петък, ноември 09, 2007

Десетоноемврийско четиво — Георги Марков

По случай важната дата, ви предтавям нова глава от безсмъртната книга на Георги Марков — Задочни репортажи за България

БИОГРАФИЯ НА ВЛАСТТА Едва ли някой би могъл да оспори, че животът на всеки български гражданин се намира в постоянна и цялостна зависимост от властта на режима, който управлява страната. Това се отнася както за правото на живеене, така и за начина на живеене. Точно както Джордж Оруел описа в романа си „1984“, мислите и действията на всеки човек у нас се надзирават и контролират от властта и нейните органи.

По своята всеобхватност този контрол надминава всички познати от историята диктатури. Нещо повече, развитието на всекиго у нас, независимо от способности и недостатъци, се предопределя от отношението на властта към него. По пълно подобие на СССР режимът у нас е иззел правото на общество, обществени групировки или отделни лица да имат своя решителна дума, свой критерий за правилно и погрешно, свой компас в движението си. Вместо това властвува критерият на режима, който се определя главно от политическите нужди на деня и следва ограничена, но много гъвкава доктрина. Затова съвсем естествено е желанието на всекиго да знае кой стои зад тази власт, кой я представлява, кой се отъждествява с нея. Кои са хората, които командват движението на обществената машина, тези, които издават заповедите, и тези, които ги привеждат в изпълнение. Кои са тези, на които историята би могла един ден да потърси отговорност?

 Първият и съвсем официален отговор е, че властта принадлежи на Българската комунистическа партия и нейните поделения. Това наистина е така. Аз поне смятам земеделския съюз на фамилията Трайкови за не повече от цветарска организация, която помага за разкрасяването на партийния дом при тържествени случаи. По-точният отговор е, че властта у нас принадлежи на БКП, която управлява страната от името на Съветския съюз. Така че силата на властта, с която ръководните другари у нас разполагат, им е делегирана от една чужда държава, световна сила — Съветския съюз. Тук искам да бъда напълно и категорично ясен: абсолютно никакво важно, сериозно или що-го-де значително решение у нас не може да се вземе без предварителното съгласие на Съветския съюз.

Това може би намалява в известна степен пряката отговорност на хората, които управляват нашата страна и които без съмнение изпълняват покорно онова, което им се нарежда. Подчертавам тези основни и очевидни истини, защото в тях се съдържа голямата вътрешна драма на Българската комунистическа партия, която е оформила биографиите на всички живи и мъртви партийни дейци. Тук аз съм напълно съгласен с партийното твърдение, че определящият фактор в живота на всеки български комунист е верността му към Съветския съюз. Но какво представляваха хората, които ни управляваха?

Откъде бяха дошли, как се бяха издигнали, как работеха, какъв беше техният вътрешен живот, какви бяха интересите им, характерите им? Още през петдесетте години хранех голямо любопитство към другарите от висшето ръководство. Тогава за мен, както за всички обикновени българи, енигматичното Политбюро живееше на някакъв далечен и недостъпен Олимп и нам се разрешаваше да зърнем боговете и да им се поклоним два пъти годишно — по време на първомайската и деветосептемврийската манифестация. Колко пъти се взирах в техните портрети, в които сякаш нарочно лицата им имаха еднакви изрази, и се питах — какво представляват те? Човек не можеше да разбере нищо от речите им, защото сякаш всичките им речи се пишеха от един и същ човек и произнасяха горе-долу с един и същ глас. Това беше периодът на почти митологичното съществуване на Политбюро.

Малко по-близки и разбираеми бяха образите на някои от министрите, на районните секретари и на някои офицери. Така че лицето на властта пред нас се представяше преди всичко от преките началници, повечето от които бяха членове на партията. Чрез тях и тяхното поведение ние трябваше задочно да си нарисуваме образа на голямата власт. Обикновено те бяха хора, чийто живот се ръководеше от един основен и прост принцип — да се задържат на мястото, което им е дадено, и ако могат, да се издигнат нагоре. Нормално в приложението на този принцип не се съблюдаваха скрупули. Всички те сякаш строго се придържаха до даден им образец за средствата, с които могат да се издигат. И все пак в изпълненията на тази стандартизирана песен на партийната кариера можеха да се доловят различни гласове и понякога силни дисонанси.

 Впоследствие, по времето на Хрушчов, голямото ледено разстояние между върха и низините бе значително намалено. Особено у нас — членове на Политбюро начело с първия секретар започнаха да разширяват кръга на личните си връзки и да се обграждат с повече и по-различни хора. Това беше и времето, когато литературната кариера ми даде възможност да срещна, видя и наблюдавам отблизо голяма част от главните герои на нашата обществено-политическа сцена. Моите наблюдения бяха улеснени и от факта, че почти всички бивши и настоящи партийни дейци внезапно почувствуваха нужда да говорят и пишат за себе си. Сякаш всеки от тях някак необяснимо бе изпитал необходимостта да оправдае себе си за това, което е, а по-простите характери направо изявяваха претенции за безсмъртие. От около 15 години насам нашата страна се залива от пороища мемоарна литература, която обхваща главно военния и предвоенния период.

В стотици книги надълго и нашироко се описват всевъзможни подвизи и сякаш по взаимно съгласие разни автори наливат бетон в твърде съмнителните сгради на своите политически биографии. Имам всичкото основание да поставя под голямо съмнение огромната част от тази по принцип самохвалковска литература. Наистина не вярвам в много от героическите легенди, според които в България преди войната не е имало нищо друго освен комунистически герои и фашистка полиция. На тези писания и на техните „художествени“ епигони, фабрикувани от писатели у нас, трябва да се гледа като на част от упоритото фалшифициране на близката ни история, като съзнателно изопачаване на хора и събития. Самата официална история на Българската комунистическа партия представлява сборник от крещящи лъжи и премълчани или размазани истини.

Но на моя литературен и граждански въпрос „Кои бяха хората на властта у нас?“ можах да си отговоря по-пълно и убедително едва през 1968 година. Тогава личните ми впечатления от мнозина получиха документална подкрепа или опровержение от действителност, която лично не познавах. Нещо повече, ровейки се в архивите, видях, че още навремето, през т.нар. антифашистка съпротива, ясно са били оформени четирите групи партийни дейци, които по-късно до наши дни щяха да играят важна роля в живота на нашия народ. Слушателите ще ми простят това отклонение, защото чрез него могат да се видят корените на много неща, станали у нас през петдесетте и шестдесетте години, и да се долови истинският лик на режима.

