неделя, юни 03, 2007

Моите отношения с литературата.

Долният материал представлява мои спомени за обучението по литература в училище по времето на тоталитаризма. Не вярвам, че днес нещата са принципно променени.

Материалът е дълъг и съдържа лични спомени. Записах ги по-скоро с намерението да не ги забравям, отколкото да правя стройно изложение или хроника на изминалите събития. Предупредени сте, значи ;-)

В четенето и литературата влязох с висок старт, като се научих да чета преди да започна училище. Не го споменавам за да си придавам важност, а просто като факт, който има значение за разказа.

Така че, в първи клас влязох с доста солиден багаж прочетени книжки (някои от тях дори с дребни буквички) и определено смятах, че четенето (което после еволюира в предмета литература) ми е силната страна. Но не бях съвсем прав.

В първи и втори клас се учат елементарни неща - песнички от един два стиха, уроци по едно изречение. Любимата ми песничка беше "Тарлю телци пасе". Един ден учителката каза - "Деца, коя песничка искате да изпеем?" Съучениците ми тъпееха, аз се провикнах "Тарлю телци пасе!" След кратка пауза, учителката каза - добре, ще изпеем песента за Георги Димитров. Песента за Георги Димитров беше някаква бозичка, която дори тогава не можех да запомня. Камо ли сега да си спомня дори ред. Дълго време се чудех защо не изпяхме песента, за която имаше все пак някакво желание от класа, а трябваше да пеем нещо друго, което, абсолютно съм убеден - на никой не му беше любимо.

Тогава за пръв път се усетих, че като че ли повечето ми съученици всъщност биха пели каквото им наредят, учителите си имат някакви свои планове за песните, а въпросите им са само от учтивост. Е, не разсъждавах точно с тия думи, но мисълта течеше в тази посока.

Тогава литературните задачи, които ни бяха възлагани не бяха нищо особено - разкажете как изкарахте лятото, разкажете за есенната гора. И тъй като и двете неща се отнасят за собствените ми наблюдения върху реални обекти, а и бях понатрупал езикова култура, се справях прилично.

След трети клас започнаха по-големите проблеми. Съчиненията по абстрактни теми и анализите на картини и произведения. Сигурно няма ученик, който да обича въпроса - "Какво е искал да каже автора". Определено мразех анализите на произведения. Картините — иди-дойди.

Баща ми има приятел, който е професор по славянска филология и българска литература - чичо Кольо от Велико Търново (нямам ни най-малка идея какво му е истинското име ;-)) Та, един ден се оплаквах на чичо Кольо, че часовете, и особено домашните по литература, ме мъчат и чичо Кольо каза, абе дай да ги видиме тия домашни, какво се оплакваш толкова. Речено-сторено - имах някаква особено мъчителна тема за съчинение, която написах под диктовката на професора по българска литература (вътре нямаше нито една моя мисъл).

Спомням си, как се върнах у дома, баща ми с професора пийваха биричка на сладка приказка, а аз размахах тетрадката под носовете им : "Чичо Кольо, имаш четворка по литература!"

В седми клас обучението по литература имаше особено значение за мен - щях да кандидатствам в езикова гимназия (благодаря на родителите ми, че ме светнаха, че има такова нещо, и ме натириха да уча там) и се оказа, че един от изпитите е литература. Подходът към изпита беше доста прагматичен - частни уроци. Това бяха първите частни уроци, които взимах през живота си и, слава богу, учителката беше доста разбрана. (Години след това се чудех, за какво са ми необходими частните уроци при положение, че това което ми е необходимо уж трябва да се учи в училище). Обучението протичаше така - водехме разговор с учителката, взимахме готови теми по различни въпроси, която тя имаше от предишни ученици, преписвахме ги, а после съчинявахме тема по същото произведение (но никога същия въпрос, естествено!).

