понеделник, септември 15, 2014

Случаят Кобляков

Ситуацията с руския дисидент Николай Кобляков е деликатна и парадоксална едновременно. Тъй като античовешкият режим на Русия все още членува в някои международни структури, като Интерпол, то той няма проблем да злоупотребява с тях както намери за добре.

Николай Кобляков, който е активист на организацията „Свободна Русия“ в Париж, пристига на шести август в София, за да бъде задържан от полицията в следствен изолатор. Задържан е с т.нар. червена бюлетина от Интерпол. Причината – някакви неясни „далавери“ през далечната 2005–та година.

Западните страни, между които и България (странно звучи, нали, но в този случай е точно така) са изправени пред нелек избор всеки път, когато Русия си поиска някой дисидент, укриващ се в чужбина – или да признае открито недемократичния характер на Русия, да отхвърли фалшивите обвинения и фалшивите доказателства, да откаже екстрадация и така да наруши процедурите на Интерпол, или формално да спази процедурите и да предаде търсения човек, така че да получи някакви укриващи се в Русия беглеци от правосъдието, и то сериозни престъпници с тежки провинения.

Какви са детайлите в нашия случай?




Запознах се с него на импровизирана пресконференция в Сохо, където той разказа житието–битието си. Николай е кажи–речи в положението на активно протестиращите срещу правителството на Орешарски българи – човек със собствено занимание, който изведнъж е бил изтръгнат от обичайния си живот и запратен в протестите, особено сега, след като толкова обществено внимание е обърнато към него. Споделих му.

– Виж, протестите приключиха преди месец, но нашите опоненти продължават да ни занимават с тях. Не можем да се измъкнем, непрекъснато се случва нещо важно, на което трябва да се реагира.

Не съм сигурен дали ми повярва :)

Николай прекара известно време първо в ареста, след това на подписка, после под домашен арест, мярка, която беше променена пак на подписка.

Движенията на българския съд приличат на поговорката „Я камилата, я камиларя“. Непрекъснато отлага окончателното си решение по случая Кобляков, с тайната мисъл, „А дано се размине и големите да се разберат и на нас да не ни се налага да взимаме решение“. Аз пък мисля, че все пак ще им се наложи да изпият горчивата чаша.

Междувременно, докато беше под домашен арест, участвах в инициативата да се предостави политическо убежище на Кобляков от България. Окончателното решение е на Президента, Росен Плевнелиев.



Снимки от сбирката пред Президентството, 5–ти септември

Николай споделя впечатленията си от първите дни в България:

Дните ми в България 1.08 – 7.08  
Аз никога не съм идвал в България, преди драматичното ми кацане на летище „София” на 29 юни т.г. И за мен това беше нов начин да опозная една страна – през ареста и съда.  
Улички от софийски тип и лъвовете пред Съдебната палата, където се намира Софийският градски съд - всичко изглежда различно, в сравнение с традиционните забележителности. Може би, защото драматичният привкус на тази нестандартна ситуация, чувствата, които ми останаха след напускането на ареста, бяха твърде остри и реалистични.  
Няколко приятели и журналисти, които ме чакаха с шишета вода пред входа на Софийския затвор, ми изпълниха не само деня, но и донякъде живота. Българите са като руснаците от старите черно-бели филми – те са дружелюбни, отворени и винаги готови да помогнат. Но разликата е, че те не са такива на екрана, а в реалния живот. 
Те не твърдят със сериозен вид, че съжаляват или пък не създават илюзия на изкуствена категоричност относно моята ситуация. Те просто ми помагат – прибират ме от ареста, настаняват ме в апартамент някъде из централната част на София, водят ме oт лекар на лекар, за да изясня най-накрая причината за отока на глезена ми. 
Те казват каквото мислят и се усмихват само, защото усещат, че аз могат да разбера тяхната гледна точка. Те могат да пеят руски песни, но да не ми позволят да забравя, че Кирилицата идва към Московската държава и Киевска Рус от тук – от някогашното Царство България.  
София е много неудобна за разходки с моите патерици, но пък за сметка на това ми напомня за града на щастието от детството с книги на Крапивин. Аз не разбирам български, когато приятелите ми си говорят помежду си, но е достатъчно само да погледна някого в очите, и започвам да поемам цели „парчета” от този южен и понякога експресивен език.  
Местните наистина вярват в достъпните демократични средства за диалог с властта – като провеждат студентски флаш-мобове и мирни протести. И най-впечатляващото във всичко това, че тяхната вяра им носи и съответни победи. Едва от вчера България разполага с ново правителство, което, аз съм сигурен, ще бъде много по-близо до българския народ, отколкото до свързаните с Русия олигарси. България сериозно рискува да стане моята трета родина. И аз мисля, че дори след освобождението си, няма да напусна тази страна, докато не допринеса за нея с нещо ново и позитивно.

