събота, февруари 21, 2015

50 нюанса сиво – битият-бит, другото го знаете

50 нюанса сиво – битият – бит, 

останалото не е за приказване


(поглед на хетеросексуален, женен, с деца и постоянна работа и от основното вероизповедание, както и с отбита военна служба)

Случи ми се да гледам нашумелия с литературния си първоизточник филм „50 нюанса сиво“. Сивото идва от името на единия от двамата главни герои – милионерът Кристиян Сив(ов) (Christian Grey), иначе по-коректното заглавие би било „50 нюанса червено“. Но ... не става дума за ЦСКА, а за извънредно насилие, носещо наслада на упражняващите го. Насилието все пак е показано в някакви разумни кинематографични граници, иначе ограничението „16 години“ за зрители би трябвало да е двойно – т.е.32 години. А в тази ситуация филмът просто би останал без зрителки. Не случайно споменавам зрителки, т.к. отзиви за едноименния роман през последната година виждах само от страна на нежната половина на човечеството (и да е имало мъжки отзиви – съм ги пропуснал,  но едва ли са много). А и мене точно жена ме накара да ходя да гледам филма! (Боже, какво ли не правим заради половинките си!!!)

За целите на отзива ще се наложи да разкрия (част от) съдържанието – сигурен съм, че тези, които са чели книгата и още не са гледали филма, няма да се сърдят; тези, които и бе здруго няма да го гледат – само ще им се изясни защо са прави; а тези, които не са чели книгата, но мислят да го гледат – продължават да четат на собствена отговорност. Все пак за последните – и да научите съдържанието, това няма да ви промени изненадата по време на гледане ;)

Историята се отнася за едно момиче, последен курс в университета, което по случайност взима интервю от милионер, двамата се влюбват – правят това-онова (като за забрана на филма до 16 години) и ... в класическите традиции на порно-филмите – не се „взимат“ накрая.
И още нещо – отзивът ми се основава на филма, т.е.каквото и да кажа за  се отнася за филма и историята/героите в него

Нека кажем първо добрите страни на филма:
1.    Душата ми на пътеписец нямаше как да не отбележи страхотните градски пейзажи от високо, както и показването на основни забележителности на град Сиатъл. В „Безсъници в Сиатъл“ това не беше достатъчно добре показано, но пък ставаше за гледане като любовна история ;)
2.    Страхотно озвучаване – дължи се и на системата долби атмос в салона – но не във всеки филм чуваш как дъждът ти вали по главата
3.    Очакването ми, че филмът ще бъде целият в сиви тонове не се оправда
4.    Актьорите са нови и неизвестни (освен шофьора на богаташа, когото често виждам по някои ТВ сериали по Фокс). Това може да бъде и плюс, и минус – пиша го като плюс, защото трябва да се дава път на нови лица не само в политиката
5.    Филмът ми се видя отвратителен – ако това е била целта на авторите, искам да изкажа специалните си поздравления за майсторството! (това го казвам напълно сериозно)
6.    Някои чисто физически детайли за харесване във филма: хубави коли, хубави хеликоптери, добро обзавеждане на кухня и хол (холът беше над 150 кв.м.според мене)
7.    Сигурно има и 7, но го оставям на вас ;)

