сряда, ноември 22, 2006

Поглед отвън: Българската политика към Сърбия през погледа на един сърбин

Това е политическата част от пътеписа, който вече прочетохте в Пътуване до.....: Чудесно крайбрежие и сиромашия край пътя.

Посвещаваме статията на всички, които желаят македонско малцинство в България.
Кликайте върху снимките за по-голям размер


Политика спрямо Сърбия

От възстановяването на България през 1878 г, (в страната) винаги са съществували две политически течения: просръбско и антисръбско. Може да се каже, че просръбската е изконно българска, а антисръбската е предизвикана отвън. За съжаление, в тези първи години инициатор на антисръбството сред българите е била Русия. В краткосрочен план политиката на Русия е логична. Заради политиката на династията Обреновичи, Сърбия по това време е била в зоната на влияние на Австро-Унгария - основен руски противник на международната сцена. Така, когато в Сан-Стефано се дискутират границите на балканските държави, Русия е смятала с уголемяването на своето протеже, България, да увеличи своята сфера, и обратно, с намаляването (зоната) на Сърбия да намали зоната на австрийското влияние. Руските делегати успяват да преместят българската западна граница дълбоко в сръбски земи. Както и да е, сръбската армия не се оттегля, а западните сили още през същата година, на Берлинския конгрес, налагат на Русия една по-справедлива карта.

Тъй като Сан-Стефанска България никога не е била реалност, тя остава като лоша кръв (бел.: оригиналният израз) между двата народа.

Още по-лоши са били последиците от руската политика в църковно отношение. Руските агенти в Южна Сърбия (Македония) са искали от населението да се включи в наскоро основаната Българска Екзархия, говорейки че това временно състояние (институция) е в общ славянски инстерес. Иначе всички църкви в Южна Сърбия са били сръбски. Руският авторитет е бил огромен и много хора от днешна Западна Македония не са го преодолели (бел: No comment!) Там все още е било Турция, но все пак българското им име се е ширило над територии, които никога по-рано не са били такива, освен като окупирани още през 11 век.

След този процес идват и плановете на българската държава да анексира Южна Сърбия. И София и Белград подкрепят своите бунтовници там. Като най-голям успех на българите се помни Илинденското въстание от 1903 г., нарочно вдигнато из сръбските села, за да пострадат те от отмъщението на турците. Така и става. От сръбска страна се помнят редица четнически акции, чието име бързо става легенда.

Междувременно се стига до нещастната война от 1885 г., когато Сърбия напада България. Преди това България получава от Турция западната половина (бел:така е в оригинала) на своите територии и става два пъти по-голяма от Сърбия. Берлинският конгрес предписва двете страни да бъдат еднакви. В Белград се разглежда въпроса кога България, окрилена от уголемяването на територията си, ще нападне Сърбия и да превземе Южна Сърбия (Македония). Българите вече са били нападнали един сръсбки караул край Зайчар. Милан Обренович е искал от Великите сили да присъеднини Южна Сърбия по същия начин, така че да уеднакви териториите на Сърбия и България. Отговорът междувременно е бил отрицателен. След това решава да превземе София и да я държи, докато Великите сили не премислят.

На хартия сръбската войска е била много силна, но войната започва с голямо подценяване на противника. Тогава има и проблем с бунтовете, които непрекъснато се организират от социалистите. Така сръбската войска е победена при Сливница, която се намира на около половината път от границата до София.


ген.Степа Степанович, командир на Втора сръбска армия

Годината 1912 дава надеждата, че неразбирателствата между сърби и българи ще бъдат забравени завинаги. Двете страни, заедно с Гърция и Черна гора, се обединяват срещу Турция. Договорено е границата след победата (бел: в оригинала – освобождението) между Сърбия и България да минава по линията източно от Куманово и Скопие, после на юг, по левия бряг на Вардар, така че България да получи днешна Западна Македония.
Но докато сърбите напредват в своя сектор, българите бавно напредват на юго-изток към Одрин. След това на помощ им идва Втора сръбска армия, под командването на генерал Степа Степанович. Така сръбската войска за втори път тръгва на бой до река Марица – 541 години по-късно.

Великите поражения от 1371 г. са забравени, Одрин е превзет, а турците са изгонени от Европа, от другата страна на Босфора.