Преди няколко дни в София бяха свидетелите Ирек Муртазин (вижте му блога, пуснал е няколко бързи нещица за България) и Дейвид Сатър (който е автор на страхотни книги за СССР и Русия), които трябваше да свидетелстват за това дали в Русия Николай би получил справедлив процес и човешко отношение в предварителния арест. Ирек, от когото ми се удаде да взема кратко интервю (и което скоро ще видите) вече е прекарал две години в руски затвор за опозиционна дейност и има какво да каже за условията в тези институции.

Очаквайте скоро!

Засега Николай е по–доволен – поне може да напуска дома си в София и да си гледа бизнеса (той строи и поддържа домове за настаняване на възрастни хора), но май ще изтече доста вода докато се стигне до окончателно разрешение да напуска България. Засега трябва да прекарва цялото си време в нашата страна, която изглежда му харесва. :)

Но и ние като държава ще се прославим. Вероятно съвсем скоро в България ще бъде създаден световен юридически прецедент. Роденият в Русия френски гражданин Николай Кобляков поиска да му бъде предоставено политическо убежище в България и е много вероятно, че ще го получи. Историята помни не един български гражданин, получил убежище във Франция, а колко френски бежанци са получили убежище в България?

Освен това българският съд ще трябва да покаже - демократична и европейска страна ли е България или не съвсем. Засега чакаме.

петък, септември 12, 2014

Измеренията на победата

Не сега, не така и не вие. Така популярно се критикуват протестите и протестиращите срещу бившето (и слава Богу) правителство на най–безличния и най–марионетен български министър председател от първите 15 години на 21–век, Пламен Орешарски.


(ако ви се четат гадости, сами си намерете статията :))

Тези дни атаките бяха особено интензивни - виж ПИК, Гласове, Тема, агент Димитър и т.н.

Критиките срещу протестиращите (Протестна мрежа) не стихват – „Не вие свалихте правителството, свалиха го ДПС/БСП/ЕС/САЩ (американските сенатори), семитите..“, пенят се критиците (зачертайте ненужното). „Защо свалихте правителството? За да докарате Бойко Борисов на власт ли?“ – твърдят те.  Третата контратеза си я знаем още от началото на протестите – „Не е редно красивите и богатите да свалят правителството, защото така не се прави революция  с цирк по жълтите павета и не сте никакви революционери“. Понеже богатите и красивите (благодаря за комплимента, сертификати издавате ли, че ми трябват за банката, да им докажа че разполагам  със средства? ) нямат право да бъдат честни и най–вече на жълтите павета, нали така. А логиката?

Ще ви оставя и вие да им се порадвате – хем протестите нищо не правят, хем докарват Бойко Борисов на власт. Хем богатите и красивите не са никакви революционери и само правят палячовщини по центъра, хем пък нанасят такива поразии на клета майка България ;)

Освен че са смешни, такива претенции са силно нехигиенични. Само да повторя идеята на Стоян Радев – Ако си подкрепял правителството на Орешарски и си искал да му дадеш шанс, то как можеш да имаш претенции за политическа хигиена?