Нещата, които не ми харесаха
1.    Образът на героя беше изпълнен в класическия ключ на любовната литература за жени – той беше ИДЕАЛЕН! Идеален, до пълна липса на реализъм! Той беше млад, той беше красив (даже на мене ми хареса ;), той беше богат, той беше МНОГО БОГАТ, той беше направил богатството си САМ, без престъпления, той имаше време за НЕЯ (три дена в седмицата! През цялото време!), той я спасяваше от навлеци, той я спасяваше от самата нея, той беше чист, имаше вкус, свиреше на пиано, караше собствен хеликоптер, пилотираше планер, можеше да отсвири майка си, и я гледаше в очите без да мига! Кажете ми, какво друго може да се иска от един мъж? (подозирам, че и чорапите му сами се чифтосват и няма нужда да ги търсиш!). В този ред на мисли – мъжкият герой много ми напомня мъжките герои на Никълъс Спаркс – ПЪЛЕН ИДЕАЛ (само да съм чул подигравки, че съм го чел – веднага ще ви банна! Чел съм го, разбира се – как иначе ще мога да разбирам жените така добре ;) , с леката уговорка, че мъжете у Никълъс Спаркс нямат живи роднини от женски пол, но пък даже и тук в „50 нюанса сиво“ майка на героя всъщност му беше мащеха, а не родна ;) От сто години чакам любовен филм/книга, а кой(я)то мъжкият герой ще има дъщеря/сестра и любвеобилна майка (всички майки са такива, не се сецайте!), или пък герой, който се справя трудно с живота – но май няма да дочакам ;)
2.    Моралът на героя беше морал на българска мутра, а не на американски милионер. Това просто КРЕЩЕШЕ  през целия филм!
3.    Актьорът можеше да е по-добър. През цялото време си мислех, че точно този типаж най-добре пасва за Джъстин Тимбърлейк, но... друг беше артистът.
4.    Момичето първоначално ми хареса, особено играта с мимика – беше убедителна, няма спор. Героинята обаче беше странна – не чак колкото мъжкият герой – но все пак имаше странности: беше последен курс в университета...  девствена. Въпреки това се държеше свойски с мъжете, пиеше като смок (извинявайте, ама коскоджамити мъж съм и още не съм повръщал от препиване!), и беше доволно симпатична в лице. Такова тяло и... пълна липса на сексуален опит???На 25? Извън Афганистан?
5.    Моралът на девойката беше повече от съмнителен – и то не в мръсния смисъл на думата, а именно защото се съмнявам в реализма на подобен морал. Девица, която казва НЕ в последните секунди на филма? След като битият – бит, а е@@ния – е@@н?

Като цяло филмът не ми хареса. Опитвах се да се идентифицирам с някой от героите, но и двете страни бяха абсолютно неприемливи за мене – момичето беше овца в главата: симпатична и глупава, но даже и най-глупавата жена (човек!) може да си представи какво я чака при показаните през цялото действие признаци на опасност. Опитах се да помисля, че тя иска да прави експеримент със себе си (както казват феминистките кучки: да открие женската си сексуалност) – но даже и при такава постановка трябва да ти светне лампичката в главата, че тук нещата отиват към безконтролно насилие.

Да, нека приемем, че днешните жени не са чели Стария завет, в който на едно място пише, че на жена може да й се случи всичко(изнасилвачи винаги е имало), но приличната жена казва категорично НЕ. Поне!

А днешната 24-25 годишна девица не казва НЕ, а прави експерименти със себе си – „до колко нося на бой и дали ще ми хареса“. Ами колкото да умреш – толкова. И го казвам това с пълното съзнание, че наистина съществуват садисти и мазохисти, на които им харесва да бъдат такива –  но съм абсолютно сигурен, че този, на когото още в началото не му е харесало да бъде бит/да бие  просто ще вземе мерки да се махне. Поне ще каже НЕ, НЕ ИСКАМ! (За феминистките, които четат тук, а не са гледали филма – изобщо не става дума за домашно насилие във филма, а за садо-мазо изпълнения – нали сте по откриването на женската сексуалност?)
Освен да кара хеликоптер и планер, главният герой свиреше и на пиано



Да видим морала на мъжкия герой и неговата съмнителност. В началото беше чувствителен и внимателен, пък какво се оказа накрая... Сигурен съм, че психолозите сред нас ще му намерят диагнозата, но съвсем не е нужно да си милионер, за да си извретеняк като главния герой. Изобщо – някой от вас познава ли жив, истински милионер? От ония – американските? Това са изключително стегнати, възпитани, даже бих казал – морални – хора. А тези, които са садо-мазохисти сред тях, удовлетворяват това си желание в специализирани клубове. Т.е.тук имаме вземане-давана с милионер-тип българска мутра, която се е научила да носи ръкавели.

