Никога не е късно за истината

Вчера (така де, в понеделник - почнах да пиша във вторник, но го завърших в сряда сутрин) бях на лекцията на д-р Гаук, шефа на немската комисия за отваряне архивите на Министерството за държавна сигурност (MfSS)на бившата ГДР. Бях впечатлен от един политик с мисъл, нечетящ от пищови (Методи Андреев след него чете доклада си - а аз си тръгнах), говорещ убедено в каузата си - и най- важното: убедителен.

Той нито един път не спомена България като пример или антипример(извини се, че "не познава" обстановката;-), като през цялото време сравняваше методите за отваряне архива в Германия с тези в Полша, Унгария или Испания след Франко. Най-важното, което съм запомнил:

1. Има два разумни пътя за решаване на проблема с миналото:
а. Пълно отваряне на архива
б. Пълно НЕотваряне на архива и теглене на една дебела черта върху миналото - т.е. "плеснахме и се прегърнахме"
(България, както винаги е по средата - това е мой коментар)

Пълното отваряне на архива е предприето в Германия, пълното НЕотваряне - в Полша. Д-р Гаук каза за Мазовецки: Той, като един добър христианин, тегли дебелата черта върху миналото. (Гаук беше сериозен и не беше язвителен). Подобен път за примирение е предприет и в Испания след Франко. Но Германия един вече е минала по този път с примирението - по времето на Конрад Аденауер на държавна служба са върнати около 2 милиона, преди това уволнени, бивши държавни служители от Хитлерова Германия. (Веднага след войната са уволнени, а по-късно, поради липсата на кадри и поради желанието за помиряване с миналото са назначени отново на държавна работа).

По това време немците не са искали да си спомнят войната, а и Съюзниците не са отворили архива. Но дошло ново поколение и през 1968 г (Уудсток;-) то започнало да пита: А вие какво правехте през войната и преди нея? Това се превръща в сериозен обществен проблем, който е трябвало да бъде решен и чийто следи все още се усещат в Германия.

За да не изпадне немското общество след едно поколение в подобна ситуация - немците (предимно източните) решават да отворят архива.

Д-р Гаук почти в прав текст каза: поляците ще си изпатят, а Испания вече започва да си пати заради това решение. (Българино!!!!)

2. Юридически доводи за отварянето:
Основните доводи на западно-германските и изобщо западните юристи ПРОТИВ отварянето на архива са били практиката и законодателството за запазване на личните данни (май и наш'те ченгета взимат същите доводи на въоръжение), както и евентуалните противоречия с европейското законодателство.

Намира се обаче вярната формулировка: Цялото западно общество се движи в посоката от държавата към личността. Личността има приоритет спрямо държавата по отношение на собствеността и на информацията. Т.е: Личните данни са първо собственост на личността, и чак след това (и то евентуално) могат да се ползват от държавата. Всеки има приоритетно право да знае какво се пише за него, и чак след това може да прецени дали да го каже или дали държавата може да се ползва от тази информация.

Второ: Datenschutz ist nicht gleich Taeterschutz. Използвам немски заради краткостта на израза, на български значи: Защитата на личните данни (Datenschutz) не е еквивалент на защитата на извършителя (Taeterschutz). Или с други думи: свидетелят в съда не нарушава личните данни на заподозрения, когато свидетелства за извършеното.

3. Моралните доводи:
Този вид информация е част от т.н. Herrschaftswissen (ноу-хау-то на господаря): ако господарят я знае, а ние - не - той може да ни управлява. Не бива да му я оставяме!

Второ: от НЕотварянето на архива печелят извършителите, не жертвите.
След войната архивът е останал неотворен и жертвите на нацизма са стоели като наказани просители пред всякакви власти.

4. Обществените доводи:
Със закона за отварянето на архива НЕ Е извършена декомунизация, а именно дещазизация. Дадено е правото на обществените служби сами да преценят имат ли нужда от този човек или не. Бундесверът например не е преназначил нито един, но в много обществени служби е имало отново назначени. Отнася се само за хората, които тайно са сътрудничили на службите, не просто членове на "Партията". Правото да бъдат уволнявани е дадено само за сътрудниците на ДС, независимо дали са партийци, или не.
Но има и друг аспект за тези обществени служби (общини, министерства, полиция): Вие , като гражданин, имате ли доверие в институция, в която работят или я управляват доносници?

Да зададем въпроса така: Вие имате ли доверие на Министерството на бедствията и авариите? Ей, сега, в този момент? Не питам имате ли доверие на полицията или на Министерството на земеделието? А на община Велинград? А на Столична голяма? А на българските медии? Начело с Тошев?

5. Как е направено:
С независима (от правителството) парламентарна комисия. Разликата между Германия и Унгария (например) е в това, че достъпът до архивите е пряк, дoкaто в Унгария и други страни комисиите не са имали пряк достъп до архива, а с помощта на офицери от същите тези служби. Т.е. същите тези, които са "писали" архива са били и филтрите, които са предавали тази информация в съответните комисии (Унгария и др. страни).
В Германия достъпът е бил пряк, като са отваряни всички архиви.

Общо източно-германските служби са имали около 170 хиляди доносника, при население от 17 милиона , това е около 1 процент от населението, като изобщо не значи, че това обезателно са били комунисти (членове на ГЕСП), а са били от всички прослойки и включително най-VIP. Имало е комунисти, които са отказвали да сътрудничат, но е имало и свещеници, художници и писатели, които са се съгласявали. Към тези, които все пак след откриването на архива, са казали Извинете, беше грешка, обществото се е отнесло с разбиране (в края на краищата си спомняме какъв натиск можеше да оказва държаванта машина върху отделния човек - всичко се даваше и взимаше от държавата, така че инструменти за принуждение- бол).

Но отношението към тези, които са казали, Ама ние така правихме, за да бъде по-добре или Ама аз съм еди-какъв си добър писател (или художник-аниматор;-)) или Ама аз съм с добър характер, е било не толкова с разбиране. Защото един се е поддал на натиска, но друг - не е, един е искал да го прави, но друг - не е. И независимо от добрия ни характер или световните ни достижения в спорта, човек може да сгреши и то така, че да предизвика сериозни щети за другите, а в много случаи и на хора, които са го обичали или той е обичал.


Накрая д-р Гаук даде един друг пример: Представете си един топ-мениджър на около 50 години, който в последните 30 години не е проронил и една сълза. Той ходи на психиатър - и какво мислите му казва психиатъра?: Оооо, г-н Шмидт, колко добре изглеждате....? Не, той го кара да си спомня детството и всички забравени (скрити с дебела черта!) случки от подсъзнателнието му, за да стигне (например) до случай, когато баща му го е пребил от бой, а малкото момче се е страхувало за живота си. Психиатърът го кара да си спомни грозното и неприятното, за да на прави от пациента отново нормален човек, който може да се смее и да плача, защото един нормален здрав човек ИМА чувства. Но това се постига с пълно бъркане в миналото и спомен за най-тежките и срамни моменти.

Послепис: Когато обмислях този постинг мислех да го назова "Да разлаем кучетата (копоите)", но после прецених, че "Никога не е късно за истината" е по-неконфронтационно (те, копоите, мразят конфронтацията от "старите" митинги, но конфронтацията от митингите на Атака очевидно им допада, защото досега не съм чел в някой вестник да пише по въпроса за шуробаджанащината или конфронтацията при др.Сидеров или може би подп.Сидеров???)