Обещаното с Лондонския договор разширение на Сърбия за участието й в Първата световна война на странта на Антантата


Австрийската армия на брега на Сава (с изглед към Белград) по време на Първата световна война

Тъй като операциите са изнесени с предимно сръбско участие, сръбското правителство е искало да задържи Западна Македония, а България като компенсация да получи новозавзетите територии към Босфора, които са значително по-големи: от Свиленград до Истанбул са 250 км. Българите обаче искат и едното и другото. Нямало е изгледи Сърбия да допусне това и през 1913 г (българите) нападат сръбската армия. Това е била най-лошата преценка на българската политика вероятно в цялата история на страната. Когато българите нападат Сърбия, (те) биват едновременно атакувани от Гърция, Турция и Румъния. Българите са победени на всички фронтове и губят огромни територии: излазът на Егейско море западно от Босфора, която частично минава към Гърция и частично към Турция; цялата част между Свиленград и Истанбул, която взима Турция, включително и Одрин; делтата на Дунава, която минава към Румъния, и естествено Западна Македония. В международен план, най-важната последица от Втората Балканска война от 1913 г. е връщането на Турция в Европа.

Каймакчалан (Срещу българската армия, близо до Битоля)

Защо българите така зле понасят 1913 г.?

Защото решението за началото на Втората Балканска война в действителност не е българско. Него го прокарва, чрез немската династия начело на България, Австро-Унгария, за да попречи (бел: оригиналът е дума, която най-добре се превежда с израза „да натрие носа”) на балканските православни държави и Русия. Тези австрийски, по-скоро немски, влияния върху България, предизвиква и погрешното свързаване на българите през Първата и Втората световна война (с Германия и Централните сили). И в двете войни българите причиняват много военни злочинства над сърбите. Като военна компенсация за Първата световна война, Сърбия получава две български общини, Босилеград и Димитровград. След 1945 г. комунистическият диктатор Й. Б. Тито опрощава военните репарации на българите.


Сръбска войска на път за Солунския фронт


Пробивът при Добро поле

Дали днес в България преобладава про- или антисръбска политика?

Отговорът на този въпрос отново зависи от външните влияния, които доминират в българската, както и в сръбската политика. Само че сега вече не са Виена или Москва, а Вашингтон и Брюксел. Мнозинството българи и сърби са за сътрудничество. Що се отнася до Македония, като ябълка на раздора, тя вече не е актуална, т.к. положението е каквото е: новите господари на света са решили да подкрепят там албанците.

Пленени български войници след края на войната

Териториалните резултати на Балканите след Първата световна война


Българската монархия

Председателят на едната от двете най-силни български партии е наследникът на царския трон Симеон Втори. И той, както и нашия престолонаследник, се върна в отечеството и също така влезе в политическата борба. Това е нетипично за един монарх, междувременно Симеон Втори от години е на върха на властта, докато сръбския престолонаследник е политически маргинал.

Предисторият е следната. Бълария получава частична независимост през 1878 г., като автономно княжество в рамките на Турция. С единодушно решение на Народното събрание за принц на България през 1879 г. е избран 26-годишният Александър фон Батенберг. Той е свален от престола през 1886 г от военен преврат, зад който стои Русия. Новият принц, с право за наследяване на престола, става Фердинанд фон Сакс-Кобург, наречен „Лисицата” заради чертите на лицето си. Новият монарх също е чужденец – немец. Така също и Румъния и Гърция имат чужди династии, за разлика от сръбските Караджорджеви, Обреновичи и Петровичи.

През 1895 г великите сили признават Фердинад за крал, а България за кралсто(бележка: изобщо не се сещам какво има пред вид авторът). През 1908 г. Фердинанд се провъзглашава за цар, а България за царство, което Великите сили признават през следващата година.

През Първата световна война Фердинад застава на страната на сънародниците си немци, а след поражението през 1918 г. абдикира в полза на сина си Борис.
И Фердинанд и жена му Мария –Луиза са били католици и така кръстили и първите си две деца. Фердинанд по-късно ги прекръщава в православието, но с цената на трайно прекъсване на отношенията със съпругата си, царица Мария-Луиза. Починал е през 1948 г. в Кобург.

Когато през 1918 г. се качва на престола, цар Борис Трети е на 24 години. Оженил се през 1930 г за принцеса Йоана Савойска, от която има син и дъщеря.
И през Втората световна война българите са съюзници на германците. При връщането си от една среща с Хитлер през 1943 г., (на царя) му прилошава и умира непосредствено след кацането на самолета в София. Лекарите съобщават за инфаркт. Под сурдинка се прокрадват съмнения, че царят е отровен от немците...

За цар веднага е обявен единственият му син Симеон Втори. Тъй като тогава той е шестгодишен, страната се управлява от трима регенти. И тримата са ликвидирани от комунистите през 1945 г., докато момчето, майка му и сестра му са пощадени. През 1946 г. комунистите организират референдум и съобщават, че народът се е произнесъл за република. Симеон Сакс-Кобург Втори е живял в Испания. Женен е за испанката Маргарита от която има 4 сина и една дъщеря.

Автор: Милослав Самарджич
Превод: Стойчо Димитров

Оригиналната статия е по-дълга и разказва и за едно пътуване на автора из днешна България . Самият оригинал на статитята на сръбски се намира ето тук.