Нещо друго – ако той наистина е садист, щеше ли да я чака през цялото филмово време да се накуми? Щеше да си я претрепе още на първа среща и щеше да й плати някаква издръжка, за да мълчи после. И тя изобщо нямаше да се влюбва в него, а филмът щеше да бъде филм за домашното насилие сред милионерите (смея да твърдя, че домашното насилие е обратно-пропорционално на личното благосъстояние на мъжа, ако приемем, че мъжете са виновни за него) А нашичкият я „чакаше“. Остава да приемем, че и той я обичаше по някакъв начин? И ще иска да подписва договор за конфиденциалност? Не беше убедително.

Няма да ви описвам отделни сцени, но имаше места, на които излизах от салона. Някой би нарекъл филма еротичен, защото се виждаха цици и дупета, но – можете да ми вярвате – такова чувство за отхвърляне и разграничаване от екрана има в тези сцени, че всяка еротика губи смисъл. Признавам си, че в половината време имате същото усещане, каквото и когато попаднете на гей-порно по нощните канали – сигурен съм, че има хора, за които това е еротично. Не и в моя случай.

Скъпи създатели на филми – ако искате да правите хубави любовни филми, нека бъдат такива, в които булката казва „Не“ в началото на филма, а не в последните 30 секунди.  Освен, ако не сте решили, че закъснялото Не е началото на следваща серия от филма ;)

Послепис: и все пак си мислех какви ли жени ще се въртят около мене, ако се науча да пилотирам собствения си хеликоптер? Или си направя кухня без аспиратор?

И една смешна реклама за книгата:

 

петък, февруари 20, 2015

Класифициране на художествения бунт в СГХГ


Наскоро присъствах на откриването на изложбата „Изкуство за промяна 1985 – 2015“ в Софийска градска художествена галерия. 

Идеята е да се покаже, че художниците не са били пасивни наблюдатели на историческия процес, а не само са участвали, но и имат активен принос за промяната в обществото. 

През годините интелигенцията в България и в частност художниците са упреквани, че стоят настрана от обществените процеси, че не реагират достатъчно бързо, остро и адекватно на случващото се, че пасивната им роля в голяма степен пречи на развитието на страната. Проектът се опитва да разчупи точно това клише, показвайки работи и документи, които от средата на 80-те години до днес маркират важни моменти от историческия преход и защитават мястото на твореца като активен социален елемент.

При това с доста сериозна претенция:
За първи път* в най-новата история на страната се анализират връзките между изкуство и общество; поставя се въпросът за причините за интеграцията или алиенацията; посочват се процесите, които днес съставляват българското общество и българската култура, такива каквито са.
______
* !!!

Няма съмнение, това е амбициозна идея, която събуди любопитството ми. Ето, казах си, сега ще видя тези артистични знаци, които изпревариха  времето си и ще мога поне в едри щрихи да си възстановя отминалия четвърт век през погледа на визуалните изкуства.
Изложбата включва работи на съвременни български художници, които от средата на 80-те години до днес маркират важни моменти от историческия преход и представят художника като активна част от социалната промяна.
(източник на цитатите, официалната страница на СГХГ)

Изложбата си заслужава да се види. Ето някои от по–интересните неща, които действително имат отношение към социалната промяна:


Малка шегичка с шльокавицата. Дупката на лъжицата е с формата на картата на България. Шльокавицата ми се струва идеален предмет за шеги, още повече че кой не е чувал в днешно време за KLETA MAJKA BALGARIQ! Картата и химнът ми идват нанагорно с патоса, но авторът си знае по-добре.

„Машината за рисуване“ на Любен Костов. От този автор съм ви показвал „Машината за семейно самозадоволяване“ :)  Машината се появява в самия край на тоталитарния режим, през 1988г. В горната част има няколко чашки, издълбани в летвата, които се пълнят с разноцветни бои. Отдолу се слага лист, механизмът се задвижва, летвата се обръща и боята плисва по листа отдоблу в пет цветни ивици. Аз както го разбирам, идеите са три - първата е иронизиране на соцреализма, който кара художниците да бълват картини на конвейр като машини, втората е за стойността на изкуството (а каква всъщност е стойността на една такава картина) и третата е за това кой е художник и кой не е, като се чупи границата между художника и хората на улицата. Не я помня от тогава, признавам, но идеята не е лоша.

