четвъртък, октомври 16, 2014

Подробности от едно гостуване в Нова телевизия

Онзи ден по това време още не знаех, че вчерашния ден ще ми донесе толкова емоции. Бях поканен да участвам в сутрешния блок на Нова телевизия в ужасяващ за мен ранен час, към 7,30, за да разясним с Антоанета от името на „Протестна мрежа“ какво имаме предвид когато пращаме Десетте точки на политическите партии...

То ясно какво имаме предвид, макар и леко многословно за моя вкус:

  • Искаме повече прозрачност – под формата на отворени договори, отворени данни, прозрачно партийно финансиране, прозрачно законодателство, прозрачни назначения 
  • Прозрачността се подпомага от свободни медии, които няма как да бъдат свободни, ако не си покажат на светло истинските собственици и тогава сигурно ще се наложи ограничаване на концентрацията, тоест – намаляване на медийния монопол и повече плурализъм в гласовете.
  • Лустрацията, тоест спирането на хората, свързани с Държавна сигурност, да участват във властта, също трябва да ликвидира невидимите паралелни механизми на власт, които обсебват държавата.
  • Изборната реформа пък трябва да даде повече власт на гражданите, като облекчи условията за провеждане на референдуми, като въведе електронните методи за гласуване (като по въпросите за гласуване по Интернет лично аз имам своето особено мнение :)) и обособи многомандатен изборен район „чужбина“.
  • Електронното управление и съдебната реформа пък трябва до мининум да сведат произволните решения в администрацията и съда и хората да получат повече справедливост...

И така, в 6:50 таксито ме чакаше на улицата и в момента, в който влязох нещо ме удари като чук по главата. Миризмата. Шофьорът не беше посещавал баня поне около седмица, поради което започнах жадно да гълтам студения въздух от полуотворения прозорец от мойта страна.

Шофьорът затвори прозорците и потеглихме, а аз започнах да броя наум секундите до летището.

По пътя слушаме новини за Украйна и Русия. На шофьора, изглежда, му се говори по темата:

– Вие нали в телевизията ще гостувате?
– Да, но аз съм в сутрешния блок (и го казвам с такъв тон, уж че не съм по политиката)

Той се хваща и продължаваме пътя си мълчаливо.
Стигаме до сградата на Нова Телевизия, аз изскачам отвътре и поемам дълбоко въздух. Кислород! Кислород! Само че първите минути ми се струва, че мириша и аз, мирише и всичко наоколо, дори модерната сграда на телевизията, на клошар. Не, не е възможно, това е игра на въображението.

Шофьорът, вместо да потегли обратно към града, спира таксито с червена лампичка и отива да си говори с охраната. Божке. Дано не е е решил да ме вземе наобратно!

– Ама защо през оная врата влизате – и ми сочи въртящата се врата, където той ще влезе. – елате от тук.
– Не ги харесвам тия, въртящите.

И май наистина е игра на въображението, защото миризмата изчезва, щом се качих в асансьора.

Засичаме се с Аноанета в приемната, а там има интересна компания – 4–5 човека, като в групата се откроява млада жена с черна къса нощна рокля, силен грим и бели ботуши. Обсъждат нещо оживено, подмятат листове, струва ми се че казват и името на Бареков по някое време. Хм.

Не мога да разбера целта на пребиваване на групата в приемната. Дори и заедно с Антоанета не можахме да отгатнем причината, поради която са поканени. А съм виждал какво ли не там.

Например, преди месеци, а може би година, претендентките на мис Мисис Баба 2013, които изведнъж започнаха да вадят официални тоалети от огромни куфари, които докараха със себе си, да се преобличат някъде по стаите и да се появяват в бални тоалети със щраусови пера и високи токове.


Влизаме и няма как човек да не забележи новата синоптичка на Нова Телевизия (не ме бийте ако е отдавна там, най–вече гледам телевизия почти само на компютъра на запис по интернет), която в началото изглежда като че ли ще ни продава коли.

Разговорът с Виктор и Ани можете да намерите тук



Разяснихме какво мислим по въпроса с точките, аз повече мълчах, защото дори буден и след миризлив шок не ми беше много лесно да се досъбудя.

Най–вече си казах най–важното – успяха ли протесите? Успяха. Искахме да предизвикаме падане на правителството и нови избори и правителството падна и имахме нови избори. На въпроса какво след това – отговорът ни е в десетте точки.

Сега е важно политическите партии да не си крият главата в пясъка и да не пресмятат личната си изгода, а да поемат топката, която гражданите им извадиха от калта и им я подадоха, защото положението е твърде сериозно за кукли и парцалки.

За съжаление, не съм виждал масови демонстрации в полза на десет радикални реформи, тъй че потенциалът на десетте точки за масови протести може би не е много голям, но кой знае, ами ако дочакаме? Някой ден?

