неделя, октомври 15, 2006

И изтокът и западът принадлежат на Господ

Микрокредитирането на Мухамед Юнуз даде отговор на дилемите на Орхан Памук


Норвежката и Шведската академия тази година ни подготвиха истинска заря с новите лауреати на Нобеловата награда за литература - Орхан Памук и на Нобеловата награда за мир - Мухамед Юнуз. Техният избор е истински триумф на просветителството и на борбата за човешкото достойнство. И въпреки, че на пръв поглед са несвързани, тъкмо симбиозата меджу имагинeрното на Памук и реалното на Юнуз дава отговора на уравнението, което измъчва държавите и обществата в развой. Просперитетът и щастието извират от свободата и от креативните енергии на всеки индивид. Западните общества са успешни не поради вроденото си превъзходство на западната цивилизация и на западните раси и народи, ами тъкмо поради това, че те са построени около индивида и дават възможност на всеки човек да се реализира чрез всички средства, които са на разположение на неговата или нейната еманципация.

Орхан Памук ни показа в своите романи напрежението помежду модерното и традиционното в отоманска Турция, но и противречията на модерна Турция. В „Моето име е червен“, Орхан Памук ни обрисува цялата вселена на отоманското изкуство, живот и философия, дълбочината и неизчерпаемото богатство на исляма, но и спиралния кръг на пропадането и дегенерацията на обществата, които се разпадат защото отказват да приемат предизвикателствата на новото време.

Тъкмо в тая новела той ни показва интелектуалната битка в ориенталския ислям (същото важи и за източното православие), където традиционалистите настояват на твърдоглаво повтаряне и безконечна имитация на традиционното. В името на борбата да се постигне съвършенството на класиците, „традиционалистите“ отхвърлят всички придобивки на „новото“ и на „модерното“. Докато пък, дори и „прогресивните“ са въздържани в предизвикването на „традиционното“ поради магическата привлекателност на поръките на „традиционалистите“ между сокаците на отоманските чаршии.

„Някога бехме най-добри, най-големи, най-мощни и единствени, а днес всеки ден пропадаме“, констатират и традиционалистите и прогресивните. Между другото, за първите причината за пропадането е това, че „сме кръшнали от правия път и навиците на големите предци“, докато пък, за вторите причината за пропадането е затова че „заспахме на лаврите си и се удавихме в арогантността на нашата мощ и големина и пропуснахме да следим течението на времето и на историята“. Първите предлагат реституция на старият ред, докато пък вторите се залагат за приемане на новото. В отоманска Турция и, въобще на Изток, обществата избират по-лесния път, а именно отхвърлят промяната и реформата.

Много е по-лесно да се жали за „изгубения рай“ и за „добрите стари времена“, отколкото да се погледне в огледалото и да се види тъжната картина на собствените недостатъци и слабости. Между другото, същият Орхан Памук в „Сняг“ ни показва че и прогресивните дори и в модерните общества на съвременността правят дълбоки грешки, когато сведат реформата до копиране на символиката на успешните опщества. В тоя случай зад маската на модерността се крият чудовищата на най-тъмните и най-отвратителните човешки практики. Некритичното копиране на Запада завършва като чудовищна карикатура, където свободата е още по-ужасяващо застрашена, отколкото в традиционните общества.

„Моето име е червен” и „Сняг” дават портрета и на традиционната, но и на модерната Македония. И ние отказваме да се променяме, опиянени от митовете за нашата някогашна слава и величина, а в модерното време, пък, тъкмо управляващите елити зад реториката на свободата крият змейовите на най-гнъсното кършене на човешките права и свободи. В тия ситуации страдат единствено борците за свобода, бидейки няма кой да ги защити, а радикалите само растат и се хранят от народното недоволство. Истинския въпросе е единствено дали е възможно да се излезе от тая надреална и, едновременно, хиперреална ситуация.

