неделя, ноември 18, 2007

Неделно сериозно четиво — Георги Марков

Желанието ми да ви припомня Георги Марков е вдъхновено от поредицата на Христо Христов в Дневник, в което открих отговорите на много въпроси, които са ме вълнували цял живот. Тъжни отговори.

На който не му се чете този важен, но сериозен текст (източник), да прескача и да ходи на предишните два постинга — значително по-весели са (за чалгицата и за Путин).

И Г Р А   Н А   Д Ъ Р Ж А В А

Всеки път, когато по един или друг повод се вглеждам в дейността на хората от върха, с които режимът у нас се отъждествява, не мога да избягна чувството за деца, които си играят на държава. Спомнете си как лицата на нормалните деца придобиват тези неестествено тържествени и важни изрази, как ръцете им правят величествено-смешни жестове и гласчетата им се напъват, за да извикат помпозното: „Аз съм България“ или „Аз съм Аржентина“. За да придадат по-голяма достоверност на играта си, децата се опитват да имитират предполагаемите категорични маниери на възрастните държавници и с най-голяма сериозност си разменят територии, обявяват войни, водят сражения. Същевременно детската представа за власт и сила често пъти се изразява във фантазии като: „Ако бях цар, щях да си построя най-големия самолет в света“, или „Ще прехвърля столицата на България в село“, или „Ще павирам площада пред нашата къща със златни павета“ и т.н. Децата желаят да направят неотразимо впечатление на света, всеки да ги види, признае и им се преклони. Може би тези фантазии имат своето обяснение, което е свързано с постоянното пренебрежение на възрастните — „детска работа“.

Но сега представете си, че такова едно дете физически порасне, но запази у себе си целия комплекс на своите деветгодишни мечти и фантазии, запази детския стремеж за показ на сила и власт, за непрестанно демонстриране на превъзходство. Представете си също, че и инстинктите на 50-годишния гражданин са си останали на същото детско ниво, и вие ще видите, че той наистина се опитва да прехвърли „столицата на България в село“ или да се огради със златни павета. Децата не знаят и не се интересуват от цената на осъществените фантазии. Те нямат представа за чия сметка са златните павета, те не се досещат, че може би милиони хора ще трябва да ги отгладуват, да ги изстрадат. За тях нещата са като в приказките. Представете си, че лично вие сте роден в Златица, детството ви е преминало всред овчарчета и краварчета, всред най-чистия и ухаен балкански въздух, всред красива и волна природа. Но вие не сте щастлив сред тях, дори не я забелязвате природната хубост. Даже в някаква степен вашето плебейско самочувствие страда, че баща ви е обикновен селянин, каквито са всичките ви роднини, че в техния обикновен и отруден живот няма нищо героично и велико. Дори фактът, че те произвеждат в своите мандри най-хубавия кашкавал в страната, ви потиска, защото вие си мечтаете за нещо съвсем различно, супертехническо и блестящо, като строителство на ракети или на дреднаути, пътища от фосфоресциращ асфалт, лебедово езеро и стъклен палат за ваша милост… и т.н. Но върхът на вашата мечта е часът, когато вие ще се появите пред вашите бивши съселяни в качеството си на всевластен султан и със замах ще им покажете колко далече сте отишли, ще им раздадете благодеяния и ще им кажете тържествено:

„Стига с вашия кашкавал! Аз дойдох да ви освободя от проклетите мандри и от днес нататък вие ще конвертирате мед, или ще работите на компютри, или ще монтирате полупроводници! Аз променям вашия живот!“

Речено — сторено. Малкият селски мегдан става „площад на революцията“, старата кръчмица е бутната, за да се издигне внушителна читалищна сграда, където вашият портрет гледа от всяка стена, построявате мотел, макар че няма много посетители, защото пътят е лош. Затова построявате и път. Издигате и кафе-бар, макар че вашите съселяни не обичат кафе, все пак звучи модерно. След това се хвърляте да строите завода, с който фактически искате да промените историята… Няма никакво значение какво точно ще произвежда този завод, какъв ще бъде икономическият му ефект или пък влиянието върху околната среда, важното е той да се издигне, защото е вашият собствен паметник, който приживе сте си създали и с който се надявате да ви запомнят… И нито за миг не си помисляте, че цялата тази дейност на вашето обезсмъртяване, цялото това демонстриране на вашето превъзходство, всичко се плаща не от вас, а от залъка на бившите кашкаваладжии. И нещо повече: никой от тях не ви е искал нито мотела, нито кафе-бара, нито кое да е от благодеянията, които сте раздали. Никой не ви е молил да осъществявате детските си мечти за чужда сметка, защото, ако вие сте били нещастен всред Балкана, имало е много хора, които са били щастливи и които биха искали да живеят не според вашите мечти, а според техните собствени разбирания.