През 1968 година по решение на партията в България се провеждаше широка подготвителна кампания от мероприятия за най-тържествено честване на 25-годишнината от 9-и септември, което се падаше през 1969 година. По идея от „най-отгоре“ Комитетът за изкуство и култура реши да възложи на трима от най-добрите драматурзи написването на документална пиеса в три части за историята и борбите на Българската комунистическа партия от основаването й до 9-и септември 1944 година. Един от тримата автори бях аз и на мен се падна т.нар. антифашистки период, т.е. времето на войната. Впоследствие двамата ми колеги Николай Хайтов и Никола Русев заявиха, че не могат да смогнат със сроковете, и се отказаха, така че аз останах единственият автор на документалната пиеса „Комунисти“, която бе сведена само до военновремения период. Не зная по чия идея се изискваше „строга документалност“. Доколкото си спомням, някой от нашите ръководители бе видял пиесата на Петер Вайс „Наместникът“ и оттам бе настояването за документална пиеса. Така на мен със специално разрешение ми бе предоставена рядката възможност да прегледам повече от 200 полицейски досиета, съхранявани внимателно в архивите на Министерството на вътрешните работи. Това бяха следствените, лични и съдебни досиета на почти всички видни комунистически герои на съпротивата, които бяха загинали, разстреляни или обесени. В продължение на близо шест месеца почти всеки втори ден аз отивах в сградата на МВР на улиците „Гурко“ и „6-и септември“, един служещ ме отвеждаше в малка стаичка в приземието, където ми се донасяха архивите, и друг служещ стоеше през цялото време при мене и наблюдаваше прочита им. Разбрах, че тази мярка бе взета поради внезапното изчезване на важни страници от тези архиви. Веднъж един от служещите иронично ми каза, че на самия 9-и септември някои партийни другари са се втурнали най-напред към Дирекцията на полицията, за да си намерят досиетата. Той изказа предположението, че може би съществени факти са били унищожени. Мнозина други са били в лудо търсене на Никола Гешев, човека, за когото се знае, че е държал в ръцете си цялата нелегална комунистическа партия и чието име аз срещах най-често в архивните страници. Тъкмо оттам пред мен се оформи образът на този изключителен полицай, началника на отдел „А“ при Дирекцията на полицията, когото аз направих централен герой на пиесата, и в единственото представление (генерална репетиция) се игра от народния артист Иван Кондов. Телевизионната версия на този образ бе също моя работа и бе игран от артиста Георги Черкелов. В своето разнищване на комунистически организации и конспирации Никола Гешев бе проявил невероятно умение и ми се струва, че неговата мрежа от агенти е работила доста безупречно. Така че сведенията, отразени в протоколите на разпитите, които той лично е водил, без съмнение отразяват истината. Парарелно с работата ми върху архивите аз се срещнах и разговарях с хора, които лично са били подследствени на Гешев или са имали работа с него.

Човек може да разбере чувството, с което прелиствах страниците на съдебни процеси и полицейски разпити, хиляди страници от показания, които обхващаха имена на много мои живи познати, кръстосали се по един или друг начин с убити комунисти. Прегледах архивите на видни комунистически герои, като Йорданка Чанкова, Лиляна Димитрова, Малчика, Йордан Лютибродски, цялата група от процеса на ЦК начело с Антон Иванов, където бяха Трайчо Костов (страниците за когото липсваха) и Вапцаров, докато стигнах до малко известни имена на родови комунисти или техни съмишленици. През ръцете ми минаха доклади и докладни записки на агенти с различни имена или цифри, на обикновени полицаи или полицейски началници, където с хладна точност се установяваха известни факти. Чрез някои от досиетата можеше да се проследи целият процес на пречупване на арестант или свидетел. От почерците, с които бяха написани показанията, човек можеше да долови конкретната и неумолима действителност.

Но моето първо и най-непосредствено впечатление беше за огромната разлика между това, което се съдържаше в тези документи, и картината, представяна ни от официалната мемоарна литература като цяло. Разлика, която се отнасяше преди всичко и главно до характера на тези герои и до естеството на тяхното участие в борбата. Следвайки партийните рецепти за евтин героичен патос, мемоаристите у нас съзнателно подминават човешкото поведение и човешкия образ на героите, които те описват. Една красноречива и силна сама по себе си действителност се подменя с ужасно сантиментален и примитивен патос. Вътрешната драма на тези хора, изправени пред смъртта, трагичното раздвоение между повелите на живота и повелите на партията, острият конфликт между житейски реализъм и партиен фанатизъм — всичко това се подменя с подсладени кралимарковски легенди. Простата и ужасна конкретност на определени действия и състояния е заменена с дежурни лозунги.

Целият този документален материал пред мен разкри трагичните образи на обречените герои на тази сурова българска драма и някак естествено ги раздели на четири условни групи:

комунисти — идеалисти,

комунисти — съветски агенти,

комунисти — приспособленци

и случайни комунисти.

В идната глава ще се спра на характерни документални факти, обуславящи това партийно деление и произтичащите от него отражения върху характера на властта в съвременна България.

* * *

В предишната глава казах, че след документалното ми запознаване с борбата на нелегалната комунистическа партия в периода на Втората световна война някак естествено ми се наложи условното разделяне на комунистите у нас на: идеалисти, съветски агенти, приспособленци и случайни комунисти. Това деление произтичаше от отношението на тези комунисти към властта и оттам към СССР. Както ще видим по-късно, често явление беше комунисти от една категория да преминават в друга или да претърпяват драматично люшкане, което при някои от идеалистите имаше съдбовен характер.