Когато Бойко Борисов падна през късната зима на 2013г., много хора въздъхнаха с облекчение. Спомням си как моя позната ми се обади по телефона в първите дни на служебното правителство.

– Няма го! Сменям каналите и го няма никъде. Не мога да повярвам колко спокойно ми е сега на душата.

И без повече реплики се разбрахме за кой става дума.

В последните месеци на правителството на Борисов медийното му присъствие беше станало натрапчиво, вездесъщо и силно дразнещо голяма част от гражданството. Не минаваше нито една централна емисия новини и нито един брой на множество вестници, без да се насладим на името му, лицето му и мъдрата му мисъл.

В първите дни на протестите, БСП извадиха оригиналната теза, че нямало как толкова много хора да протестирали срещу правителството на Пламен Орешарски, което било само на две седмици и още нищо не било направило. Следователно, хората протестирали срещу предишното правителство.

Въпреки наглата смехотворност на горната идея, поради факта, че парламентарното мнозинство, стоящо зад нея, направи няколко непростими назначения, а за голям гаф не трябва много време (Една секунда грешка, а после цял живот мъртъв), в нея има и едно рационално зърно. А то е, че финансовата–бизнес–медийна група около Делян Пеевски и семейството му остана на власт и дори се засили при правителството на Орешарски, вместо и тя да слезе от властта като премиера Борисов при предсрочните избори. Именно тази групировка ни даряваше с огромна порция от натрапчивата публичност на Борисов и именно там Бареков се превърна във флагмана на казионната „журналистика“ и именно около нея се вихреха големите публични скандали, включително и заверата „Костинброд“.

Големите протестни усилия от началото на 2013г. имаха други акценти, но бяха насочени и срещу тази измама, срещу тази медийна вездесъщост. След изборите от същата година, много хора бяха готови да преглътнат управлението на БСП–ДПС, ако то все пак показваше готовност да намали влиянието на Делян Пеевски и семейството му, да бъде по-малко нагло в медиите, да скрие Бареков и да даде на Цветанов и Борисов по–задни позиции.

Тогава изглеждаше, като че ли държавата е минала метър от авторитаризма и гражданската война, макар и по доста посредствен начин, че е избягала от от една ситуация, в която един човек и свитата му заместват със себе си и благоволението си повечето механизми на парламентарната демокрация.

Това и обърка сметките на Борисов след изборите. Въпреки че беше получил най–много гласове, той беше поставен в изолация от другите парламентарни сили.

Тогава започнаха изцепките от началните дни на новия парламент, в който Пеевски направи първите си фундаментални изказвания от трибуната.

– Ама това ли е „онзи“ Пеевски с вестниците? – се питаха хората. – Олеле, добре че е само депутат.

Депутат до време. Шило (!) в торба не стои. Останалото е история, както се казва.

В момента, когато тръпката на предизборните очаквания за 5–ти октомври се свежда едва ли не до социологическото колебание (колкото и да ми е тъжно, защото нямам намерение да гласувам за ГЕРБ) дали парламентарното мнозинството на ГЕРБ ще бъде относително или абсолютно, тогава да опитаме да отговорим –

Кой върна Бойко Борисов на власт? Припомням томителния зов на една привърженичка на ГЕРБ:
Самозваните организатори на протеста от Протестна мрежа непрекъснато подчертават, че там, на улицата, много хора не искат ГЕРБ да се върне. 
Прескачайки ниската оградка на логиката, обаче, неприятелите на протеста, контрамислителите, имат готова теза – ББ го върнаха протестиращите. Това, разбира се, не е вярно. Протестиращите направиха само това, което можеха да направят (поради изключителната си разнородност като ориентация и мотивация), като представители на гражданското общество – свалиха правителството на БСП-ДПС (и Атака), защото престъпи няколко черти на абсолютно неприемливо поведение и го принудиха да понесе отговорността си..