Както мнозина от читателите са се досетили, дотук аз разказах почти буквално историята на медодобивния завод край Златица и Пирдоп. Червенков искаше да измени лицето на родния си край и нищо не можеше да го спре. Медодобивният завод е пример за едно от най-абсурдните индустриални строителства, които науката познава. Всеки студент от политехниката знае, че при избор на място за постройка на завод се изискват три основни условия: близост до източник на енергия, близост до източник на суровина, близост до транспорт. Когато медодобивният завод започна да се строи, нито едно от тези условия не съществуваше. До откриването на медната руда край Панагюрище заводът трябваше да работи с вносна руда, енергийният проблем никога не бе разрешен, а подбалканската железница разреши транспортния проблем. В резултат на комбинацията от най-неблагоприятни фактори производството на този завод се оказа неколкократно по-скъпо от цените на международния пазар. По някое време синият камък, който се добиваше в завода, струваше около 7 пъти повече от югославския син камък. От гледна точка на жизнената среда присъствието на завода се оказа с чудовищни резултати. Постоянно отделящият се серен двуокис и други газове превърнаха чистия въздух на този чудесен край в нещо като задушлив газ. Един от най-естествените скотовъдни райони на страната бе унищожен веднъж завинаги. Вероятно Червенков би могъл да напише в биографията си, че е променил завинаги лицето на своя край. Но дори нищо да не напише, този чудовищно грозен исполин, който залива с отровни газове Златица и Пирдоп, ще си остане най-подходящият паметник на една отвратителна епоха.

Но играта на държава, която играха не един и двама самообезсмъртяващи се вождове, продължи да залива страната с нелепости. Точно рожба на такава инфантилна фантазия е и най-грозният комплекс от сгради, някога виждан на българска територия — центърът на София. Няма посетител на София, няма човек с нормален вкус, който да не е бил потресен от тази най-просташка демонстрация на безвкусица. Съветските управители на България не успяха да пренесат Москва-река край Павлово, но сполучиха да пренесат кремълската студенина и помпозност на мястото на най-усмихнатата софийска улица „Търговска“. Бедата е, че партийният дом, този паметник на натрапничеството, е изчислен и срещу атомни бомби. Външните му стени са от най-дебел бетон и всички бъдещи софийски поколения ще трябва да се примирят с присъствието му.

Преди десетина години често пътувах с кола до Габрово. На десетина километра преди града, от лявата страна, се намираше местността Градини. Помня колко изненадан бях, когато за първи път местни ръководители ме заведоха да вечерям там. Това беше пищен парк със специално отгледани цветя и дървета, с настлани алеи, с малки езера, осветени художествено с потулени лампи, и някъде в средата беше модерният ресторант. Вътре в ресторанта имаше специална зала, скъпо декорирана, която беше винаги заключена. Когато попитах управителя защо не сервират в нея, той ми каза, че я отварят само когато другарят Райко Дамянов дойде, защото била за него. Целият този комплекс беше създаден по идея на Райко Дамянов, за да се обезсмърти пред своите земляци. Някой би казал, че в това няма нищо лошо и че е хубаво, че ръководителите на държавата проявяват такава синовна привързаност към родните си краища, и че се стараят да ги разкрасят. Бих се съгласил с това обяснение само ако въпросните ръководители плащаха от собствения си джоб за своята синовна привързаност. А в нашите случаи ставаше недопустимо отклоняване на държавни средства за угаждане на местни интереси и за демонстриране суетата на разни ръководители. Или както се казва — с чужда пита помен да правиш. Когато някога дедите ни са построявали чешми, за да улеснят живота на съселяните си и за да оставят имената си върху тях, те са плащали сами за това или са ги правили със собствените си ръце. И затова аз не мога да приема щедрите жестове на съвременните държавни ръководители като израз на благородство, а тъкмо напротив — като злоупотреба и разхищение на обществени средства.

