критик на всички недостатъци и грешки, да реагира активно на всички решения и действия, да не си затваря очите пред нищо и смело да прави обществено достояние своето отношение. Без съмнение това е най-опасният, почти самоубийствен път. Режимът смяташе и смята такива комунисти-идеалисти за по-опасни от всякакви врагове и прави всичко възможно да ги ликвидира. Както разказах в предишните глави, българският режим не може да понася никакви припомняния за комунистически идеали и ги дамгосва като прояви на разни видове ревизионизъм.

Но колко са пътниците по всеки от тези четири пътища? Настъпва времето, когато комунистите-идеалисти трябва да изберат. Властта е здраво поета, класовият враг е разгромен, Съветският съюз гарантира сигурността. Остава само да се работи за построяването на социализма. Ала какво значи социализъм? Какъв вид живот трябва да се живее? Отговорът на партийното ръководство е недвусмислен — следвай примера на СССР! Партийното ръководство сляпо копира съветския начин на живот, който е изграден и установен от Сталин. „Съветските норми са наши норми! Съветският морал е наш морал!“ — са лозунгите, които Политбюро диктува на низовите организации.

И точно по примера на СССР огромното мнозинство от някогашните идеалисти се отправя по първия път, който е нещо като съветска аутострада към социализма. Той е най-широкият, най-удобният и води най-далече. Освен това по него не се ходи пеша. Всеки заслужил другар според ранга си може да ползува от москвич до чайка. Естественото предпочитание на този път показва, че идеализмът и жертвоготовността на мнозина от въпросните партийни членове са били само романтични младежки пориви, краткотрайни изблици на неспокоен пубертет. Борбата за „щастието на народа“ се оказва в края на краищата удобна увертюра за собственото благополучие. Наложената съветска форма на комунизъм, основана на теорията за диктатурата на пролетариата, предоставя необходимия сапун за измиване на съвести (където ги има). Няма значение, че в България никога не е имало пролетариат и че нито един от българските „пролетарски“ диктатори не произхожда от него. Класово огромното мнозинство от българските комунисти идва от средната земеделска класа. Но какво им пречи да се обявят за пролетарии и да нахлузят на главите си каскети. Защото формулата за диктатурата на пролетариата оправдава потисничеството и терора, оправдава личната алчност за власт, неравенството, несправедливостта, привилегиите, корупцията. Нейната най-точна дефиниция е: СЕГА НИ Е ПАДНАЛО И ЩЕ Я КАРАМЕ, КАКТО НИ ИЗНАСЯ.

Мисля, че нищо друго не отнема така категорично човешките черти на този вид комунизъм и нищо друго не деградира хората там до вълча глутница и овче стадо, както диктатурата на пролетариата. Ако дяволът би искал да наложи своя конституция на нашата планета, тя би се казвала диктатура на пролетариата. Това е диктатура на онези духовни нещастници, които смятат, че светът им дължи нещо, че е виновен за това, че не са получили достатъчно и че трябва да им плаща цял живот.

Защото идва времето, когато у нас започват да се заплащат минали заслуги. 99 на сто от партийните членове искат да материализират своя действителен или фиктивен актив. Дори хора, които имат основание на бъдат признати за герои, се нареждат на опашката за заплащане на заслугите. Те забравят една прастара истина, че ГЕРОИЗМЪТ СВЪРШВА, СЛЕД КАТО СЕ ПЛАТИ ЗА НЕГО. Заплащането не е само в пари, то е във власт и привилегии.

Мнозина от тези бивши идеалисти сега откриват упоителната сладост на властта. Внезапно те разбират, че началническите им постове са ги измъкнали от нивото на обикновените хора и сякаш са ги поставили в центъра на света. Това разпалва първични амбиции и превръща вродения им комплекс за малоценност в груб показ на превъзходство. Просташката демонстрация на власт става едно от най-характерните качества на режима. Познавам хора, при които властвуването се е превърнало в психическо заболяване, в налудно търсене да се покаже превъзходство. Но идва и времето, когато вкусът на властта не ще се определя само от пагоните и титлите, но и от консумираните материални удоволствия. Огромното мнозинство от тези бивши борци за световна правда решават, че сега е време да си поживеят. С наивността на Иванчо Йотата те се кандърдисват едни други, че достатъчно се били „борили“ и „страдали“ и че сега било време да вкусят от прелестите на живота. Идва времето на модерните апартаменти, на вилите, на мебелите и на любовниците. Логично следват множество разводи. Властвуващите партийци бият дузпите на не особено привлекателните си, макар и предани другарки. Младите момичета и особено грациозните и благовъзпитани дъщери на разгромената буржоазия се котират най-високо…

Само няколко години, прекарани под корумпиращото въздействие на собствената им власт, и от идеализма на тези идеалисти не остана нито помен.