Но нека най-напред се върна при архивите от времето на войната, които категорично и недвусмислено бяха съхранили образите на хора, с всичките им човешки слабости и човешко величие. Образи, които носеха в себе си конфликтите на бъдещата българска комунистическа трагедия. С моите собствени ръце аз прелиствах страници, пропити с физическа болка, показания, от които лъхаше предчувствието за близка смърт, протоколи, от които се извисяваха неумолимите гласове на следователи и прокурори, и накрая онези невероятни последни писма и бележки, писани минути преди екзекуцията от треперещата ръка на оня, който вече вижда края на живота си. Огромната част от тия бележки, писма, последни думи имаха върху мене най-силно и неотразимо въздействие със (подчертавам) СВОЯТА ЧОВЕШКА ТРАГИЧНОСТ. Голямата част от тях бяха обикновени хора, живи човешки същества, преживяващи своята драма по най-човешки начин — много далеч от портретите на осакатени партийни фанатици, които идеологическата търговия няколко години по-късно щеше да им нарисува. Чел съм не знам колко описания за героичната смърт на Малчика и за лозунги, които той крещял. А в действителност, когато прочетох педантично написания доклад от полицейския агент, присъствувал на разстрела на Малчика, потръпнах пред простата човешка истина. На въпроса на прокурора дали в тази последна минута би желал нещо, Малчика отговаря: „Чаша вода, моля.“ Дават му чаша вода. След което прокурорът отново пита: „И все пак какво е последното ти желание?“ На което Малчика казва: „Още една чаша вода, моля!“ Той получава и втората чаша вода. И го разстрелват. Няма „Да живее Червената армия“, нито каквото и да е от този род. Или да вземем отговора, който Никола Марков, ученик от гимназията, осъден на смърт за убийство на полицай, дава на следователя, който пита защо е станал комунист. Марков отговаря: „Аз бях много самотен… и поради самотата си станах комунист“… Най-потресаващо беше, че почти всички екзекутирани бяха запазили последните си думи… за своите майки, а не за своята партия. „Мила мамо,“, „Мили родители“, „Мили мои“… и неизбежно следваше някакво извинение. Мнозина се извиняваха на родителите си, че не могат да продължат живота, който бяха получили от тях, че им създават скръб и болка, че умират… Никога няма да забравя малката бележка на студента Боян Чонос, който пише буквално: „Мила мамо, след малко ще ме обесят… студено ми е, мамо, студено…“

И нещо още по-важно. Въпреки убийственото съжаление, че се разделят с живота, мнозина заявяват, че правят това в името на един друг свят. В десетки писма, изявления и записки е нарисуван светът, за който те смятат, че умират. Почти всички, които можем да поставим в категорията идеалисти, умираха за свят на „истинска, пълна свобода“, на истинско братство, на безкомпромисна справедливост, за премахване на всички органи и институти на потисничество, за премахване на граници, за право на труд и достоен живот… Или с една дума — те умираха за всичко това, което нямаше да съществува в страната на техните паметници.

Това бяха хора, които в голямото си мнозинство нямаха понятие от марксизъм-ленинизъм, нямаха представа какво всъщност представлява СССР, а като деца бяха повярвали искрено в някакъв абстрактен комунистически идеал. Те не знаеха какво точно ще бъде при комунизма, но вярваха и настояваха, че това ще бъде достоен, благороден, човешки свят. Голяма част от тях бяха мечтатели, които в несретата на своя живот бяха прегърнали комунистическата идея само като знаме, което ги води по посоката на щастието и красотата. Над 90 на сто от тях бяха студенти и ученици от горните класове.

Но зад тях, идеалистите, на по-далечно или по-близко разстояние се разстилаше мрежата на комунистите-съветски агенти, каквито бяха повечето членове на нелегалния Централен комитет и изпратените от СССР по време на войната парашутисти и подводничари. Добре документирани са факти за подривната дейност на съветското посолство. Хиляди долари се предават от разните съветски аташета на военния отдел при нелегалния ЦК. Спомням си от архивите на МВР залавянето на пет хиляди долара, току-що връчени от съветското аташе, после на още две хиляди долара… и т.н. Хора като Антон Иванов са професионални революционери, които знаят точно какво правят. Немалко комунисти в този период, като бъдещия началник на следствения отдел при МВР Стефан Богданов, са съветски шпиони, ръководители на шпионски мрежи. Те признават само една своя родина — Съветския съюз. Но качеството им на платени съветски агенти не изключва идеалистични скрупули. Те вярват в тържеството на световната революция, в победата на комунизма. И Антон Иванов, и Трайчо Костов, и Йонко Панов хранят своите илюзии за достоен смисъл на борбата им. После ще видим колко бързо мнозина идеалисти ще се превърнат в безскрупулни кариеристи и ще поискат да им се плати за героизма. Но по онова време, когато в България е горещо, службогонците се намират в чужбина, на сянка. Във водовъртежа на военните години и борбата немалко хора, поради чисто човешките си качества, съчувствие, състрадание или милосърдие, са били косвено въвлечени в комунистическото движение, без да са имали каквито и да е идеологически връзки с него. Това са хора, които аз смятам за случайни комунисти, макар и мнозина от тях впоследствие да са твърдели, че са се родили комунисти. Когато краят на войната става ясен, ние имаме първата вълна на комунисти-приспособленци, които в дните, предхождащи 9-и септември, ще излязат на разходка по баирите и ще подадат своите заявки за бъдещи кметове. След тази вълна ще дойдат големите и мощни вълни на бързо приспособяващи се граждани, които ще увеличат числеността на партията от десетина хиляди до над половин милион. От техните редици ще излязат безброй псевдогерои. Те ще бъдат най-преданите слуги на новия господар на България — Съветския съюз.

По законите на борбата малцина от идеалистите комунисти дочакаха живи 9-и септември 1944 година. Не е трудно да се разбере, че най-добрите, най-храбрите, най-честните и последователните са загинали. Така е било винаги в историята. Често пъти у нас се е подмятало, че мнозина от оцелелите партизани и политзатворници съвсем не могат да се похвалят с достойно поведение, а при някои твърденията за активно участие в борбата били неоснователни. Особено силен е този намек в спомените на Славчо Трънски, където се говори за хитреците, които просто са престояли известно време по планините, избягвайки всички опасности.

В една от архивните папки попаднах на случая на заловен млад партизанин някъде около Макоцево. Полицейският командир, който го разпитвал, му предложил два изхода. Единият — ако предаде скривалището на другарите си, формално той щял да бъде осъден на смърт, но присъдата нямало да бъде изпълнена и той щял да докача свободата си. В такъв случай полицията обещала да остави следи, че е получила информацията по друг път, така че въпросният партизанин да останел с чисто лице и при евентуална победа на комунистите да бъде смятан за герой и живее с всички почести. Другият изход — ако той не предадял другарите си, полицията вярвала, че до няколко дни сама щяла да ги намери, но за наказание, казал му полицейският началник, щели да го разстрелят и отгоре на всичко да оставят доказателства, че той е предал другарите си, така че утре всички да го смятат за предател и дори да плюят на гроба му. Младият партизанин полудял.