Тези уроци имаха един голям плюс и един голям минус. Големият плюс беше, че наистина подготвяха за приемния изпит - на практика ние запаметявахме набор от разсъждения и фрази за всяко едно произведение и после бяхме готови успешно да ги вложим в съчинение по каквато и да е тема по произведението. А минусът беше пак същото нещо - у мен се създаде впечатлението (а сигурно не само у мен), че предметът литература се състои в това, да назубриш няколко интерпретации и няколко цитата за всяко едно литературно произведение, при което изпълняваш изискванията на системата, за да получиш съответната оценка. ТОГАВА, ДОРИ СИ НЯМАХ ИДЕЯ, ЧЕ ЛИТЕРАТУРАТА Е НЕЩО ПОВЕЧЕ.

Помня много добре заниманията си около "Андрешко" - защото написах гигантско съчинение, което учителката си преписа за следващите си ученици за ползване. (надух се като балон от гордост!) За Андрешко трябваше да се ползват следните ключови фрази - бунт срещу експлоататорския капитализъм, спонтанен неосъзнат бунт, Андрешко —олицетворение и бирника и той олицетворение на нещо си - първият добър а вторият лош, лошият капитализъм, който се занимава със секвестиране на житцето, Андрешко от пасивен наблюдател става активен бунтовник (демек предвестник на социалистическия реализъм и БКП).

Тази схема на обучение определено постигна целта си. Влязох в мечтаното училище. Л.А., с който ходехме заедно на уроци, по-късно ми стана съученик в езиковата, а в момента е шеф на голяма ПР агенция. Така че уроците си струваха. Изкласихме.

Българското обучение по литература тогава беше дълбоко порочно. Не можеше да бъдат заобикаляни клишетата, които стояха като огромни камъни по пътя към истинската литература. Всяко едно трябваше да бъде погълнато и смляно от бедния ученик. Всяко произведение си имаше тълкувание, и то понякога с точно определена формулировка, която трябва като папагал да повтаряш в нужните моменти (трябваше да се повтаря дефиницията, измъдрена някога от някой си мастит литературен критик) - "авторът Х е представител на ...., защитник на обикновените трудови маси и ....".

По някакво щастливо нареждане на звездите, темата по литература на приемния изпит беше Алеко Константинов - с малко патриотизъм, с малко плюене на хищния американски империализъм и бездушие, с "Парица е царица", с мизерията на чикагските кланици, с хвалбите на описанието на Ниагара - и ето ме в синя униформа в гимназията.

Големите ми проблеми с литературата започнаха именно в гимназията. Първо, нямах ни най-малка идея какво точно искат учителите по литература от мен. Второ, нищо не разбирах от това, което говореха в час. Ако помните, Класическата гимназия имаше навремето една директорка (може още да е директорка, кой знае) която беше известна с дългите си речи на живо и по телевизията. Тя си умираше да използва изящни фрази и красиви думи (вмъкваше тук-там и някой архаизъм или цитат от старобългарски), но за съжаление, от твърде многото финтифлюшки в езика и не можех да разбера какво точно се опитва да каже, да не говорим, че никога не издържах нейно изказване до края. Изглежда, че това навремето беше масова болест по учителките по литература, защото и моите учителки в гимназията имаха навика да се изразяват по същия начин - красиво, плавно, с дълги и сложни изречения и без да им разбирам бъкел от приказките.

Какви позиции има например Константин Кирил Философ? Тогавашната учителка ни караше да четеме едно луксозно малко книжле - "Константин Философ - А,Б,В на Ренесанса". Дори след прочитането му, пак нищо не ми се изясни. Спомням си как обсъждах с един мой съученик - Владко, току-що отминалата класна работа.

"Копеле, ти какви позиции писа, че има - граждански или обществени?" - заинтересува се Владко.
"Граждански, май" - предпазливо отвърнах.
"А аз писах обществени" - се затюхка Владко - "еба си мамата това класно, дано изкарам за четворка"

А погледнато принципно - въобще има ли смисъл да се занимават осмокласници със средновековни автори? Без да се познава историческата обстановка в която са писали? Без да се познават мотивите им? Като съзнателно се фалшифицират част от мотивите им (например в никакъв случай не биха могли да бъдат вдъхновявани от религията или пък от Византия - тогавашният голям враг, пази Боже). Перверзното представяне на Константин Философ като някакъв панславянски пра-социалист и пра-националист увеличава или намалява мъглата в главите на учениците??