Нямаше начин на власт да остане тази фабрика за гафове, защото, както се видя, всеки ден на власт ни носеше деградация на държавата, нови дългове и затъване в международна изолация.

Истината е, че ГЕРБ бяха върнати на власт най–вече от Сергей Станишев и близките нему пропагандни щабове.

Изисква се голям майсторлък да върнеш от политическия гроб сила, поставена под тежка политическа карантина, но отрицателните чудеса кога са били проблем за БСП или лидерите ѝ? Всичко със знак минус го могат:
  • В изявленията на Станишев винаги като опонент номер едно е бил позициониран Борисов и никога никакви „протестиращи“ или други десни партии.
  • Никога представители на управляващото мнозинство не седнаха на дискусия в медиите с протестиращи, въпреки многобройните покани, а изпращаха само свои аватари, като Нина Гергова и пр., а винаги с готовност влизаха в публични дискусии с функционерите на ГЕРБ.
  • Не Борисов накара Станишев да назначи Делян Пеевски за шеф на ДАНС, Иван Данов като министър и т.н. 
Тъй че, каквото се повикало, такова се обадило. 

Ще си говорим пак на изборите. 



Спомен за 11-ти септeмври

Единадесети септември 2001г е един от онези дни, които човек цял живот си спомня къде е бил и какво е правил. Ето аз бях в един пиано бар, който през деня функционираше като кафене, където, докато целият свят е следял със затаен дъх картината от Ню Йорк, аз водех преговори да направя един съвсем мъничък сайт ;)

Излязох от кафенето, прибрах се в офиса и разбрах, че светът вече не е същият.

Разбира се, жертвите са си жертви. Трагедията е голяма, независимо дали умират хора в Южен Судан или във финансовото сърце на Ню Йорк, но случилото се в Ню Йорк още отеква по целия свят. Затова и там беше нанесен ударът, всъщност.

Несръчната реакция на атентатите, превърнала се във Втората иракска война, успя да постигне само формално тактическата си цел - свалянето на режима на Саддам Хюсеин и установяване на плуралистична политическа система в Ирак, но не успя да обезвреди тиктакащата бомба на войнстващия ислямски фундаментализъм, който сега се връща обратно като пустинната буря на Ислямската държава, помитайки всичко пред себе си. 

Хора биват заколвани като животни пред очите на целия свят, жени биват продавани в робство, друговерците, които с бягство успяват да спасят само живота си, се смятат за късметлии. 

Проблемът още не е решен.

А как на място се пази паметта за ужасното събитие?

Преди година и половина ми се удаде възможност да посетя мемориала на мястото на съборените кули, който почита паметта на почти три хиляди загинали тогава плюс няколкото жертви, дадени в първия атентат в Световния търговски център през 1993г.

Поради големия интерес към мемориала, не е толкова просто да бъде посетен просто така, защото има големи опашки и се минава проверка за багаж. Има ограничение за броя хора, които могат да посещават едновременно обекта.  Имах късмет, защото бях с група. 



Изненадах се да науча, че комплексът не се управлява от държавата или от общината, а от неправителствена организация. Също така, земята върху която се намира съоръжението, която в тази част на Манхатън е направо безценна, е дарена безвъзмездно от собствениците. 

По времето, когато бях там - пролетта на 2013г., все още не беше завършен музеят, а и не бяха приключили околните строежи, така че самият мемориал изглежда като оазис, обграден отвсякъде със скелета, строителни огради и временни постройки. 

На заден фон - новата сграда на Световния търговски център

Уж простият наглед мемориал, представляващ два изкуствени водопада, парк и музей без някакво кой знае какво надземно строителство, е глътнал около половин милиард долара, без да броим земята.