Това е твърде забележителен случай, който обяснява защо мнозина днешни български партийни дейци тръпнат при мисълта, че Никола Гешев може да е жив и да се появи внезапно. Тук се повдига въпросът за ония, които не са полудели, извършили са предателството и днес живеят щастливо, чествувани от своята власт като герои. И същевременно се явява въпросът, че може би някои от обявените за предатели не са въобще предатели. В тази страшна история се съдържа една голяма въпросителна спрямо съществуващата истина и спрямо заровената истина. Същевременно тя проектира предателството не само спрямо групата партизани, но въобще спрямо идеалите, в името на които се е водила борбата. Тя разтваря парадните врати на множество тържествено декларирани геройства и настоява, че единственото доказателство за вярност е животът на живите.

Днес ние знаем за това, че някои нелегални комунистически дейци като Йонко Панов са се противопоставяли на безсмисленото жертвуване на партийни кадри и че техните опасения са били оправдани. Партията е загубила цвета на своя състав. От друга страна, има хора, които смятат, че тъкмо такава е била целта на Георги Димитров — жертвуването на всичко младо и талантливо в редовете на партията и нейните съмишленици, защото това са били хората, които биха се опитали да защитят идеализма си и да откажат да участвуват в превръщането на страната ни в съветски затвор. Трябва да кажа, че моето лично впечатление след прочита на тия архиви беше, че аз не можех да си представя мнозина от загиналите комунистически герои в ролите на безропотни марионетки или пък като алчни местни феодали, които искат да се наживеят, защото сега им е паднало.

Няколко дни преди преврата на 9-и септември броят на идеалистите комунисти беше значително намалял. В замяна от всички страни прииждаха бързо приспособяващи се граждани, които безпогрешно бяха отгатнали посоката на вятъра и които при евентуална промяна биха били първите, които ще напуснат потъващия кораб. Тъкмо приспособленците и съветските агенти щяха да поемат главната роля, докато идеалистите щяха да разберат, че голямата борба и изпитание тепърва започват. Проверката на верността към идеалите, проверката на собствените качества фактически стана, след като партията пое властта. За всеки е ясно, че е много по-лесно да се бориш срещу един външен враг, колкото и силен да е той, отколкото да се бориш срещу себе си, с цел да останеш верен на себе си. Само няколко години след 9-и септември съдбата на идеалистите вече е ясна. Както ще видим по-нататък, внушителен брой от тях се сля с масата на приспособленците и щатните съветски агенти, докато известна малка, но ярка група мълчаливо се оттегли. Драмата на комуниста-идеалист е една от най-големите и силни теми, които животът у нас е предложил. В конфитюрената социалистическа литература у нас няма и помен от тази тема.

Пиесата, която написах, се казваше „КОМУНИСТИ“. В по-голямата си част тя представляваше буквален препис на документални материали, като за всеки пасаж бяха посочени номерът на делото и страницата, от която бе взет. В точния смисъл на думата това беше строго документална пиеса. Текстът на пиесата бе проверен от самия министър на вътрешните работи Ангел Солаков. Бе направена и втора проверка, която установи, че цитатите са точни и че единственият образ, който се бях опитал да отгатна, беше този на Никола Гешев. Постановката беше възложена на много талантливия режисьор Асен Шопов и актьорският състав беше наистина първокласен. Никога няма да забравя изумителното изпълнение на Иван Кондов. Пиесата бе поставена в театър „Сълза и смях“ и включена в репертоарите на почти всички театри в страната. Бяха раз-лепени афиши и разпратени писма и материали от рекламен характер навред из страната. Репетициите бяха завършени, когато се състоя закритото представление, на което аз не присъствувах. То беше няколко дни преди 9-и септември 1969 година. Може би единствен аз знаех, че ще има хора от „горе“, които няма да издържат срещата с документите на своето минало. Финал на пиесата бяха прощалните слова на отиващите на смърт комунисти, които очертаваха образа на света, за който умираха. Свят, който нямаше нищо общо със света на ония, които щяха да гледат представлението. Приятели ми разказваха впоследствие, че представлението тъкмо със своята документалност оказало потресаващо впечатление. В програмите бях написал, че хората се умоляват да не ръкопляскат, а мълчаливо да се разотидат.

Моите опасения излязоха верни. Пиесата беше спряна и забранена от ония, които бяха я поръчали. Съобщеният ми мотив за забраната беше „заради потискащото въздействие“. Голата документална истина се размина с търговските нужди на евтино чествуване. А може би другарите въобще не чествуваха загиналите комунисти, а чествуваха себе си.

Така 25-годишнината на 9-и септември остана без тържествена пиеса.

Но цялата тази история е само малка подробност от биографията на режима.

* * *

Нека в тази глава проследим драмата на шепата комунисти-идеалисти у нас. Първото действие на тази драма започва веднага след Девети септември 1944 година. А последното действие е през август 1968 година. Естествено конфликтът произтича от сблъскването на идеалите с действителността. Идеалът в случая е комунизмът — неясно бъдещо общество на правдата, достойнството и щастието. А действителността е. Съветският съюз — страна на безправието, човешкото падение и мизерията. Прекалено ярък и непримирим конфликт, за да може някой да се прави, че не го забелязва. Но има нещо още по-ужасно. Тъкмо красивите идеали за комунистическото бъдеще на човечеството са произвели най-грозната позната действителност. Но дълго е времето и мъчителни се перипетиите за комуниста-идеалист, преди чашата на компромисите да прелее и болезнено засегнатото съзнание да извика класическото:

„Криво ли ти се, Господи, молихме, или ти криво ни разбра?“

Българската комунистическа партия идва на власт благодарение на Червената армия. Без съветското нахлуване в България и присъствието на съветски войски комунистите едва ли някога биха дошли на власт. Това е очевидна и призната истина. Затова първото чувство у комунистите след утрото на Девети септември е благодарност към СССР и неговата армия. Това е времето, когато Сталин и неговата държава са слънцата, които комунистите очакват на нашия хоризонт. Във въображенията на нашите идеалисти те са нещо като съвършения човек и съвършената страна.