Осми клас беше най-дълбоката дупка, в която попадна моята успеваемост по литература. Ботев. Първия провал беше със зазубрянето на стихотворенията.

"Моите ученици трябва да знаят Ботев наизуст, така както аз го знам" - декларира литераторката. Знаенето наизуст означаваше абсолютно научаване - със запетайките. Размяната на две думи в ботево стихотворение водеше до автоматична двойка. "Ботев трябва да се знае" - беше аргумента. Спомням си, че една от отличничките по литература, М. - стана по желание, за да рецитира нещо от Ботев, обърка два предлога и получи автоматичната двойка. Със сълзи в очите седна обратно на чина, а на всички останали ни стана ясна безнадеждността на каузата и забихме погледи в чиновете.

Литераторката (Х.В, по късно Х.Т.) каза - а кой сега ще каже "На прощаване" и тъй като никой не помръдна, дори след неколкократно подканяне, целият клас получи по една двойка в дневника. След няколко дни аз отгърмях безславно на "Хаджи Димитър", въпреки че се бях заклел напук, че ще науча тъпото стихотворение (Бяха обещани шестици на тези, които могат "да рецитират"). Учих го упорито две седмици. Но имам проблем, че не мога да уча наизуст. Всичко по-голямо от четири стиха за мен е невъзможна преграда. Въпреки всичко, изкарах Хаджи Димитър почти докрай, докато смених един предлог...

"Седни си, две".

Следващият гръмък провал беше класното по литература. Темата беше както можете да се сетите - Ботев, можеше да се пише на свободна тема за Ботев (учителката беше много горда с либерализма си), но не можеше да се ползват самите произведения. "Ботев трябва да се знае, така че не ви трябват текстовете". Ами сега? Обърнах си книгата с Ботев с лице към чина, а на гърба и се мъдреше "Символ-верую на българската комуна".

Дори тая правоверна политическа декларация, приписвана на Ботев (няма нито едно доказателство, че е негова), не ни беше разяснена като хората. А изразът "символ-верую" научих какво точно значи чак през 2007г. ;-).

Седнах и написах един политически анализ, където сравних възгледите на Ботев с това което знаех за Парижката комуна. Получиха се няколко паралела и хоп - класното беше готово. С чувството че прескочих и тоя трап си предадох работата.

На следващия час трябваше да получим работите си с оценките вътре. Литераторката започна да раздава - първо на отличниците, второ на тези които се справили много добре, но имали пропуски, трето на тези които имали още да четат, четвърто на почти безнадеждните, пето - на безнадежните и шесто - "на онези, които са се опитвали да преписват" - където бях само аз.

Предвид схоластичните и догматични "познания" по литература, с които се пълнеха главите на учениците тогава, най-надеждния начин да избуташ литературата си бяха пищовите - преписваше се масово по най-хитроумни начини. Б. преписваше под самия нос на преподавателката на първия чин. За източник се използваха писмени работи, получили шестици (за предпочитане в други класове, випуски или други училища) или пасажи от казионните литературни анализи, които се намираха по учебници и помагала. В целия клас сигурно имаше 5-6 човека, които не преписваха и аз бях един от тях.

"Но защо?" - извиках аз, като си разбрах оценката.
"Ти не можеш да напишеш толкова добра работа. Преписвал си."
"Не е вярно!"
"На устен изпит ще ми докажеш."

Устен изпит. Ботев. Значи пак рецитиране на стихотворения. Ясно е колко показах.

На края на срока блеснах с някакво съчинение на свободна тема (слава Богу, не беше Ботев) и получих петица. Литераторката прегледа дневника, за да оформи оценките за срока. "Три двойки и една петица, едва стигаш за три". "Мамка ти мръсна!" - я репликирах наум.

