сряда, ноември 22, 2006

Стряскащо минало: Айде бе, колегите на Алберт, обадете се!

Откъсът от книгата на Владимир Костов, "Българският чадър", изд. от Репортер 7, София, 1990 г. посвещавам на всички колеги на агент Алберт, които не си признаха. Текстът дава идеи за доста лесни начини да се открият кои са били те, дори без да се рови в секретни документи... (кликайте на снимките, за по-голям размер)


" ...В началото на 1966 година Съюзът на българските журналисти реши да издава седмичник, предназначен за широката публика. Определеният от ЦК на партията главен редактор Лалю Димитров ми предложи да се заема с международната рубрика. Предложението ме съблазни. От друга страна, това ми позволяваше да напусна редакцията на Работническо дело, където атмосферата особено след разкрития опит за преврат бе станала още по-подтискаща.

Събрахме се десетина души около Лалю Димитров, и акуширахме първия брой на "Поглед". Успехът не закъсня. За кратко време тиражът надмина сто хиляди, а след няколко седмици достигна двеста хиляди екземпляра. Не само вестникът вървеше, но и носеше хубави пари за Съюза на журналистите.

По страниците на "Поглед" се намираше всичко: политика, култура, социален живот, спорт, фото и даже кръстословици. Този начин на списване на седмичник по онова време представляваше новост за страната. Подобни седмичници в България бе имало, но отдавна - преди комунистическия режим.

Редакцията на Поглед се намираше на улица Граф Игнатиев номер 5 в центъра на столицата. Улица Граф Игнатиев - тясна, запазила вида си от тридесетте години, с нейните магазини, кафенета, ресторанти, кина, както и бликият площад Славейков, не стихваха нито за миг през деня, че даже и късно през нощта. Трамваите следваха един след друг, колите се мушеха между тях и пешеходците. В радиус от по-малко от километър се намираха ЦК на партията, Министерският съвет, всички основни учреждения.

Но жизненият център за нас, журналистите от Поглед, се намираше в партера на същият номер 4, а именно в ресторанта на Съюза на журналистите - с най-добрата кухня в столицата по това време. Избата също имаше добро име и като се добави остроумието на някои от келнерите, всичко сякаш беше направено, за да увеличава престижа на заведението. По обяд и вечер малките маси на клуба, както наричахме ресторанта, събираха журналисти, писатели, художници, висши партийни и държавни функционери, лица от Държавна сигурност. Мълвата твърдеше, че всички маси са снабдени с микрофони. Но защо Държавна сигурност би си усложнявала живота, като бе толкова лесно и просто да разполага със свои информатори измежду редовните посетители? Но когато ставаше дума за чуждестранни гости, за тях обикновено се запазваха едни и същи маси. Навярно това не бе случайно. Напук на предупрежденията, хората приказваха много. Достатъчно беше да наддадеш ухо, за да знаеш какво се е случило в столицата и специално в кръговете на управляващите.

Един февруарски или мартенски ден на 1966 година, главният редактор Лалю Димитров ме повика. В кабинета му имаше двама души, които не познавах.

- Тези другари идват от ДС - каза ми той - Аз излизам. Вие можете да останете тук и да си говорите без никой да ви безпокои. Другарите ще ти обяснят каква е работата...

Единият от двамата се представи като другаря Иванов. Но имената, които се дават в подобни случаи, добре е известно, нямат особено значение. Хората от ДС ги сменят често, използвайки понякога и по две-три в даден период според различните събеседници.

- И така, другарю Костов - поде без много уводи единият - от няколко седмици вие сте завеждащ международната рубрика на Поглед – Време е да се уговорим за отношенията, които ще поддържате с нашите служби. Това, което ни интересува, са вашите срещи и вашите отношения с чужденци. Всички, било от капиталистическите страни, било от социалистическите, изключваме, разбира се, съветските другари. Всеки път, когато се срещате с чужденци, ще ни информирате . Запишете си телефонния номер на другаря Иванов. Той ще ви каже кои са въпросите, които най-вече ни интересуват. Вие ще му давате по една докладна записка за всеки ваш разговор.