„Когато произнасяме името на СССР, другари, трябва да станем на крака!“ — това са думи на един мустакат оратор в княжевското читалище. Струва ми се, че той искрено обичаше и вярваше на Съветския съюз. За почти цялата ремсова младеж по онова време Москва наистина е голямото и благородно сърце на новия живот, на новия, съветския човек.

И все пак, въпреки просъветската еуфория, някои са подочули за жестоки чистки в Русия за някаква голяма вътрешна каша, при която са загинали и български политически емигранти. В разгара на нелегалната борба Веселин Андреев преживява тежко вестта за убития в СССР негов брат. Но войната срещу Германия е главната тема. Тя сякаш измества всички други въпросителни и потулва в забрава Ежовските дни в Русия, както и всичко последвало. А и на всички идеалисти е нужно да вярват, че съветският път е пътят на спасението. И тъкмо защото всичко съветско е прекалено идеализирано, мнозина от тях потръпват при първата среща със съветски офицери и войници, навлезли в нашата страна. Невероятната ограниченост и простотия на офицерите от Червената армия, липсата на каквито и да е културни или интелектуални интереси и тяхното доста първобитно изумление пред цивилизования вид дори на военновременна България сякаш подсказват огромната пустош на съветския духовен живот. Както вече казах, по-голямата част от българските комунисти-идеалисти са студенти и ученици от горните класове. Техните интереси са най-разнообразни и до голяма степен отразяват широтата на свободното им възпитание в стара България. Те също са свикнали да виждат известен интелектуален и етичен стандарт в някогашните български офицери. И човек само може да си представи твърде многозначителното им разочарование при срещата им с духовно бедните синове на страната, която бе техен идеал. Помня странния смут, който бе обзел активистите от нашия квартал след срещата им със съветски офицери. Един мой съученик, убеден комунист и поет, бе смаян, че съветските офицери от разквартируваната наблизо войскова част не знаеха нито дума за Блок и смътно помнеха името на Маяковски. И разбира се, пак войната оправдава всичко… на хората не им е нито до Блок, нито до Маяковски.

После идва времето на съвместната работа между български и съветски представители и органи в различни полета. И отново впечатлението, което правят съветските другари, полива със студена вода по-чувствителните наши идеалисти. Съветските служители, без разлика в ранга им, са груби, невъзпитани, нагли, отнасят се с недоверие и подозрение спрямо всички. Човек има впечатлението, че те са преследвани от постоянен страх. В работата си те проявяват дребно интересчийство, изпълняват задълженията си само в интерес на личната си кариера и пренебрегват всякакви понятия за съвестност и честност. Те хранят също недоверие и подозрение към своите български почитатели, които току-що са излезли от затворите или слезли от Балкана. Няколко години по-късно, в своето писмо до Сталин, Стефан Богданов (бивш началник на следствения отдел на Държавна сигурност) характеризира работата на съветските разузнавачи в България по онова време като нечестна, заблуждаваща и предназначена единствено да им „заработи медали“. С нарастващите контакти със СССР идеализираният портрет на съветския човек започва да потъмнява.

Ала истинските неприятни изненади за тези, които са вярвали в красотата на революцията, започват с пристигането на Георги Димитров в България. Той, Коларов, Червенков и съветските служещи, дошли с тях, донасят не само съветския модел, но и съветския морал, така както е установен от бог Сталин. Морал, според който измамата, лъжата, подлостта, предателството, кражбата, убийството и т.н. се оправдават според нуждите на партийния водач в даден момент. И тъй като истинските идеалисти не са тези, които могат лесно да изпълняват въпросните партийни поръчения, започва заобикалянето с мижитурки, подлеци, хамелеони, псевдогерои. Надигналата се мощна вълна на печалбарите приспособленци залива с мръсна вода мечтите и копнежите на хора, които са чакали оправданието на борбата, мъките и жертвите. Стълбата на властта у нас никога не е била по-вертикално изправена и никога преди борбата върху нея не е била по-свирепа. Всички, които се катерят и блъскат по нея, крещят, че правят това в името на партията, Сталин и комунизма. В действителност почти всеки го прави поради собствени амбиции и алчност. Борбата се води по законите на джунглата. Всеки има право толкова, колкото е силен. А най-силен е СССР. Следователно всеки се стреми лудо, с цената на огромни усилия да получи благословията на Москва. Това е периодът преди стабилизирането на йерархията. Но времето е все още бурно, революционно. Един след друг биват разгромявани разните видове „врагове“ — бившата администрация, офицерството, индустриалците, търговците, интелигенцията, селяните. В тази мътилка, където идеалистите изпълняват дисциплинирано партийните повели, съществува надеждата, че това е преходният период. Те все още не знаят, че този преходен период никога няма да свърши, защото той е извинението и оправданието на всичко. Всред непрестанни апели за бдителност и борба идеалистите виждат, че партийното ръководство е поето от безскрупулна съветска агентура, която има две характерни черти: безропотна служба на съветските интереси и ужасна лична посредственост. С убийството на Трайчо Костов Политбюро загубва единствената си действителна личност. Оттук нататък горе, по върховете, ще следва парад на пълното безличие, защото хората, които СССР ще поставя начело на нашето управление, ще бъдат доказани нищожества. Между тях човек ще види местни политически бакали, като Добри Терпешев, Райко Дамянов, Антон Югов, Енчо Стайков и др., или пък бивши съветски офицери, като Георги Дамянов, Иван Михайлов, Петър Панчевски, чиито умствени способности се изчерпват в покорното подчинение, следване на чужди заповеди. Коларов, Червенков, Димитър Ганев, Георги Цанков, Георги Чанков — всички те плуват в това съветско безличие. Нито един от тях не би могъл да претендира да стане обединителен център на надежди, да излъчи каквото и да е обаяние, или идейна привлекателност. В течение на времето дори колоритни фигури като: Боян Българанов, Цола Драгойчева и Тодор Павлов ще загубят блясъка си и ще се слеят с другите. Всички те, както ще видим по-нататък, представляват повече или по-малко дебели хора с тромави мозъци, с груби маниери, които живеят живота на Гоголевски губернатори в затънтена руска провинция.