В по-горните класове историята се повтаряше, но не в толкова остри форми. Хамлет, Дон Кихот - пак папагалничене и готови фрази. Нямаше я драмата на ренесансовата личност у Хамлет. Дон Кихот и героите на Гогол трябваше да бъдат напъхани в прокрустовото ложе на социал-реалистичната интепретация. Сексуални мотиви при Хамлет? Нищо подобно - той е борец за справедливост, нещо като датски хайдутин. Цялата вряща под повърхността сексуалност беше подмината, героите на Гогол трябваше да подготвят почвата за Октомврийската революция, дон Кихот не живееше в света на фантазиите си, а искаше да ликвидира потисничеството на католическата църква.

Водеха се псевдо спорове на псевдо теми - национален или класов тип бил Бай Ганьо? Стигнали ли сме на висотата на заветите на Ботев или не сме? Има ли място за героизъм в ежедневието или няма?

Промяната на критерия също ми действаше обезсърчаващо. В някаква дискусия споменах нещо за капитализма и за идеали които били "пътеводна светлина" за народа, но литераторката ме отряза на мига. "Не сме се събрали да говорим клишета". Хм - клишета?? А комсомолските събрания? А тържествените чествания на тоя или оня? Нали се говори ТАКА за шестица?

Имаше и още два опасни момента в часовете по литература - трябваше да се внимава, да не се спомене изразът "гледна точка" (защото било русизъм?? point of view?), или да не напишеш в някоя писмена работа думата "защитава". И двете водеха до намаление на оценката с една единица. (Правилно било да се каже "защитява" или "защищава". Наистина в речниците тогава беше точно така. После се промени, ама оценката си остана).

Помня още една двойка, която получих - защото чистосърдечно си признах, че не разбирам какво представляват критериите на социалистическия реализъм. Дефиницията на тоя червен мъртвороден термин се състоеше от няколко критерия, от които помня последните два - партийност и народност. Май имаше и гражданственост. Значи ставам аз започвам да мънкам за партийност и народност и по едно време, сепнат от безмислието на думите, които изричам, спирам.

"Другарко Т., не ми е ясен социалистическият реализъм, нищо не разбирам от дефиницията."
"К., ти си умен ученик, как може да не го разбираш? Защо ми саботираш часа? Ще получиш двойка!"
"!???"

Иронията беше в това, че по онова време възгледите ми бяха оформени в духа най-правоверния научен комунизъм. И какво друго биха могли да бъдат, щом това пишеше в учебниците и от това се получаваха шестиците ...

Пак в изблик на "либерализъм", литераторката посвети няколко от последните часове в един от сроковете на четене на литературни списания - "Пламък" или "Септември".

Помня, че тя имаше предпочитание към едното от двете, честно казано нямам идея защо - и двете ми се струваха еднакво безобразно скучни. Имахме за задача да купим списанието, да си харесаме от него нещо, да го прочетем на глас на класа, а после да го анализираме. Купих една бройка и заедно с моето приятелче Васко седнахме да четеме. ЕГАТИ БОЗАТА! - беше единодушното ни мнение. Но трябваше да се подготвим и от нямане какво да правим започнахме да си пишем бележки в стихотворна форма, от които се появи следната ни "творба" - "Нищото".

"Нищо. Разпадане на нищото.
Е ли това защото нищото е нещо
или пък нещото е нищо?

Не сме ли ний затова да направиме от нищото нещо
или нещото да го направиме на нищо.
Нали от нас зависи то."

Влязохме в час и в момента, в който учителката ни каза да четем, Васко прочете стихотворението. Въпросът към класа беше - кой е авторът? След като се подхвърлиха няколко авторитетни имена (даскалицата подхвърли братя Мормареви), ние разкрихме авторството и предизвикахме шумен смях, с който сложихме край на безкрайното преливане от пусто в празно. Литературните списания бяха забравени, но грехът ни пред другарката Х. Т. - никога.

Тъй като гимназията се водеше "елитна", имах доста съученици - деца на разни знаменитости, включително на литератори. Част от тях си изкарваха доста добри пари, като аутсорсваха (публикуваха) от името на бащите си тъпи стихотворенийца в авторитетни издания. С хонорара за едно стихотворенийце, който мой съученик прибра за някаква глупост в "Работническо дело" спокойно можех да изкарам две седмици на къмпинг на морето. Няма да ви казвам какво черно разочарование ме мъчеше, че баща ми е инженер и трябваше да си изкарва парите със сериозен труд, а не с литературни фалшификации.