Освен десетте точки изискваме и три конкретни мерки:

– Парламентарна комисия #Кой, която трябва да разследва медийните, икономическите и политическите връзки, довели до назначаването на Делян Пеевски за шеф на ДАНС;
– Разследване Южен поток;
– Операция „Чисти ръце“, която да започне мащабни проверки за имущественото състояние на лицата по всички етажи на властта и да наблегне на вероятните конфликти на интереси;


Излизаме от студиото и разбираме, че странната компания е всъщност кандидатка 13/13 от ББЦ, Ана Баракова, която е учителка, заедно с антуража си, като на излизане от студиото някой от тях ни мушва в ръцете сноп от листове:
– Прочетете за това как се финансира „България без цензура“!
Ще прочетем, обещаваме!

Излизаме от сградата, а там чака друго такси. С благодарност поглеждам към небето и вдишвам дълбоко редкия въздух около летището. После слизам на „Орлов мост“ и изведнъж забелязвам красотата на мястото. Но защо няма хора? Струва ми се, че вече е минал половин ден.


А то още няма 9 часа сутринта.

събота, октомври 11, 2014

Два забравени фотоапарата в слънчева Виена и свръхестествените сили


На следващия ден нямахме задължителна програма, но някои от нашата група, които предвидливо скриха самоличността си (предвидливо, за да не ги очистя!), бяха поискали да се приберем по–рано, тъй че вмето в 15,00 както беше планирано, всички трябваше да потеглим в 13,00 от хотела.

Ами, така де. Два часа във Виена повече – кому са нужни, като човек винаги може да свърши важно нещо в мегаполиса на София след 17:30, за да не му пострада продуктивността :)

Уцелихме два невероятни есенни дни. На сутринта слънцето отново грееше, почти нямаше вятър и времето беше прекрасно за разходки. Засякохме се няколко човека от групата на закуска и нямаше как да не поспорим поне малко за политика.

Когато си събирах багажа след това, за да тръгна на любимото ми фотопътешествие по улиците на непознат град, изведнъж ме обля студена пот – нямаше ми големия фотоапарат, с големия зум, с който правех снимки на госпожа Хъфингтън отдалеч. Прерових целия багаж, който хич не беше много – за една нощувка, и да – няма го фотоапарата. Сега да си припомня къде за последно го ползвах – ами да, в залата за конференции. Понеже ми писна да го вадя и слагам нонстоп в раницата, „временно“ го оставих до мен. Поглеждам на картата на града и забелязвам още едно приятно съвпадение – залата, в която се проведе конференцията хич не е далеч от музея, който искам да видя!



Още не са измислили какво да сложат на мястото на телефоните в метрото. Банкомати?


Не знам колко ясно се виждат двете жени с розите в ръце, най вдясно. Разминах се с поне 4–5 такива в една от градинките около Хофбург. Отблизо изглеждат толкова родно, че ми се стори, че ако заговоря на български, сигурно и те биха ми отговорили на български. Обикалят по туристите и им връчват по една роза. И на мен ми предложиха, но отказах. Предполагам, че ако приемеш, искат да им дадеш някакви пари. Безчовечен съм, нали ;)

Вдясно от паметника има двама ентусиазирани музиканти с маски на коне, които малко след 9 сутринта ентусиазирано разгъват акордеоните. Дали ако свалят маските и те ще ми изглеждат толкова родно, колкото жените с цветята?

Повървях по уличките и, ето ме пред входа на залата. Работници изнасят техниката и кухненското оборудване от снощи. Вратата е отворена. Отказвам се да отвличам работниците от работата им, а решавам да потърся някой отговорен (така е правилно по австрийски – намери шефа).



Отивам до прозореца на охраната. Зад него седи млад мъж в бяла униформена риза.
– Здравейте.
– Здравейте.
– Аз снощи бях на събитието и мисля, че си забравих фотоапарата тук.
– Фотоапарата ли? Какъв фотоапарат?
– Canon SX 50.
– Момент.

Младежът изчезва зад една преграда и след малко се появява с милото ми фотоапаратче. Ох. Слава Богу! Още повече, че фотоапаратът не е мой, а ми го заеха добри хора, за да не ходя обезфотоапаратен.



И така, с приятно натежала раница се отправям към музея, правейки по пътя  снимки. Пристигам на входа му в 10 без 5. Я да си купя билет. Хоп – музеят работи от 10:00. Ако бях дошъл по–рано, щях да вися и да се чудя как да си запълвам времето, докато отворят. Съвпадение!


Самата сграда на музея е също архитектурно бижу, което си заслужава снимките.



„School of the savants“ (Училище за знаещи?)



Мултиселфи ;)

Купих си билет, който (съвпадение!) е по–евтин от обикновено, защото в момента експозициите на горните етажи се подменят и работят само подземните. Ами добре, няма проблем.

Инфографика отначалото на 20-ти век


Сложното устройство отгоре е за подаване на безкрайна лента.









 Казах ви, че ми прилича на Бургас ;)



След музея тръгнах пеша наобратно. В хотела трябваше да съм в 13 часа. Багажът ми беше приготвен. За последно си бях оставил само ритуалното последно използване на тоалетната.