Отблизо, водопадите имат точно това хипнотично въздействие, като заглавието си - Reflecting Absence, тоест Отражение (или изражение) на липсата. Всеки може да докосне водата, която тръгва току под парапетите, върху които са изрязани имената, а после тя пада в големия басейн, събира се в центъра му, където пропада още по-дълбоко, едва ли не в подземното царство и представлява символичен преход към света на тези, които няма да видим никога отново.



– Господине, моля ви, не си оставяйте чантата върху имената, – ме предупреди млада жена с униформа на доброволец, – когато си бях оставил раницата отгоре, за да си извадя фотоапарата.



Принципът на подреждане на имената е най-трудния възможен - те са разпределени по близост. Тоест, имената на колегите, които са работили заедно, са разположени близо едни до други, загиналите от първия атентат през 1993г са заедно, пожарникарите, полицаите, екипажите на самолетите, пътниците в самолетите и т.н.

Понякога ми се иска и на българските паметници да са толкова изящни шрифтовете.



От растителността около небостъргачите са оцеляли по чудо няколко дръвчета, като най-тежко пострадала, след това по чудо възкръснала, и в момента обект на специални грижи е една декоративна азиатска круша, която е наречена Survivor tree - Оцелялото дърво или Дървото на оцелелите.



Така и не успях да посетя двете сгради, докато все още бяха там. Имах възможност през 1993г, но времето не стигна и ги оставих за друг път. В момента, в съседство се строи нова сграда, която трябва да замени падналите.

Между другото, отношението към загиналите е един от най-сигурните индикатори за хуманността на дадено общество.

Ако не се правят усилия за установяване на самоличността им и те просто биват анонимно погребвани в големи масови гробове, то очевидно говорим за общество, което не цени нито живота, нито смъртта на гражданите си.

Наблизо има малък крайбрежен парк, където хората с хубави обективи могат да заснемат Статуята на свободата. От нея през 1993 бях снимал в обратната посока, но сега не мога да си открия снимката. ;)











петък, юли 25, 2014

Следващия път трябва да спечелим преди да сме започнали

„Сто пъти да влезеш в битка и сто пъти да победиш - това не е най-доброто. Най-доброто е да покориш чуждата армия без да се сражаваш.“ – Сун Дзъ

Отстъпвайки като победена армия, управляващите опустошават складовете, взривяват мостовете, отравят кладенците след себе си. Числата в сметката, която ще трябва да плащаме за това, някой да сложи по един позорен ред в биографията си, стремително растат с всеки ден (а дори не е почнало ровенето в гардеробите за скелети и други останки). Това е тактиката на „изгорената земя“ - тактика на окупационна армия, която не се интересува от оцеляването на населението на завладяната територия, а само от това – настъплението на другата армия по петите ѝ да бъде максимално забавено и затруднено, независимо от цената.

Много бяха моментите след началото на протестите на 14. юни 2013г., в които правителството демонстрираше пълна глухота по отношение на гражданството и, едновременно с това, проявяваше необичайна чувствителност, що се отнася до интересите на икономическите и политическите си спонсори, избутвайки напред като национални приоритети, дори преди членството в ЕС, руските енергийни проекти на Балканите.

И това е нормално, да ви кажа. Хората на изборни длъжности са лоялни към тези, които са ги избрали. Ако техният единствен избирател пребивава някъде в кабинет с махагонова ламперия, естествено е, че няма да ги интересува какво викат онези с плакатите на площада, а само това, което с тих глас им съобщава човекът зад грамадното бюро.

Какво ще става сега? Чувам много гласове – от доброжелателни до отвратително злобни – „А сега, сега като дойде новото правителство ще протестирате ли?“

Не се ли усещате, че въпросът е неправилно зададен? Новото правителство не идва като градушката, а като следствие от листчета с отбелязани числа в урните, които имаме право да пускаме през няколко години на избори. Протестите са аварийна спирачка, върху която едновременно скачат гражданите за да спрат отиващия към пропаст влак на цялото общество. Защо трябва да се стига чак до там, до опасността от надвиснала катастрофа, за да се предприеме нещо?