Въпреки разочарованията от системата, се мъчех да пиша стихове (любовни, естествено) и по едно време реших да ги пращам в сп. "Родна реч", но разбира се, без никакъв ефект. Измъчвах се от мисълта, че писането ми иде отръки само ако се отнася за съученички, а като се опитвам да пиша по големите обществени теми - като борбата за мир например, излизаха само глупости. Тогава моята муза ми подхвърли, че всички известни писатели имали любовни стихотворения. Не можех да повярвам - иконата Ботев, разчувстван от някоя девойка? Вазов? Йовков? Измъчвани от любовни терзания? Не и повярвах. Та те са били велики, коя жена ще им откаже, защо да се мъчат със стихотворения... Освен това ме блазнеше писателската кариера - едно късичко стихотворение и хоп- отиваш на море. Колко му е, далеч по-приятно е, отколкото да се вреш между машините.

Матурата. Чудовищна несправедливост е, толкова много в живота на човека да значи това напълно формално и фалшиво мероприятие. Целта на матурата е уж да докаже зрелостта на ученика на излизане от училището и неговото оформяне като самостоятелна мислеща личност. А в действителност, за пореден път се дъвче дъвката на готовите литературни клишета. Отново авторите дисциплинирано застават - кой под табелката "патриарх", кой под "гений", кой под "безмилостен критик на капиталистическата действителност". Този път си бях научил урока и цялото време за подготовка за матурата прекарах в правене на пищови. А годината беше 1988-ма.

Бях открил съвършения пищов (май тариката Владко ме светна на него) - с тънък молив изписвах каквото ми трябваше върху белите страници на ползваната литература. Човешкото зрение е така устроено, че от разстояние 2-3 метра не може да различи написаното с молив от напечатания текст в книгата. Приближи ли квесторът, просто обръщаш страницата. Другият номер е с разредено лепило да се мацнат ръбовете на страниците, където е изписан тайния текст. Така при беглото преглеждане на книгата (а квесторите нямат време за експертиза на всяка донесена книга) залепените страници не се забелязват. А после необходимите залепени страници се разлепят и текстът е пред очите ти. Готово!

Господ помогна и този път, и на матурата също ми се падна Алеко Константинов. Вечна ти памет, човече. Най-приятният и разбираем за мен автор, почти не ползвах пищова, освен за да вмъкна задължителните клишета ("най-безпощадният критик...")

Въобще не се изненадах на петицата на матурата. Но с моите оценки по литература плюс матурата, всички университетски хуманитарни и икономически специалности бяха затворени. Оставаше доброто старо инженерство, където 2+2 поне в средния курс е винаги равно на четири.

Не знам колко е променена днес системата. Може би матурите вече не са формално мероприятие, а истински тест за зрелост и готовност за живота. Може би в часовете по литература сексуалността и религиозното чувство вече се разглеждат като възможен мотив за произведенията на великите автори? Може би дори на някои автори им се разрешава да пишат гениални произведения, дори когато не гледат твърде сериозно на себе си? Може би дори на патриарсите и гениите ще им бъде разрешено да имат човешки черти? Може би дори ще бъде признато, че "Под игото" е роман със сериозни слабости? Може би наистина учениците биват обучавани да мислят критично?

Многословната директорка на Класическата гимназия беше запомнена навремето с фразата, че държава, в която полицаят взима повече от учителя, не може да има бъдеще. Фразата предизвика истинско сътресение в цялата държава. Подземен тътен, който предизвести падането на комунизма.

Може би сега най-блестящите ученици се опитват да бъдат учители, а не чиновници в многонационални корпорации?

А днес, колко пъти повече взима полицаят от учителя? А шофьорът в градския транспорт?

От друга страна - има ли учители, които заслужават "да взимат"?