Другарят Иванов се почувства задължен да придаде по-дипломатичен вид на техните искания:

- Разбира се, това предложение изисква вашето съгласие. Вие сте свободен да го приемете или не - Обаче ние се надяваме, че като член на партията и току що сте поел този отговорен пост, нама да ни откажете вашето съгласие...

Познавах "Правилата на играта". Положителния отговор дадох веднага, без да покажа колебание. Разделихме се.

Когато главният се върна, аз го попитах:

- Знаеш ли какво искат от мен? По един отчет за всеки разговор с чужденец! А моята работа? Ще трябва да ме освободиш от тези задължения , иначе какво ще правя?

Главният ми хвърли подозрителен поглед:

- Какво им отговори?

- Че приемам, че ще направя това, което..

- Тогава мога да ти обясня някои неща. Ако ти им бе дал отрицателен отговор, трябваше да ти търся заместник. Последва една кратка, но точна беседа за отношенията, между хората на печата и Държавна сигурност:

- Ако ти бе имал неуместната идея да откажеш да сътрудничиш с ДС, аз нямаше да мога да те задържа тук - повтори ми моят шеф. - Ти си член на партията и утвърден журналист, но това не е достатъчно. Без съгласието на ДС е невъзможно да имаш отговорен пост. Не говоря за тяхното предварително одобрение за назначенията. Не, става дума и за всекидневната работа. Да вземем например заседанията в централния комитет на партията. В случай, че имаш добри отношения с ДС, ти ще бъдеш вписан в листата на поканените, даже ако някой път равнището на твоите отговорности не го налага. В обратния случай, твоето име ще се зачертае върху листата, докато други хора на нивото, на което си ти, ще бъдет поканени. Това правило важи също за отношенията с Министерството на външните работи, за приемите в посолствата, за пътуванията в чужбина, с делегация на ЦК на партията или на правителството. Главните рекадтори като мен в подобни случани правят предложения на ръковоството. Международната рубрика на Поглед бе за мен едно ново стъпало към тази цел

Действителността скоро потвърди думите на Лалю Димитров. Вратите на някои заседания, които дотогава бяха затворени за мен, отведнъж се отвориха...."

(Моя забележка – ето съвсем лесен начин да се открият имената на доносниците на Държавна сигурност поне в медиите - да се видят списъците на присъстващите журналисти на заседания и в състава на правителствени делегации, бегом докато още не са засекретени или унищожени.. А ако все пак другарите ги унищожат, може да се разгледат архивните снимки от посещенията на правителствени делегации в чужбина и да се преброят познатите лица)

"...Бях по-добре осведомен по много проблеми. В ЦК на комунистическата партия и в Министерството на външите работи установих интересни лични връзки. В България, където не съществува цензура са привилигеровани тези журналисти, които имат добри отношиения с хората на ЦК и тези от ДС.

Подобни журналисти могат да "преценяват границите, които не бива да прекрачват". Моето ново положение ми позволяваше да лавирам по-добре в таези граници.

В течение на 1966та и първите месеци на 1967ма година, пътувах като специален пратеник на поглед във Франция, Великобритани, Турция, Югославия, Унгария, Румъния, Чехословакия, Полша и Източна Германия. Освен моите коментари за “Поглед” публикувах три брошури с репортажи и политически анализи.

Моят "приятел" - другарят Иванов, дискретно ме поддържаше. Той ме съветваше и информираше за страните, които щях да посетя, и за някои от евентуалните ми събеседници. Молбите за виза, които подаваше за мен редакцията, бяха разрешавани в най-къси срокове.

При завръщането си от всяка мисия в чужбина подготвях за другаря Иванов подробна докладна записка, в която описвах кого съм срещнал, какво мнение е изразил. Той показваше изключително любопитство към срещите или разговорите, които можеше да се смятат за най-малко интересни - например с журналисти или представители на официални учреждения в социалистическите страни.