Бележка: Възгледите са си на автора и не исках да ги коментирам - оставям това на вас. Добавял съм само по някоя езикова бележка - всичко, което е в скоби и курсив е моя бележка.

За Авторските права: Сръбският оригинал на цялата статия е ето тук. Не съм питал автора дали ще ми разреши тази публикация, но в неговите авторски права пише до 2005г , а сега е краят на 2006. Все пак, ако авторът не иска да пускам тази публикация - да се обади, ще я изтрия. Дотогава: приятно четене на всички!

Update: Ето и разрешението на Милослав Самарджич за публикуването на сттаията - "Драги Стојчо,Здраво братко!Сада сам тек видео да си превео мој текст.Баш ми је драго!...Срдачно,Милослав Самарџић"

Снимките са от сръбски албум, разказващ за Първата световна война. Получих го като личен бонус за това, че съм много старателен преводач от сръбски:-) Благодаря!:-)

12 коментара:

Търновец каза...

Откъс от една Сръпска народна песен :

jebanje od ranog jutra
guraj ga unutra

ей това трябва да си го "гурнат"
в новата химна ... какво да ги
кометираш ...
"бой, е..не и сръбска музика"
:)))

Шпиун каза...

Абе повтаряне на познати сръбски митове. Все пак и нашите премълчават ролята на сърбите в Одринската битка (били ни дали някакви оръдия май само назаем). Но редно е да погледнем какво казват безпристрастни чужди историци за това кой повече е допринесъл за победата в Балканската война.

А това за сръбските села в Битолско, където е вдигнато Илинденското въстание, какво да коментираме?

Стойчо каза...

Затова и се постарах - да чуем и другите :-)

Шпиун каза...

Прочети тая книга:

Richard C. Hall, The Balkan Wars, 1912-1913: Prelude to the First World War; Routledge; 1 edition (March 31, 2005)
http://www.amazon.com/Balkan-Wars-1912-1913-Prelude-Warfare/dp/0415229472/ref=si3_rdr_bb_product/105-3429123-9169210

А тоя сърбин е много голем радикалец - Южна Сърбия, глупости разни. Не се вижда, че са останали в Белградския пашалък.

Търновец каза...

Мен ако питате ... единственото свястно сръПско четиво по темата , което ми е попадало е
"Спомените на един Ефрейтор"
от Бранислав Нушич

От друга страна и за него може да се поспори доколко е сръПско , при положение ,че бащата на Нушич е някакъв албанец , който задигнал една мома от Битолските села и се устанивил да живее с нея в Белград :))))))))

Димо каза...

статията наистина е много плоска и пълна със стереотипи. За всичко са криви Великите сили. Сърбите пък героично се борили с тях докрай. България е някаква проекция на Русия, а сега на Вашингтон/Брюксел (това е изтъкнато в пътеписа).

Бащата на Нушич е влах от южна Македония - не се сещам точно откъде.

Търновец каза...

Малко извън темата , но понеже Бранислав Нушич ми е един от любимите писатели от балканите (а и не само от там) държа да уточним произхода му ;цитирам :

"През миналия век(18-ти) в Белград идва от пределите на бившата Отоманска империя едно прищълче - полуюнуша , полудете, което не знае нищо за себе си освен ,че е родено в Солун , че майка му е от битолските села , че баща му е албанец , който сам се е казвал Бело , или е принадлежал на племе с такова име. Това пришълче , което знае само малкото си име , взима фамилното име на белградския търговец , при когото остава да чиракува , и така се появява Джордже Нуша , бащата на бъдещия голям комедиограф . И самият той в младостта си носи името Алкивиад Нуша , което после ще промени на Бранислав Нушич ...

Та така ... това за влашкия произход е по-скоро спекулация на румънците отколкото истина

Шпиун каза...

Както казва един наш герой: "Абе всички сте българи, само се сърбеете."

Търновец каза...

Не знам за Бай-Ганьо , но Нушич е написал също и следното :
"Самият аз не знам какъв съм. Но във всеки случай съм балканец...
По време на моето раждане и дори малко по-рано сред народите на Балканския полуостров се е зародила идеята за сближение и обединение, за да могат те с дружни сили да се захванат за общото освободително дело. Изглежда , че аз съм бил нещо като пръв опит на това сближение , тъй като представлявам един вид живо въплащение на единството на балканските народи ."

Шпиун каза...

Абе малко странно ми изглежда татко му на Нушич да е дошъл в Белград през 18 век, а синът да е доживял до 20-те, а и да е бил доста активен.

Както се знае, Нушич е бил сръбски консул в Битоля, а се знае с каква дейност са се занимавали тия консули през турско. През Балканските войни е и управител на града, но отзован поради недостатъчна твърдост.