И накрая - да изкажа благодарност към истинските ми учители по литература. Покойният Георги Марков, особено с втория си том на репортажите. Госпожа Карадакова по руски, която ни разкри чудната красота на творчеството на Пушкин, Гогол и Чехов. И този, от когото научих най-много за писането на есета - забравеният от мен мигновено автор на учебника по TOEFL/TWE.

10х, people!

14 коментара:

Radan каза...

Прекрасен пост:)

Поздравления! И аз закачих доста от тази порнография, но и част от опитите за очовечаване на "темите". За добро или зло бях перфектен и в двата варианта:)

komitata каза...

Донякъде си бил късметлия като си закачил очовечаването на "темите" (бях забравил, че така им викахме).

Чак докато завърших 11-ти клас, така и нищо не разбирах от проклетите "теми". "Разсъждения", които не се опират на факти. Часовете ми по литература винаги са били от най-мъчителните.

Аксиоматични дефиниции за автори и произведения, които ми се виждаха най-малкото спорни.

Във всеки час ми се искаше да скоча от чина и да споря за съответната интепретация.

А когато ме изпитваха бях напълно безпомощен, защото езикът ми не можеше да се преобърне да повтори тия мисли, които ми се виждаха дълбоко погрешни.

В крайна сметка мисля че часовете по литература ни караха да модулираме емоциите и разсъжденията си, което аз не желаех в никакъв случай да допусна.

Ти си могъл да надвиеш системата, за което искрено ти завиждам.

Стойчо каза...

Моят начин за справяне беше най-обикновено наизустяване - то как да говориш искрено нещата, които се искаха. Затова - само наизуст. Вярно, че е трудоемко, ама пък тренира паметта - не че сега помня нещо от разсъжднеията на акад.Зарев;-)

Lemon каза...

Страхотно, поздравления.
Въпреки че 1998 завърших гимназия (поне нямахме матура) и същото лято кандидатствах, мога да ти кажа, че нещата си бяха точно така. Е, изключваме социалистическия реализъм, но Милена Цанева и Светозар Игов (и други от този род) бяха все още на голяма почит. И може би, защото непримиримо като всеки хлапак се бунтувах, та затова и не успях да вляза това, което исках. Но сега се успокоявам с приказката, че искаха да ми избодат очите, а ми изписаха веждите :)

Днес те открих, но ставам редовен читател.
Поздрави

Радан каза...

Интересен поглед имаш към това безумно занятие - да "модулираме емоции"... харесва ми.

Истината е, че аз винаги съм умеел да полагам собствените си мисли и концепции в зададена рамка, а и да "рамкирам" чужди.

В крайна сметка това ми е професията - да "подвеждам" житейски факти под правни норми.

Все пак аз имам (или съм?) убийствения пример за безсмислието на "темите" дори в посткомунистическия им вариант:

Завърших гимназия през '94 и така и не бях чел "Железният светилник" (по-късно съм се чудил защо е бил този пропуск... знае ли човек...)

И тъй, на изпита за СУ писах по "тема" - "Родът, Човекът и Историята в романа Железният светилник", без да съм чел книгата.

Оценката от изпита ми е ... 5.88

Sic

Radan каза...

Прочее, няма да скромнича - текстът ми беше великолепен, няколко класи над наизустената версия от "частните уроци".

"Тезата" беше силна и вярна, съвпадаше със собствените ми, нека условно ги наречем либерални, убеждения.

Но ... фактът си е факт. НЕ познавах книгата:)

Стойчо каза...

Радан най-добре от всички обясни защо станах инженер :-)

Георги Павлов каза...

Любимото ми клише от темите по литература, което използвам и досега:
"тънък сърцевед, познавач на човешка душа"

Йовков предполагам :-)

Иначе смешното е, че това, което сте рецитирали не е оригиналният Ботев, а преработка.
Ето непознатият оригинал:

"Той, който падне в бой за свобода, той не умира".

Георги Павлов каза...

хаха, и най-голямата фалшификация: Ботев не се е казвал така :-)

Ана каза...