Праводолюб Иванов, когото помня прекрасно, защото съм го снимал безброй пъти на площада на протестите през 2013г, и който наистина правеше страхотни лозунги, (но в момента не мога да си преровя всички снимки, за да намеря нещо оригинално ;))

Реклама на България (за чужденци) върху надупчена от куршуми пътна табела, добра метафора за мутренските времена на прехода и за контраста, между образа, който се опитваме да създадем у чужденците за себе си (вечният страх да не се изложим пред чужденците!) и този образ, който ние познаваме и изпитваме всеки ден (пред себе си се излагаме всекидневно, изглежда) Баналният, но пролетен и оптимистичен пейзаж показва, че има и у нас красиви неща, но едва ли същите неща, които ние си харесваме, ще харесат и на другите. И в крайна сметка,  и пролетта и младостта имат значение ;) Всичко това е разстреляно от мутренски куршуми. 

(снимката е на Румен Добрев от сайта ploshtadslaveikov.com)

Автопортрет на художника Петко Дурмана, кото се вижда само в инфрачервения спектър, тъй като е полят обилно с червена боя. Според думите на автора, червената боя символизира наслояванията от комунизма, през които вижда само технологията, а обикновените хора не могат да различават детайлите.

Като цяло изложбата ми беше интересна - има няколко ключови творби, като снимки на динозавъра с кожа от комсомолски книжки (заради която аз си бях обелил кожата от старата комсомолска книжка, която дълго време стоя закована на пирон на стената ми през студентските години, а след това я изхвърлих), но също и машината за рисуване и няколкото неща от протестите през 2013г, но не успях да разбера историята, която тази изложба иска да ми разкаже.

Малко като филм, който не можеш да разбереш, ако преди това не си прочел внимателно книгата, по която е правен. (вероятно като филма „Дякон Левски“, според първоначалните отзиви, който нямам търпение да гледам)

И като стана дума за книга, изложбата върви заедно с алманах (+20 лв), който не просто обяснява експонатите в изложбата, но и прави доста по-пълно описание на епохата.

Всъщност, алманахът е отделен продукт, доста по-детайлен разказ за епохата, очевидно за по-любопитната и по-начетената публика. Вътре са включени и няколко есета (с интерес ще прочета това на Александър Кьосев) и няколко интервюта. Включително и едно много пространно интервю със Светлин Русев. (!)

Възможно е да ви досаждам напоследък, като ви занимавам само с групичката около Светлин Русев, Людмила Живкова и Ванга, но какво да правя, след като тя не ме оставя на мира.

Като стана дума за Светлин Русев, не ме остави чувството, че цялата изложба е направена, за да прочетем тези два пасажа:



, тоест веднъж завинаги да позиционираме Светлин Русев като борец срещу комунистическата система и да спрем да се занимаваме с него ;)

Става дума за русенските протести срещу обгазяването на Русе от химическия завод на румънския бряг. Ситуацията е ужасяваща, деца припадат на открито, смъртността и заболяванията се увеличават. Това продължава години наред, но страхът от режима е толкова голям, че протести има чак през 1987г.

Да разгледаме по-внимателно присъствието на Светлин Русев, което заема сигурно около 1/8 от общата площ на изложбата, а също и представлява най–ранните експонати вътре (тоест „началото на бунта“!)

Ето една от въпросните бунтовни картини от изложбата „Подвиг, признателност, дружба“, „която се превръща в протест срещу системата“.