Преди да се протестира трябва да се гласува. И опитът ми от последната година ме води до категоричен извод  – едно малко гласуване спестява много големи протести. Само се замислете, за всички онези вечери и почивни дни, които вместо да посветим на себе си и на скъпите си хора, посветихме на трамбоване по жълтите павета, викове и гняв. Какво ще направим сега? Ще оставим всички тези усилия да отидат нахалост ли? Или в деня на изборите ще направим всичко възможно всеки нормален глас в нашата Родина да бъде максимално мобилизиран?

„А ако един глас не стига?“ – сигурно ще пита някой. „Какво означава моят глас срещу стотиците други купени/контролирани гласове?“

„А може би е време да поработиш за партията, за която гласуваш“, за пореден път да подхвърля тази идея. Наистина, изглежда радикално, да се появиш в някакво квартално клубче или централа с намерението да работиш доброволно за хора, които не познаваш лично, но ако другият вариант означава отново изтощителни протести, ден след ден, вечер след вечер... може би не е чак толкова безумна алтернативата? Партиите са организации като всички други – имат ръководители, имат работници, имат умници, имат досадници... пълната гама като навсякъде в България (тоест има риск от разочарования ;)). Никой не отменя чисто човешкото вписване в колектива.

„Няма за кой да гласувам“ „Няма алтернатива“ „Вие няма ли да правите партия?“ Мисля че вече доказах, че пасивността не е добър избор. Има доста партии – извънпарламентарни, парламентарни, стари, нови, тепърва основаващи се, които покриват огромния спектър от политически желания/мечтания. Все някого трябва да натоварите с очакванията си.

Освен да се гласува, трябва и да се участва по най–разнообразен начин както в управлението на страната, така и в обществения живот по принцип. Парламентарните комисии, където се върши основната работа по изготвянето на закони, са отворени за гражданите. Заседанията на изборните органи – общински съвети, парламент и тн. са публични. Огромната част от информацията, с която се работи в държавната администрация и се генерира от нея и в общините, е публична. Всеки може да зададе въпрос по Закона за достъп до обществена информация и освен когато става дума за нещо много специфично в областта на сигурността и личните данни, има право да научи всичко, за което попита.

Нямате идея как могат да заскърцат дори ръждясалите механизми на съдебната система и прокуратурата, ако подадете аргументиран сигнал за нарушения.

Но ако ви мъчи интровертност и срамежливост, нямате време да участвате като доброволец в предизборни кампании, не се чувствате уверени да ходите по парламентарни комисии и изслушвания, то можете да направите още едно нещо – да си направите блог и да пишете в него, като откровено споделяте какво ви дразни и какво ви радва в обществото – и това понякога е много полезно. Не знаете в каква точка ще ударите и какъв ефект ще предизвикате. Вижте примера на Еленко с митниците.

Възприемете масовите протести като масова поправителна сесия по гражданско участие, като курсове за изоставащи. Някаква работа не сме свършили, ако се докараме до там. Това не значи, че протести няма да има. Демократичната практика по света показва, че протестите са нещо нормално във всяка развита демокрация. Но все пак, те са мощен чук с който можем да подкараме заклинилият механизъм на държавата, те не са инструмент, с който може да се бърника под капака на обществото за фини настройки. Фините настройки изискват неособено труден, но всекидневен ангажимент.

Да се поздравим с първата победила българска революция, която успя да събори едно порочно управление, без да има предвид да качва някого специално на власт,  а просто да въздаде политическата справедливост. Назначаваш мафиоти – падаш от власт. Рано или късно.

Твърде късно, цяла година и няколко милиарда по–късно, но все пак паднаха.



Първата битка е спечелена, остана да си довършим войната.




Споделените неща на Комитата

Виж какво споделям , заслужава си повече от това, което пиша. (старите споделени неща)