И ето го първия парадокс. Ако нелегалната борба доведе до изявата на множество личности у нас, ако имаше имена, които поне всред партията бяха легенди, то страната на властвуващите комунисти бе превърната в република на безличието. Когато аз отричам категорично революционните претенции на нашите губернатори, имам предвид в известна степен и това, че всяка революция е изхвърляла на повърхността своите големи личности. Девети септември изхвърли на повърхността мехури. От съветска гледна точка няма нищо по-опасно при владеенето на една страна от позволяване съществуването на личности. Личността винаги е ставала притегателен магнит за много хора, настроения и разбирания. От друга страна, най-покорните и предани слуги се избират между нищожествата, които при това имат съзнанието, че са нищожества и умеят да ценят дадената им привилегия. Много се съмнявам дали при нормален естествен подбор в какво да е демократично общество България би имала подобни безличия за свои водачи.

Представям си първото недоумение на комунисти-идеалисти, като Христо Ганев, Юлия Огнянова, Добри Жотев и други високо интелигентни техни съвременници, когато за първи път са видели или доловили истинските образи на своите водачи. Представям си Георги Димитров-Гошкин, Веселин Андреев, Давид Овадия, които решават, че няма друг изход, освен да продължат сляпо да вярват. От писмото на Стефан Богданов, писано в затвора, ми е останала в главата мисълта, че болките и мъките, прекарани в полицейските участъци, не са нищо пред болките и мъките в собствената комунистическа страна.

Междувременно започват и се водят остри вътрешнопартийни борби за власт, или по-точно за спечелване благоволението на Съветския съюз. Докато Сталин е жив, той ще се обляга, главно на съветската агентура от емигранти начело с Червенков. После Хрушчов ще прехвърли властта върху кадри от самата България. Но всички тези движения са съпроводени с големи амбиции. Кандидатите за власт са много, защото властта вече не значи служба на народа, а средство за удобен живот за сметка на народа. Или както старите българи казват: „борбата е за кокъла“. Не са необходими големи усилия на съветските агенти да поддържат атмосфера на страх и подозрение. В сравнение с обикновения народ партийните членове са поне пет пъти повече уплашени и подозиращи. Аз поне не помня партиен член от онова време, който пряко или косвено да не ми е доверявал неизличимия си страх от някакви дебнещи, вътрешнопартийни врагове.

За идеалист-комунист би било напълно неразбираемо как собствените му довчерашни другари сега се озъбват един срещу друг, как в купища доноси се изваждат на показ мними или действителни кирливи ризи, как довчерашни съпартизани се мразят повече, отколкото жандармеристи и комунисти. Но тази омраза се насърчава от съветското посолство, защото тя е най необходима за съветската политика „Разделяй и владей“. От това време е и горчивата шега на един комунист, че СССР би трябвало да изтегли разузнавачите си, защото при най-малко съмнение българските ръководители „ще си счупят краката да тичат до съветското посолство и обадят първи провинилите се“. Въпреки това хората на Берия провеждат у нас последователна политика, която сякаш следва един закон: „Всеки български гражданин, и особено всеки ръководител, да бъде замесен в някакво мръсно, излагащо го действие.“ Съветските ръководители знаят, че нищо друго не прави хората по-верни съюзници от съзнанието за взаимната мръсотия. Ние знаем днес, че по план Държавна сигурност изтръгна от много български граждани неверни показания срещу други български граждани. Ние знаем също за партийни ръководители, които са били окаляни в подписване на смъртни присъди срещу невинни хора (при пълно съзнаване на тяхната невинност), за казване публично на явни лъжи, знаем, че е обикновена практика хора от ръководството да се отмятат от дадена дума, да падат унизително на колене или да пълзят, да изменят на другарство и приятелство било за да спасят кожата си, било за да улеснят кариерата си и т.н.

Мога да разбера онези български комунисти днес, които отказват да имат каквото и да е общо с партийното ръководство, защото то представлява в голямата си част група от доказани и обвързани грешници. Не по-малко отблъскващо е въздействието на самия живот в СССР. Една голяма и внушителна група български комунисти отива да следва в Съветския съюз. Изненадата от срещата със съветския живот на петдесетте години е почти кошмарна. Видна българска партизанка, служила в нашето посолство в Москва, ми каза веднъж: „Съветския съюз! Не искам нито да говоря, нито да слушам повече за Съветския съюз!“ А друг един местен ръководител, току-що завърнал се от Москва, когото при журналистическа анкета запитах дали не смята, че постъпката му не е много морална, ми извика: „Този морал, другарче, съм го научил в Москва!“

Но какви са изходите за комуниста-идеалист у нас?

* * *

Ако продължавам да се спирам върху съдбата на комунистите-идеалисти у нас, то е, защото смятам, че тя дава най-точна представа за действителността в съвременна България и разкрива истинския характер на режима. От буржоазни, капиталистически или националистически позиции имаме, така да се каже, „поглед отвън“, докато от чисти комунистически позиции нещата стават ясни и отвътре. При това мое дълбоко убеждение е, че при съвременните исторически обстоятелства сериозна вътрешна промяна може да стане единствено чрез комунистическата партия. Тя е главната сила в страната. Ние вече имахме твърде поетичния опит на чехословашките комунисти-идеалисти да се изтръгнат от сталинско-съветската корупция на властта и се върнат към някакво чисто и почетно начало.

И така, какви са пътищата за комуниста-идеалист у нас в началото на 50-те години, когато се стабилизира структурата на режима? Първият път е: да продължи сляпо да вярва на назначеното от СССР партийно ръководство, да приема всички слабости, грешки и извращения като необходимост на момента, да оправдава своето участие във всякакви мръсотии с това, че и другите го правят, да се старае да осигури за себе си по-добро място и да вярва, че народът трябва да му плати за минали заслуги или страдания. Измиването на съвестта и оправданието е предоставено на партията, защото няма по-удобен лозунг от стихотворението на Христо Радевски „Води ме, партио!“

Вторият път е: да вижда и съзнава цялата измяна и гаврата с идеалите, но оценявайки обстоятелствата, да се преструва, че вярва на партията и ръководството й, като сам със собствени сили се опитва да отстоява призивите на съвестта си. Да избягва съучастие в греховете на режима и се бори тихо и внимателно за промяна на нещата отвътре. Това е извънредно труден път, защото често пъти се балансира на ръба на две пропасти. Да не се скараш с партията и същевременно да бъдеш верен на себе си — според мен това е безкрайно трудно. Да не се забравя, че Политбюро има почтения навик периодически да прехвърля всичките си неудобни грешки върху по-нискостоящи партийци, като по този начин въвлича почти всекиго в злепоставящи го действия.