„На кея на Русе“.  В какво ли се състои опозиционността ѝ? Трудно е да се обясни, без да се познават поне отгоре-отгоре догмите на т.нар „социалистически реализъм“, който не понася абстрактни или нереалистични форми. А тук има няколко странни неща - черният въздух (какво иска да каже с това авторът, защо небето не е синьо, нима очерня нещо?), трагичното настроение на хората (може би загубили близък човек), дори излъчват обреченост (а в социалистическо Русе официално няма как да има хора с лошо настроение, особено на кея, понеже партията се грижи за доброто настроение на всички по всяко време) и накрая - картината не е особено реалистична (а соцреализмът иска всичко така да бъде недвусмислено, всеки детайл, тъй че да няма 1 грам съмнение кое какво е и какво прави на платното).

Да, това не е в канона на соцреализма и през 50-те години картината би предизвикала скандал, съпроводен с репресии, а през 1988г. по-скоро създава двусмислено впечатление, тъй като модерното изкуство отдавна е навлязло в оборота на пропагандата, а някои негови представители – примерно Пикасо, вече са получили най–високи отличия от СССР.

Ето и въпросната статия „Вик за Русе“ (можете да си я свалите от тук)

(Много трудно намерих самата статия. Добре че тя участва в колаж на Атанас Нейков, който е в самата изложба, та си я снимах и извадих текста)

По-голям проблем имам с тази „дисидентска“ творба на Св. Русев. „Автопортрет“.


Да се опитаме да ѝ направим анализ. 

Виждаме Светлин Русев гол и наметнат с червено наметало. Царствена фигура, тъй като червеното е цветът на царете, а също и цветът на знамето на компартията. Значи, имаме един гол монарх (или гол генерален секретар), който без царствения си атрибут (наметалото) е обикновен човек, гол и беззащитен като всички останали. Автопортретът ни казва снизходително: „Да, аз съм царят на художниците (или генсекът, което не е далеч от истината, що се отнася до съюза на художниците) в България, но да знаете, царят е гол, ако го лишите от привилегиите му“. Тоест, това е една самокритика, илюстрираща слизането на царя сред масите и присъединяването му към бунта срещу системата, а и срещу себе си.

Мисля че тук малко неправилно се смесват художествени и политически жестове на Светлин Русев.

Това домино беше официално съборено по време на откриването и след това очевидно подредено пак.

Динозавърът с кожите от комсомолски книжки. Между другото, за пръв и последен път конгрес на комсомола (младежката организация на БКП) има спонсор, чието лого присъства върху графичните материали – това е Пепси. Немислимо и преди и след това, но дава добра представа за катаклизмите на времето.

В изложбата присъства с почти същия обем присъства Недко Солаков, с интересни неща – примерно с далекогледа на запад, който гледа към петолъчката на партийния дом (преди да я демонтират)

Няма да ви разказвам за цялата изложба експонат по експонат (която отидох да видя още веднъж сам и я препоръчвам на всеки от вас), но ми остана странно усещане за недовършеност и неравномерност на показаното. Наистина интересни неща стоят до откровена халтура и маниерност, имам чувство за нещо липсващо. Има вариант съпътстващият алманах (по–правилният израз май е сборник) да е по–пълен (още не съм решил да дам 20 лева за него или поне да намеря някой да ми го заеме, за да го прочета), но тогава посланието става съвсем двусмислено – имаме една фризирана история за публиката (изложбата) и друга, истинска, за специалистите? (сборникът +20 лева отгоре). После разбрах, че и други хора имат това усещане, а някои артистични групи, които дори и аз помня (примерно „Косьо, Хубен, Тушев“) направо са се разбунтували и вероятно ще има и алтернативна изложба с пропуснатите неща. Което е смешно, но не е нещо непознато или неочаквано за България.

И дали идеята не е била с тази изложба да се маркират „истинските“ „класици“ и „бунтари“, които трябва да останат в историята (начело със Светлин Русев), а по–неудобните да бъдат спестени. Не познавам толкова добре тези среди, за да го твърдя със сигурност, но симптоми има достатъчно.

И изводът е, че освен че не сме приключили с периода до 1989г в изкуството и извън него, още не сме приключили и с периода 1989–2013 и историята му тепърва трябва да бъде добронамерено и безпристрастно написана.