Върна ме преди 20 години, когато моята частна учителка непрестанно ми повтаряше: "Това, че се казва преразказ с елементи на разсъждение, не означава, че трябва да пишеш твоите разсъждения по темата. Трябва да напишеш това, ,което аз ти диктувам." И така преписвах до полуда издиктуваните теми и се опитвах да ги запаметя. А на всички изпити все успяваше и по някоя моя мисъл да се промъкне.

sailorsava каза...

Ами върна ме и мен толкова години.Не сам и предполагал,че си имал същите проблеми,а то се оказа -кои не ги е имал?Аз пък като възпитаник на Пловдивската ELS 1 година преди теб ,няма никаква разлика между гимназиите.Много ми е било чудно как тъпия академик зaрeв знаеше какво е искал да каже Бокачо или Данте или пак Черноризец Храбър?И защо никои не гледаше дали си чел книгата,а кои критик си назубрил.Разбира се аз бях тотално против и си четях книги по литература и добре,че учителката ми беше класна та ми остави 5.Дон Кихот....имахме класна Дон Кихот и съвремието и бла,бла...и аз взех,че написах една песен на ФСБ- маи беше от Калин Донков и това беше.Получих 3 че сам се постарал да науча текст наизуст?!Еи такива неща....толкова ми беше смешно как се пишеха оценки на хора дето си нямаха и хал-хабер от дадена книга,ама...Та аз продалжавам да си чета книжки и ваобще не ме интересува дали главния герои е с "висока нравствена красота" или не!:)

Янита каза...

Добре разказано! Малко разминаване в годините и учителите в гимназията е оставило у мен прекрасни спомени за часовете по литература. Завърших през 1993 г. и имах щастието да се наслаждавам на Овчарова (по-късно Праматарова) и на Н. Николов. Някъде между анализа на "Театралните нрави в романа Вечната Амбър" и етимологията на израза "да ти умре кварталният" се научихме да обичаме думите.

Rossen каза...

Прочетох литературното есе на Комитата и много ми хареса! Искрено и точно. Браво!
Тоталитарният училищен предмет литература си беше чисто промиване на мозъците. Школа за лицемерие и плагиаторско майсторство.
Отначало и аз се опитвах да казвам това, което мислех и чувствах (тогава беше «книжовно» да се пише чувствувах), но постепенно ме отучиха. Абсолютно точно е казано, че вместо четене на самите творби беше полезно да се четат критици (доказано още веднъж от Radan), а още по-славно да се взимат готови теми. Дори самите учители не винаги бяха чели оригиналите, въпреки че твърдяха обратното (виж: Георги Павлов). Като благородно отмъщение го доказах в един от часовете по литература - бях прочел "Война и Мир" преди да разбера, че ще го изучаваме (дори може би само затова съм го прочел) и когато “литературната” ни класна заяви, че това е много сериозна творба, в която няма да намерим и капка хумор, мълниеносно цитирах две шеги от романа, които страшно развеселиха класа и я накараха да потърси друга тема… Има си хас, точно шегите да забравя.
Иначе класната ни беше добър човек и се стараеше да ни учи добре. Сега вече сме хора с (повече) житейски опит и знаем, че между учители и будители има разлика, че не можем да очакваме всички да са герои, че “би могло да бъде и по-лошо”, но това не променя миналото. След гимназията и аз веднага отметнах като неприемливи всички университетски специалности, където трябваше да се кандидатства с литература и после пак да се учи литература. Този предмет ми беше омръзнал окончателно.
Е, трябваше да прескоча и още една тоталитарна пералня на мозъци... Кой е готов да пише за политическия кандидат-студентски изпит?:о)

Поздрави,
Росен Ткаченко
114 АЕГ, випуск '85

Ines каза...

"К., ти си умен ученик, как може да не го разбираш?"
Нещо в този смисъл казваше и покойният Николаев по математика, когато откровено някой казваше, че не разбира... Намразих математика там. А другарката Карадакова имах щастието да ми е класна - невероятна!

Споделените неща на Комитата

Виж какво споделям , заслужава си повече от това, което пиша. (старите споделени неща)