Третият път, или по-добре пътека, е просто да се отдръпне и затвори в себе си. Това е равностойно на противопоставяне на режима и означава човек да се откаже от всякакви позиции и да бъде принуден да споделя съдбата на най-прокажените (за режима) граждани на нашата страна. Това е припознаване на истината, че колкото църковната институция има нещо общо с Бога, толкова и партията има нещо общо с комунизма. Че нещата са вътре, във всекиго, че отговорността е лична, че идеологията, партията и постъпките на другите не могат да бъдат никакво оправдание за измяната на собствената съвест. „Цял живот съм бил комунист и затова никога не съм бил партиец“ — ми каза веднъж един от поелите този път.

И четвъртият, твърде стръмен път за комуниста-идеалист е да се противопостави на партийното ръководство, да отрече империалистическото господство на СССР, да приеме позицията на безкомпромисен критик на всички недостатъци и грешки, да реагира активно на всички решения и действия, да не си затваря очите пред нищо и смело да прави обществено достояние своето отношение. Без съмнение това е най-опасният, почти самоубийствен път. Режимът смяташе и смята такива комунисти-идеалисти за по-опасни от всякакви врагове и прави всичко възможно да ги ликвидира. Както разказах в предишните глави, българският режим не може да понася никакви припомняния за комунистически идеали и ги дамгосва като прояви на разни видове ревизионизъм.

Но колко са пътниците по всеки от тези четири пътища? Настъпва времето, когато комунистите-идеалисти трябва да изберат. Властта е здраво поета, класовият враг е разгромен, Съветският съюз гарантира сигурността. Остава само да се работи за построяването на социализма. Ала какво значи социализъм? Какъв вид живот трябва да се живее? Отговорът на партийното ръководство е недвусмислен — следвай примера на СССР! Партийното ръководство сляпо копира съветския начин на живот, който е изграден и установен от Сталин. „Съветските норми са наши норми! Съветският морал е наш морал!“ — са лозунгите, които Политбюро диктува на низовите организации.

И точно по примера на СССР огромното мнозинство от някогашните идеалисти се отправя по първия път, който е нещо като съветска аутострада към социализма. Той е най-широкият, най-удобният и води най-далече. Освен това по него не се ходи пеша. Всеки заслужил другар според ранга си може да ползува от москвич до чайка. Естественото предпочитание на този път показва, че идеализмът и жертвоготовността на мнозина от въпросните партийни членове са били само романтични младежки пориви, краткотрайни изблици на неспокоен пубертет. Борбата за „щастието на народа“ се оказва в края на краищата удобна увертюра за собственото благополучие. Наложената съветска форма на комунизъм, основана на теорията за диктатурата на пролетариата, предоставя необходимия сапун за измиване на съвести (където ги има). Няма значение, че в България никога не е имало пролетариат и че нито един от българските „пролетарски“ диктатори не произхожда от него. Класово огромното мнозинство от българските комунисти идва от средната земеделска класа. Но какво им пречи да се обявят за пролетарии и да нахлузят на главите си каскети. Защото формулата за диктатурата на пролетариата оправдава потисничеството и терора, оправдава личната алчност за власт, неравенството, несправедливостта, привилегиите, корупцията. Нейната най-точна дефиниция е: СЕГА НИ Е ПАДНАЛО И ЩЕ Я КАРАМЕ, КАКТО НИ ИЗНАСЯ.

Мисля, че нищо друго не отнема така категорично човешките черти на този вид комунизъм и нищо друго не деградира хората там до вълча глутница и овче стадо, както диктатурата на пролетариата. Ако дяволът би искал да наложи своя конституция на нашата планета, тя би се казвала диктатура на пролетариата. Това е диктатура на онези духовни нещастници, които смятат, че светът им дължи нещо, че е виновен за това, че не са получили достатъчно и че трябва да им плаща цял живот.

Защото идва времето, когато у нас започват да се заплащат минали заслуги. 99 на сто от партийните членове искат да материализират своя действителен или фиктивен актив. Дори хора, които имат основание на бъдат признати за герои, се нареждат на опашката за заплащане на заслугите. Те забравят една прастара истина, че ГЕРОИЗМЪТ СВЪРШВА, СЛЕД КАТО СЕ ПЛАТИ ЗА НЕГО. Заплащането не е само в пари, то е във власт и привилегии.

Мнозина от тези бивши идеалисти сега откриват упоителната сладост на властта. Внезапно те разбират, че началническите им постове са ги измъкнали от нивото на обикновените хора и сякаш са ги поставили в центъра на света. Това разпалва първични амбиции и превръща вродения им комплекс за малоценност в груб показ на превъзходство. Просташката демонстрация на власт става едно от най-характерните качества на режима. Познавам хора, при които властвуването се е превърнало в психическо заболяване, в налудно търсене да се покаже превъзходство. Но идва и времето, когато вкусът на властта не ще се определя само от пагоните и титлите, но и от консумираните материални удоволствия. Огромното мнозинство от тези бивши борци за световна правда решават, че сега е време да си поживеят. С наивността на Иванчо Йотата те се кандърдисват едни други, че достатъчно се били „борили“ и „страдали“ и че сега било време да вкусят от прелестите на живота. Идва времето на модерните апартаменти, на вилите, на мебелите и на любовниците. Логично следват множество разводи. Властвуващите партийци бият дузпите на не особено привлекателните си, макар и предани другарки. Младите момичета и особено грациозните и благовъзпитани дъщери на разгромената буржоазия се котират най-високо…

Само няколко години, прекарани под корумпиращото въздействие на собствената им власт, и от идеализма на тези идеалисти не остана нито помен.

„Искам да се наживея! Сега ми е паднало!“ — с пиянска откровеност декларираше един бивш министър на вътрешните работи и член на Политбюро, като лежеше на килима пред мен. А аз си мислех, че същият човек бе имал смъртна присъда и ако бяха го разстреляли, във Варна щеше да има улица на негово име.

„Как така се променихме!“ — възклицаваше друг бивш идеалист.