(Ако някой има конкурентен анализ, с удоволствие ще го прочета.)











петък, февруари 13, 2015

Забравената зимна война 1939-1940г.

Зимната война е война, която СССР води срещу Финландия между 30-ти ноември 1939г и 13-ти март 1940г. Финландия губи войната, заедно с 11% от територията си и 30% от икономиката си.

През 1939г. Съветският съюз е подписал няколко международни и двустранни споразумения за ненападение с Финландия: Договорът от Тарту през  1920 г., Пактът за ненападение между Финландия и Съветския съюз , подписан през 1932 г. и преподписан през 1934 г. , и Хартата на Обществото на народите.

През март 1938г. и 1939г. се провеждат съветски военни учения, основани на сценарий, при който граничен инцидент в село Майнила предизвиква война.

На 26-ти ноември 1939г са произведени са седем артилерийски изстрела по посока на село Майнила. Падането им е проследено от три финландски наблюдателни поста. Те са изчислили, че снарядите се взривяват на 800м навътре в съветска територия. Финландия предлага неутрално разследване на инцидента, но Съветският съюз отказва и скъсва дипломатическите отношения с Финландия на 29-ти ноември.

O, S, M - наблюдателните постове на финландската армия
3,4 - място на взривяване на снарядите, заедно с посочване на количеството им
15-50 - предполагаема позиция, от която се води артилерийския огън.

Материали в частните архиви на Андрей Жданов доказват, че целият инцидент е режисиран, за да бъде Финландия посочена като агресор и да бъде нападната.

Финландската страна отрича отговорността за нападенията и посочва съветската артилерия като виновник. Военните дневници на близките финландски артилерийски батареи показват, че Майнила е извън обхвата им, тъй като те са били изтеглени по-рано, точно за да се предотвратят подобни инциденти.

В дните след обстрела, съветската пропагандна машина генерира много шум и около други фиктивни актове на финландската агресия. След това Съветският съюз се отказва от пакта за ненападение с Финландия и на 30–ти ноември 1939г. започва първото настъпление на Зимната война.

През 1994г. руският президент Борис Елцин осъжда Зимната война като агресивна война.

(по-подробно във Уикипедия, но на английски, описание на инцидента в Уикипедия на руски)

картинката от тук

Българската преса отразява конфликта. Вестник „Зора“ на 13-ти февруари 1940г.,  точно преди 75г.  (с благодарности към Георги Грънчаров за снимката)


Образци от съветската пропаганда





четвъртък, февруари 12, 2015

По повод войната на Русия с Украйна

Винаги съм си мислел защо условният Запад предпочита Сталин пред Хитлер, още повече, че много добре са знаели кой е по-големият изрод (уточнение за русофилите специално: Сталин). Защо условният Запад прави всичко възможно да унищожи физически и морално Адолф, а за Йосиф не прави такива усилия?

После ми дойде наум, че в онзи момент Германия пак е била част от условния Запад, а СССР е бил условния Изток (за по-бавно схващащите: Европа vs.Азия именно в духовен план). Т.е.целта е била да отървеш собствената си къщичка от собствения си изрод, докато изродът на врага - даже може да ти бъде съюзник в борбата срещу собствения. Не може в къщи да държиш бясно куче

Сърбия по същия начин е част от условния Запад (т.е.Европа), по този повод Милошевич таковата... А борбата с условната Азия и азиатщината не позволява да предприемеш същите стъпки за Асад, Ким, и дежурния аятолах, а с краля на Саудитска Арабия сме даже съюзници (че и със Сталин, нали?)

Въпросът в момента е: Русия е Европа или Азия? От това зависи физическата съдба на Путин.

Според мене, познавайки именно руската култура, Русия, както и Германия през XX век, е дълбока Европа, истинска (идете на Лешникотрошачката един път и ще разберете). След разпада на СССР, границата между Европа и Азия се премести до езерото Хасан. Сигурен съм, че и господин Путин го разбира :)


Споделените неща на Комитата

Виж какво споделям , заслужава си повече от това, което пиша. (старите споделени неща)