- С класовите врагове - ми казваше той - нещата са ясни. Обаче в разговор с твой колега или представител на министерство на социалистическа страна винаги може да има изненади. Някои от тях могат да се подхлъзнат и да изкажат истинските си мисли и чувства. Това е важно за нас защото тези страни са наши съюзници и партньори.

Аташетата по печата на някои от посолствата търсеха моята компания,като например г-н Тюси от френското посолство и г-н Родич от югославското. Те се показаха приятно изненадани от факта, че не им отказах нито срещи , нито разговори по щекотливи теми.

Обяснявах им че Поглед е вестник не на партията, а на Съюза на журналистите и че поради това обстоятелство аз се ползвам с по-голяма свобода на действие от някои мои колеги. Дали те ми вярваха?

Не мисля. И двамата познаваха условията на живот и на работа в България. Дали подозираха, че след всяка среща бързах да напиша докладна, предназначена за някой си другар? Сигурно. Моят покровител от ДС беше видимо доволен от развитието на връзките ми с чужденците.

Изглежда и двете страни намираха някаква изгода за себе си. Впрочем - аз също. Срещите и разговорите с хора, изпратени на дипломатически пост или просто преминаващи през София, донасяха винаги по някоя полезна информация за мен като журналист..."


И накрая за Георги Коритаров - харесвам го, и от време на време го гледам. Вярвам му че е преминал през чистилище, и дори съм по-склонен да му вярвам, отколкото на някои нови звезди, които нямат досиета по силата на възрастта си (например Бареков). Но въпреки всичко, има една сянка в съзнанието ми, всеки път като го гледам по ТВ...



5 коментара:

Стойчо каза...

Уф, и аз трябва да си призная, че много харесвах Коритаров. След изваждането на досието му - мнението ми за него падна, продължавам да го харесвам, но с известна нотка на съмнение - във всеки случай го харесвам много повече отколкото Бареков. Пък и Бареков, така както го гледам, само възрастта му го е спасила, от това което се е случило на Коритаров.
Но Владо Костов - никога не съм го харесвал - там винаги съм бил еднозначен.

Вени Г. каза...

Вярваш му... Какво значи това?

За какво му вярваш? Че казва истината за миналото си? Че тя наистина е била такава, каквато той я казва? Не твърдя, че лъже - може да има намерение и е искрен, но отдавна да е почнал да се лъже сам себе си и да си е повярвал.

Мислиш ли, че ще се намери агент, който няма да обясни логично и достойно защо е станал такъв? Не казвам "оправдателно", защото се оправдава човек, който се чувства виновен, а според мен голяма част от агентите не се чувстват такива. С годините те са си повярвали, че са честни и достойни. Че има някакви лоши доносници, но точно техният случай е различен.

Затова за мен няма "вярвам - не вярвам". Искам досиетата отворени. На всички. Целите.

Стойчо каза...

Вени, репликата ти към мен ли е или към Комитата? Защото използвам думите харесвам-не харесвам.
За вярването - според мен си прав.
Аз също искам досиетата отворени - всичките и целите. Всичко останало е бош-лаф.

komitata каза...

Ама нека почнат един по един да обясняват бе.. "станах агент, защото..." Имаме право да знаеме, все пак им гледаме физиономиите и имената на някои от тях повече от 20 години по екраните и по вестниците.

dzver каза...

Жестока и мракобесна система. Метафора за продажба на душата на дявола - приемаш да си доносник на ДС и всички врати за теб се отварят. И внички останали, които са били неблагонадеждни, с право трябва да изритаме продалите се на дявола по задниците. Хора има, защо точно тях трябва да продължаваме да ги гледаме, четем и т.н?

Споделените неща на Комитата

Виж какво споделям , заслужава си повече от това, което пиша. (старите споделени неща)