„Искам да се наживея! Сега ми е паднало!“ — с пиянска откровеност декларираше един бивш министър на вътрешните работи и член на Политбюро, като лежеше на килима пред мен. А аз си мислех, че същият човек бе имал смъртна присъда и ако бяха го разстреляли, във Варна щеше да има улица на негово име.

„Как така се променихме!“ — възклицаваше друг бивш идеалист.

А пък аз смятам, че въобще не е имало промяна. Защото един обективен анализ на подбудите, които са тласнали преобладаващото мнозинство от тези някогашни младежи към съпротивителна борба (умишлено избягвам думата комунизъм), ще ни покаже, че те нямат нищо общо с осъзнатото желание да се служи на народа, на бедните, на каузата на справедливостта или на щастието за другите. В най-чистия си вид тези подбуди са били инстинктивни или свързани с примитивна суетност, с желание за пъчене, за правене впечатление на света, за инфантилен героизъм и подвизи и същевременно с инстинктивна омраза към всичко превъзхождащо или недостъпно. Следователно алчността, блюдолизничеството, подлостта, жестокостта на въпросните другари винаги са били вътре в тях, но ние не сме ги видели. Хвърлянето на една бомба срещу полицията се оказа заблуждаващ факт, който подло скрива истинския характер. Ние приемаме човека като хвърляч на бомби, а забравяме характера му, с който той ще живее цял живот. Един мимолетен героичен жест се оказва най-удобно прикритие за отвратителен или престъпен характер. И затова по-късно, с течение на времето, ние неведнъж ще отбелязваме, че подобни някогашни герои се държат в живота като страхливци, подлеци и мижитурки.

И тъкмо тия — страхливците, подлеците и мижитурките, с техните примитивни инстинкти, ще станат главната сила на властта, нейното ядро, сърцевината на партията.

Както разбирате, нещата са много далече от4 Маркс, който е само име и повод. Малцина от тези граждани, включително техните ръководители, едва ли някога са се интересували да разберат по-дълбоко идеологията или философията, под чието знаме маршируват. Почти не познавам някой от тях, който да е прочел сериозно поне 20 страници от Маркс. Едва ли някой някога е докосвал „Капиталът“, а познаването на Енгелс се свежда почти само до снимката му. Дори знаенето на Ленин е само папагалски цитати. Едва ли някога лишеният от житейски опит Маркс е предполагал, че ще има такива последователи. Смешно или не, но ако утре един нов Сталин реши, че идеологическото оправдание на режима и удоволствията на властта е ИСЛЯМЪТ, всички тия пътници по аутострадата на комунизма ще превключат без усилие от Маркс към Мохамед. Защото единственото, което има значение за тях, е удобството на техния живот, сигурността, обезпечеността и личното щастие. Ще кажете, че към това се стреми и кой и да е италиански или английски бакалин. Разликата е в това, че нашите партийни герои лъжат, че всичко, което правят, е за бъдещото щастие на другите, докато обикновените бакали на Запад почтено заявяват, че работят за свой собствен интерес.

И така, „Води ме, партио!“ Води ме към повишение, към по-добра заплата, по-големи привилегии, по-голяма власт, а пък аз ще си намеря по-красиви удоволствия. В замяна на това можеш да разчиташ на мен. Аз съм твой, аз съзнавам, че съм нищо без теб. Моите принципи, моят ум, моят морал са подчинени на теб! Ако ти, партио, завиеш наляво, и аз съм наляво, ако завиеш надясно, и аз съм надясно, ако се спреш на средата, и аз ще се спра и ще те чакам, докато тръгнеш! Ако ми заповядаш да славословя Сталин, ще го въздигна до небесата, ако ми кажеш да го оплювам, ще покрия лицето му с кал, ако искаш да се наричам българин, ще се бия в гърдите и ще крещя до прималяване като бай Ганьо „Булгар!“, а ако искаш да се отрека от България, ще забравя дори буквата „Б“… Както кажеш, Партио! СТИГА МОЕТО ДА НЕ СЕ ГУБИ!

Това е горе-долу веруюто на онези, които бяха избрали този славен път.

Много пъти съм си мислил каква мъдрост се съдържа в прочутия разказ на Христо Смирненски „Приказка за стълбата“. Не зная друго произведение, където така просто и графически нагледно да е изобразен процесът на скъсване с идеалите, скъсване с народа и действителността. Ако бях първи секретар на партията у нас и ако милеех за страната си, щях да наредя на всички министри и отговорни ръководители да прочитат всеки ден този разказ, а сам аз бих го чел три пъти на ден. Но за съжаление първият секретар казва лаконично: „Така е в Съветския съюз, така е и у нас!“

Споделените неща на Комитата

Виж какво споделям , заслужава си повече от това, което пиша. (старите споделени неща)