Ето нещо от спомените на Алексо Стефанов, демирхисарски войвода:

Въ с. Смилево се запознахъ съ сърбина Браниславъ Нушичъ, който заедно съ сръбскитѣ войски идваше да заеме поста окрѫженъ управитель въ Битоля. Като ме видѣ, той се обърна къмъ менъ и каза: „Ти ли си, Алексо, азъ те зная”. Запитахъ, отъ где ме познава. Той ми отговори, че е билъ консулъ въ Битоля. Той бѣше се нѣщо разболѣлъ, помоли ме да нареда, да му донесатъ отъ нѣкое село кисело млѣко и една погача отъ хубаво брашно. Говорѣше ми по български, чисто български. Изпратихъ единъ куриеръ до с. Боища и му донесоха млѣко и погача.

И още:

Взехъ Алексо Джорле, Дзоле отъ с. Баница и Кръсте Маликъ и така четиримата се отправихме за окрѫжното управление при Браниславъ Нушичъ. Предъ неговия кабинетъ стоеше единъ наредникъ, комуто казахме да съобщи за нашето идване на окрѫжния управитель. Като влѣзохме при него, той се обърна къмъ мене и ме запита, защо съмъ дошелъ. Отговорихъ, че съмъ дошелъ, за да се осведомя, дали обявлението, въ което се говори за обезорѫжаването се отнася и за насъ, защото азъ отъ моя страна казахъ на другаритѣ, че това не се отнася за насъ. Браниславъ Нушичъ отговори, че това се е отнасяло и до насъ, защото турцитѣ, като ни гледали въорѫжени се страхували много за своя животъ. Възразихъ му, че орѫжието сме го взели отъ българската армия и че войната още не се е свършила. Следъ като приключихме разговора, Нушичъ извади една бележка и ми каза: „Ти значи си говорилъ само за вашитѣ пушки?” После ме запита, колко другари имамъ съ себе си. Изброихъ му ги. Тогава той ми даде една бележка и ми каза, да взема другаритѣ и да замина за Демирхисаръ. Съдържанието на бележката не знаехъ. Той веднага бѣше съобщилъ въ с. Кукуречани за нашето минаване презъ тамъ, като бѣ се разпоредилъ, или да ни избиятъ или пъкъ да ни обезорѫжатъ. Нушичъ ни порѫча да се движимъ нощно време, за да не ни забележатъ турцитѣ. Като минавахме презъ селото, отъ хендецитѣ наскачаха войници и ни извикаха: „Стойте! трѣбва да идете въ коменданството!” Азъ и Славчо Пирчевъ се опѫтихме за коменданството, като на останалитѣ другари казахме да ни чакатъ, а въ случай че дойде нѣкой да имъ взима пушкитѣ, да откриятъ огънь. Коменданството се помѣщаваше въ една кѫща, а коменданти бѣха двама селени отъ Порѣчието. Като влѣзохме при тѣхъ, заварихме ги да играятъ на карти; облѣчени бѣха въ бѣли селски дрехи. Тѣ имаха на разположение войници. Запитаха ни, кѫде отиваме. Отговорихме имъ, че Нушичъ ни е казалъ да си ходимъ въ своя районъ. После взеха бележката и ни казаха, че не можемъ да продължимъ пѫтя, защото въ бележката не се е казвало нищо подобно. Азъ казахъ, че тая бележка ни я даде самиятъ Нушичъ, важи или не, това не е наша работа, който ни спира и ни прѣчи, тежко му! Като чуха нашия дръзъкъ отговоръ, зарѫчаха на войницитѣ да ни пустнатъ.

Търновец каза...

не е 18 , а 19 век ... грешката е моя :)
Нушич наистина е бил консул в Битоля.
Това за Алеско Стефанов може и да е така ... Прочети все пак ако не си "Разказите на един Ефрейтор от Сръбско-Българската война" Там той откровено се подиграва със сръбските управници и в общи линии описва колко безмислена и гороломна е била тази война от 1885. в която и той взима участие като ефрейтор. За българските войници в тази книжка има 2-3 историйки , разказани с доста положителни чувства. Мисля ,че дори заради последната глава от тази малка книжка е осъден и пратен за 1-2 години в Пожаревацкия затвор.

Анонимен каза...

Анонимен-християнин.Портрета на княз Милош Обренович в Уикипедия показва-типично-прабългарска-ираноидна-физиономия.Град Рудник от ,кадето е княза през средновековието е бил български град...Най-вероятно споменатият сръбски владетел е от смесена българо-сръбска-фамилия.

Споделените неща на Комитата

Виж какво споделям , заслужава си повече от това, което пиша. (старите споделени неща)