Пак преди години, когато човек погледнеше вечер от Витоша към осеяното със светлини софийско поле, веднага забелязваше в северната му част, по посока на Стара планина, група извънредно мощни, почти прожекторни светлини. Всеки би помислил, че това е някакъв завод, където се работеше денем и нощем. Оказа се, че е родната махала край Кумарица на министъра на вътрешните работи и член на Политбюро Георги Цанков, по чиято инициатива, за негова собствена слава в години на пестене на електрическата енергия, последната се прахосваше, за да свети из улици, по които едва ли някой минаваше. Нямаше никакво значение, че в същото време гъсто населени райони на София бяха в тъмнина, че хората нямаха право да ползуват котлони и ютии във върховите часове, и т.н.

Тази трогателна дейност на разни ръководители спрямо родните им места или спрямо скъпи на самите тях улици, мегдани, ливади или полета беше характерна за психологията на нашия партиен или държавен ръководител. В известна степен тя беше и демагогия, тъй като „човек не гледаше само за себе си, ами се сещаше и за народа, от който бе излязъл“. По-големи или по-малки величия се стараеха да оставят името си било чрез асфалтиране на улици, било чрез някоя и друга постройка, която, макар и не особено нужна, трябваше да остане за чест и слава на признателния син. По инициатива на Митко Григоров бе построена сградата на читалището или културния дом в квартал „Иван Вазов“, която поне по мое време нямаше никакво оправдание.

Но мисля, че шампион на тази любов към родния край е сегашният председател на Държавния съвет Тодор Живков. Може би село Правец, неговото родно село, е най-благоустроеното село в страната. Маса средства бяха хвърлени, за да превърнат това никакво село в нещо като показно, едва ли не музейно село, чиято единствена заслуга в българската история е раждането на Тодор Живков. Нямам представа точно колко средства са отишли за създаването на никому ненужния мотел край селото, за асфалтирането, суперелектрифицирането, общественото строителство и т.н., но сигурен съм, че много други села са били ощетени заради село Правец. Пак на Тодор Живков се дължи невероятното фаворизиране на Ботевград и околния район, където бяха хвърлени огромни пари за градско и индустриално строителство. Спомням си специалисти физици от София, които проклинаха изграждането на Завода за полупроводници в Ботевград, където те трябваше да работят. Почти като медодобивния завод на Червенков Заводът за полупроводници ни в клин, ни в ръкав бе построен в Ботевград по една-единствена причина — да изрази добрите чувства на Живков към земляците му. Специалният характер на този завод, който изискваше по-висококвалифицирана работна ръка, задължаваше той да бъде построен в София. Но за нещастие на столицата председателят на Държавния съвет не бе роден в нейните предели. По същите причини Ботевград и околността са най-привилегированият район на страната.

Нямам възможност да проследя по-надълбоко и по-надалече това толкова разпространено явление на отклоняване на обществени средства за увековечаване на сантименталните чувства на един или друг ръководител. Трябва да кажа, че то е още по-популярно всред местните, окръжните партийни ръководители, които всячески фаворизират своите махали, села или улици за сметка на останалата част от страната. Но крайно субективното и неоправдано прахосване на държавни пари не се отнася само до родните краища, а до всевъзможни други начинания. Спомням си, че един важен министър се влюби в една цигуларка. Разбира се, тя поиска от него да й създаде специален оркестър и другарят министър най-сериозно излезе с такова предложение до Комитета за изкуство и култура. Ще кажете, почти като във времената на Франц Йосиф Първи или Николай Първи. Но разликата е, че там все пак един дворянин е заплащал за своя оркестър със свои собствени средства.

И пак, както в историята със софийското море, отговорност няма, защото няма обществена съвест, която да я поиска. Онова, което във всяко демократично общество е невъзможно, у нас си е в реда на нещата.

8 коментара:

Търновец каза...