Доказателство, че е възможно да се пробие омагьосания кръг на сиромашията и да се усвои свободата, ни показа лауреатът на Нобеловата награда за мир - Мухамед Юнуз с неговата Грамеен банка. Той ни показа че изходът от сиромашията, дори и в най-неразвитите региони на Земното кълбо, лежи много повече в използването на потенциалите и способностите на гражданите на тия места, отколкото в сложната система на най-големите глобални играчи и агенции за помощ на равиващите се страни. Микрокредитирането даде одговор на дилемите на Орхан Памук. Възможно е помиряване на традиционното и модерното, но само през прихващане на придобивките на модерното и редефиниране на традиционното в светлината на новите глобални трендове. На хората им е необходимо вкоренуване чрез техния идентитет и нито една модерност не може и не смее да им вземе тази сигурност, но тъкмо идентитетите са продукт на дълъг низ промени и редефиниране. Затова всеки опит да се замрази идентитета завършва криза на идентичността, баш като в романите на Орхан Памук.

За да бъде иронията по-голяма, най-големи потребители на микрокредитите на Грамеен банката са тъкмо най-пренебрегнатите образи в историята в развиващите се страни - жените, които от друга страна пък, са ключови образи в романите на Орхан Памук. Жените и техните приказки предлагат истинско освежаване на сивия и суров мъжки свят и в традиционната отоманска Турция от „Моето име е червен“ и в модерна Турция от „Сняг“. Но, жените-потребители на микрокредитите на Грамеен банката представляват още по-голяма изненада. Процентът на добрите микрокредити (тези, които се връщат) от тази банка надминава 98 процента от общия брой, число което е мечта и за най-големите банки в най-богатите държави с най-дълбоки и най-добре регулирани финансови пазари. Тези жени, за да бъде изненадата още по-голяма, успяват да изпратят своите деца на училище, да осигурят по-добри санитарни и хигиенни условия, както и редовното снабдяванье на семейството с храна и облекло. От друга страна, пък, „мъжкият свет“ на политиката и бизнеса от тия страни ни предлага грозна картина на корупция, непотизъм, кронизам, безскрупулна експлоатация на човека и всички други злини на днешнината.

„На Господ принадлежат и Изтокът и Западът“, казва Орхан Памук в своята книга „Името ми е червен“. Грамеен банката пък, е доказателство че и щастието и богатството, също така, могат да принадлежат и на Изтока и на Запада. Формулата за щастието и богатството минава през почитането на човешкото достойнство и през свободата. Само през реализирането на тия два принципа е възможно да се постигне напредък и щастие. В обратния случай, ще станете заложник на сивата територия помежду деспотизма и свободата. Наедно, успехът на Грамеен банката срива всички аргументи на традиционалистите, но което е по-важно, унищожава и всички твърдения на квазимодернистите чи промяната единствено може да тече отгоре надолу, както че и най-добри модернизатори са „просветените деспоти“. Самопровъзгласените „просветени деспоти“ и „модернисти“ оставят ситуацията няколко пъти по-лоша отколкото са я заварили. Пътят към прогреса върви само през свободата и през съзряването на индивидите и обществата да прихванат новото и модерното. Македония все още живее с противречията от романите на Орхан Памук, а за креативните решения от типа на Грамеен банката ще почакаме до некой бъдещ момент във времето.

Ивица Боцевски

Материалът е публикуван в Утрински вестник

Ивица Боцевски е един от най-интересните млади интелектуалци в Македония (когото представих преди време пак на този блог), който редовно публикува икономически и политически анализи и коментари на личния си блог (където авторът ще се радва да прочете вашите коментари):
http://theskopjetimes.blog.com.mk

2 коментара:

Стойчо каза...

Чета, чета и си викам бре!Комитата какви есета почнал да пише, книгите още са на Славйков, а той и двете ги прочел! После видях, че е авторът е Боцевски.... Както и да е - важното е, че ми се е сторило реалистично ти да си авторът:-)
Btw, Боцевски как не са го изяли в Македония с парцалите за тези му мнения?

Ivica Bocevski каза...

Комитата,
Можам само да ти заблагодарам за овој превод, како и за овој пост. Апсолутно нема никаков проблем, но сметам дека, сепак, колумните се жанр кој не овозможува преголема можност за креативност. Треба да се пробам себе си со далеку посериозни трудови.
Во секој случај БЛАГОДАРАМ!

Споделените неща на Комитата

Виж какво споделям , заслужава си повече от това, което пиша. (старите споделени неща)