А пък аз смятам, че въобще не е имало промяна. Защото един обективен анализ на подбудите, които са тласнали преобладаващото мнозинство от тези някогашни младежи към съпротивителна борба (умишлено избягвам думата комунизъм), ще ни покаже, че те нямат нищо общо с осъзнатото желание да се служи на народа, на бедните, на каузата на справедливостта или на щастието за другите. В най-чистия си вид тези подбуди са били инстинктивни или свързани с примитивна суетност, с желание за пъчене, за правене впечатление на света, за инфантилен героизъм и подвизи и същевременно с инстинктивна омраза към всичко превъзхождащо или недостъпно. Следователно алчността, блюдолизничеството, подлостта, жестокостта на въпросните другари винаги са били вътре в тях, но ние не сме ги видели. Хвърлянето на една бомба срещу полицията се оказа заблуждаващ факт, който подло скрива истинския характер. Ние приемаме човека като хвърляч на бомби, а забравяме характера му, с който той ще живее цял живот. Един мимолетен героичен жест се оказва най-удобно прикритие за отвратителен или престъпен характер. И затова по-късно, с течение на времето, ние неведнъж ще отбелязваме, че подобни някогашни герои се държат в живота като страхливци, подлеци и мижитурки.

И тъкмо тия — страхливците, подлеците и мижитурките, с техните примитивни инстинкти, ще станат главната сила на властта, нейното ядро, сърцевината на партията.

Както разбирате, нещата са много далече от4 Маркс, който е само име и повод. Малцина от тези граждани, включително техните ръководители, едва ли някога са се интересували да разберат по-дълбоко идеологията или философията, под чието знаме маршируват. Почти не познавам някой от тях, който да е прочел сериозно поне 20 страници от Маркс. Едва ли някой някога е докосвал „Капиталът“, а познаването на Енгелс се свежда почти само до снимката му. Дори знаенето на Ленин е само папагалски цитати. Едва ли някога лишеният от житейски опит Маркс е предполагал, че ще има такива последователи. Смешно или не, но ако утре един нов Сталин реши, че идеологическото оправдание на режима и удоволствията на властта е ИСЛЯМЪТ, всички тия пътници по аутострадата на комунизма ще превключат без усилие от Маркс към Мохамед. Защото единственото, което има значение за тях, е удобството на техния живот, сигурността, обезпечеността и личното щастие. Ще кажете, че към това се стреми и кой и да е италиански или английски бакалин. Разликата е в това, че нашите партийни герои лъжат, че всичко, което правят, е за бъдещото щастие на другите, докато обикновените бакали на Запад почтено заявяват, че работят за свой собствен интерес.

И така, „Води ме, партио!“ Води ме към повишение, към по-добра заплата, по-големи привилегии, по-голяма власт, а пък аз ще си намеря по-красиви удоволствия. В замяна на това можеш да разчиташ на мен. Аз съм твой, аз съзнавам, че съм нищо без теб. Моите принципи, моят ум, моят морал са подчинени на теб! Ако ти, партио, завиеш наляво, и аз съм наляво, ако завиеш надясно, и аз съм надясно, ако се спреш на средата, и аз ще се спра и ще те чакам, докато тръгнеш! Ако ми заповядаш да славословя Сталин, ще го въздигна до небесата, ако ми кажеш да го оплювам, ще покрия лицето му с кал, ако искаш да се наричам българин, ще се бия в гърдите и ще крещя до прималяване като бай Ганьо „Булгар!“, а ако искаш да се отрека от България, ще забравя дори буквата „Б“… Както кажеш, Партио! СТИГА МОЕТО ДА НЕ СЕ ГУБИ!

Това е горе-долу веруюто на онези, които бяха избрали този славен път.

Много пъти съм си мислил каква мъдрост се съдържа в прочутия разказ на Христо Смирненски „Приказка за стълбата“. Не зная друго произведение, където така просто и графически нагледно да е изобразен процесът на скъсване с идеалите, скъсване с народа и действителността. Ако бях първи секретар на партията у нас и ако милеех за страната си, щях да наредя на всички министри и отговорни ръководители да прочитат всеки ден този разказ, а сам аз бих го чел три пъти на ден. Но за съжаление първият секретар казва лаконично: „Така е в Съветския съюз, така е и у нас!“

3 коментара:

Peter Petrov каза...

Всичко ,което пише Марков е истина.Не мога да разбера обаче двойнствения характер на този човек. Разчитал е на глупостта на читетелите и слушателите си по ББС/слушах го често на живо/. Николай Хайтов, предполагам се е отказал по други причини, не че е бил зает, както твърди Марков и не е успял с поръчаната му от Политбюро пиеса. Да се сетим за 21.08.1968г. и последиците от това.

Марков не може де изтрие у живите свидетели на събитията преди 10.11.89 г. дълготодишното си увъртане около висшото партийно ръководство. Ходенето на лов с членовете на Политбюро, БМВ-то, в което се разкарваше из китната ни Родина.

До отиването си зад граница/а не бягство, валидно за простосмъртните/той написа творби, с които промиваше мозъци.

С никакви писания за истината на комунистическия концлагер - България, не може да извини собственото си присъствие в категорията на комунистите-приспособленци. Такива като него са срам за нашата интелигенция. Творчеството му няма нищо общо с дълбочината на изказа на Петър Увалиев, с точните попадения на Румяна Узунова. Срам ме е, че ми е бил сънародник.

komitata каза...

Георги Марков е единствения който плати за грешките в живота си напълно. Колко от другите храненици платиха?

Петров, ти не си християнин. Християнството предполага прошка при наличие на покаяние ;-)

Peter Petrov каза...

Добре бе Комита, лош християнин съм. Така е. Но може ли да се прости на човек, излъгал стотици хиляди младежи като мене с филма си "На всеки километър"?
Той ни представи мекерето, служещо на чужда държава - Деянов като сияйно чист комунист-идеалист. Накара ни да заобикнем простака-ченге Бомбата.

Има известен паралел между героя Бомбата и бай Ганьо, но за него знаем , че приятели са му Гочоолу и Дочоолу. А за Бомбата и Деянов няма послеслов. Не знаем кои са им приятелите в сянка.Те не пребиват до смърт политически опоненти, не изнасилват ученички-врагове по мазетата, след като си идват от Запада.

Марков бил платил със смъртта си. Но той е морален убиец на едно цяло поколение. Филмът му вървеше , когато гинеха младежи по Гданск и по телените мрежи край Малко Търново. Все едно Ратко Младич да се гръмне и остави предсмъртни мемоари с убийствена критика на Тито и Милошевич.Да разкрие далаверите на Джинджич и Джоканович. Същатта работа.

Споделените неща на Комитата

Виж какво споделям , заслужава си повече от това, което пиша. (старите споделени неща)