В списъка с безумни детски игри може да се добави и Завода за Стъкло в Елена ... уж имало кварц нагоре по Мийковска река , ама след 1 година експлоатация на завода залежите взели, че свършили. После давай да караме кварц от Добруджа, ама как? Ами ще построим жп линия от Горна Оряховица. Колко са 40 км. през труден и пресечен планински боаз ? 10-тина виадукта - детска работа - СВ ще копат там няколко години и готово.

Защо ли завода фалира почти веднага след промените? Риторичен въпрос ...

Търновец каза...

ЖП линията, в която вероятно са вложени милиони също не се използва от десетилетие ...

П.Петров каза...

Комита, явно обичаш много Марков. Приех критиката преди, че съм лош християнин, но не мога да му простя службата в КДС и подлизулството пред велможите от Политбюро. Той просто лъже за Пирдоп - ж.п. линията е била в процес на завършване в отсечката до София, а находището край Панагюрище е било в началото на разработката си.
Защо Марков величаеше омразната на всички концлагеристка система в произведенията си.Защо мъти главите ни 20 години преди да се пренесе в Лондон/той не избяга/.
В четивото по-горе не е споменал , че до Габрово, където домакин е било окръжното ръководсво на БКП е пътувал със собствено БМВ, купено за сметка на онези с ямурлуците, чакащи по 14-15 години за трабант. В ресторанта е ял също на тяхната сметка.
Ти осъждаш ли престъпленията, които продължават да се вършат с природата край Пирдоп и Челопеч от белгийците? А завода за добив на олово край с.Куклен или онзи за цинк и калай край Кърджали? Те спряха ли да рушат жизнената ни среда и да тровят децата ни?

VoIP каза...

Към нещата, които не съм видял от комунизма (нарочно така го наричам) не винаги Георги Марков ми е критерии - все пак задочните репортажи за България са поръчкови и са го прехранвали като кореспондент в Англия. Много противоречиви са например спомените му как се е работело тогава - никак, много, но непроизводително и т.н. Там, където работех аз имаше високи технологии и се работеше яко и с желание - не съм бил ченге, за да не започне диалог все пак.


Нищо не казва Марков как например от инженер в завод се е озовал във вила, споделяйки я с бивш офицер от милицията, полудял от жестокости - и аз съм виждал такива,по някаква случайност.


Та за него можеш да откриеш отделен пост ще си кажа анонимното мнение.

komitata каза...

Ами имате си мнение за Георги Марков окей. Честно казано, не ме интересува особено. Имате блогове — слагайте там каквото мислите за него и ще се намерят хора да го обсъждат.

Моят трудов стаж по времето на комунизма е бил винаги на отчайващи места — наистина там се явявах като част от младежка бригада или заработващ за море на частно младеж, но впечатлението ми е именно за отчайваща мотивация на работниците, масови кражби, недисциплинираност, мърлявщина.

Още тогава ме занимаваше мисълта — защо след като работим толкова зле отдавна не сме фалирали. Сега се оказва, че сме били фалирали, и то неведнъж. А кой е отговорен — отговорни са тези, които са си играли на държава през това време.

Аз неведнъж си казах мнението за Г. Марков. Който иска да го разобличава — имате блогове, действайте.

komitata каза...

забравих да добавя — и безпросветна технологична изостаналост, дори в уж модерната за социализма система на телекомуникациите, където се оказах за около 3 месеца през 88г... знаете ли че още се използваше овча лой и кълчища на места? да не говориме за паметниците а-29.

П.Петров каза...

Комита, я си помисли защо си отворил блог? За да имаш мнения на интелигенти хора май. Едва ли чакаме интересните ти четива за да видим един самоизтъкващ се човек.
Смешно е изобщо да се говори за всенароден подем в концлагера България.но нека не забравяме, че Сталин и Хитлер са създали високи технологии в концлагерите си. Да не забравяме какво постигнаха Хайзенберг и Опенхаймер , Сахаров.
А за комуникациите мога да ти кажа, че бяха на ниво , но по едни други линии - на доносите и Георги Марков беше част от онази истема на комуникации. Казват, че превключвал успешно и работел едновременно по две и три линии. Мислил ли си за такава възможност?

komitata каза...

Цената на високите технологии в концлагери е твърде твърде висока. Но това е тема на друг разговор.

Споделените неща на Комитата

Виж какво споделям , заслужава си повече от това, което пиша. (старите споделени неща)