Пристигнах в 13:00 в хотела и групата вече се посъбираше във фоайето. Усмихнах им се, порадвах си се на точния тайминг и отидох до стаята, където установих че на рецепцията си договорих да освободя по–късно стаята, но картата ми за достъп вече е анулирана. Тъй че слязох до рецепцията, усмихнах се отново на групата, изчаках някакви хора на рецепцията, поисках си нова карта, обясних че освобождавам по–късно стаята по договорка а не просто самоволно, пак се усмихнах на групата, качих се до стаята, взех си багажа и слязох долу.

Точно тогава дойде и превоза (съвпадение!) с който потеглихме към летището. Шофьорът беше турскоезичен, който не спираше на висок глас да говори на турски по телефона. Изглежда му липсва компания.


На летището изпробвах новите кушетки за чакане в легнало състояние. Одобрявам ги! Когато стана време за самолета пак се разбързах и тоя път си забравих върху кушетката другия фотоапарат – малкия, който също ми е предоставен временно от добри хора, за да имам с какво да снимам. Добре че хората около мен не блеят и ми го донесоха в самолета.

Не можах кат бай Ганя да видя мога ли да заспя в туй положение ;) Снимката ми я направи Йовко

Прибрахме се в София твърде рано ми се струва, сигурно в най–хубавия есенен следобед тази година – с меко есенно, леко припичащо слънце и съвсем лек ветрец.

Има и хубави неща в България, като климата.

Прибрах се, уж си пуснах компютъра, за да наваксам с интернет абстиненцията, но така ми се доспа, че почти мигновено щях да ударя глава върху клавиатурата. Легнах си и спах около 14 часа. Много освежаващо!

Не вярвам в свръхестествени неща, но всички знаци показваха, че над мен във Виена бдеше свръхестествена сила.

~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~ Край ~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~

PS. До виенските ми приятели. Мисля, че разказът ми е достатъчно красноречив, че нямах секунда свободна в това трескаво денонощие. Освен ако не ви се разглеждаха музеи заедно с мен, естествено, за което следващия път, обещавам, ще ви питам :)

петък, октомври 10, 2014

Деветнайсет часа слънчева есен във Виена

Някаква странна съдба ме сполетя през последните години. Отново посещавам същите градове в чужбина, които имах късмета да посетя преди много-много години.

Равносметката е:
- в Прага след 9 години, но също и след 29 години;
- в Брюксел след 13 и съответно след 17 години;
- в Ню Йорк след 20 години;
- и преди няколко дни добавих в тоя ретро списък и Виена, след 29 години.

Може би, просто това са невидимите български пътеки, по които човекът, тръгнал от София, стига до света. Така си мисля, защото имам и четири съвпадения с любимия ми Алеко.

И така, както ви споменах наскоро, с помощта и поканата на Мтел се озовах във Виена, за конференцията Future.talk (в следващия брой на книжното тяло на Клуб Z  ще излезе мой материал от там)

Спомените ми отпреди трийсет години не са особено радостни - беше горе долу по същото време на годината, но беше облачно – ту валеше, ту спираше. Бяхме с училищния оркестър, който се връщаше от едно пътуване до Мюнхен. Целият оркестър беше настанен в един кушет вагон на БДЖ, който спираше по гарите на градовете, които посещавахме. През нощта спяхме и пътувахме, през деня обикаляхме градовете - дестинации. Бяхме полугладни, защото запасите от храна свършваха, а валутата я бяхме поизхарчили и чакахме да влезем в Унгария, за да хапнем по-добре, където и нашите хартийки от народната република имаха някаква стойност.

След Залцбург, и особено след Мюнхен, Виена изглеждаше толкова прашна и несъвършена, а тепърва ни чакаше културния шок на завръщането в родината.

Но това беше почти преди 30 години. А сега?

Виенското летище ми изглеждаше странно познато. Като „летището“ в Грац, където ходих миналия ноември. Как така? После стоплих, че всъщност за Грац летях до Виена и после ме возиха с микробусче. Ех, бай Коце, бай Коце...

Във Виена отседнахме в InterCity Hotel на Западната гара, тоест Westbahnhof, и докато чаках да се настаня, погледът ми шареше по стените. Гледам - ха, тия хора имат хотели и в Египет. Загледах се и изтръпнах - техен е страхотният хотел Щайгенбергер в Хургада, където всъщност бяхме отседнали преди 7 години.

Не, никакви съвпадения не ми се случват!

Вестбанхоф (гара Запад) е един от транспортните възли на града или хъбове, както сега им викат. Тоест, бързо можеш да стигнеш навсякъде с транспорта.

Тръгваме по Марияхилферщрасе, една от хубавите търговски улици във Виена. Прилича ми на главната в Бургас, с дърветата и сградите наоколо. В момента я превръщат в пешеходна улица. За щастие, виенчани не са си загубили ума и новият вид на улицата е достатъчно красив и без шарени плочки и фонтанчета, и със запазване на старите стълбове. В слънчевия есенен ден, с пожълтелите листа и сградите наоколо е направо прекрасно, дори с ремонта.




Огромното ми желание беше да пия едно кафе, понеже на полета казаха, че заради турбуленциите няма да сервират горещи напитки, а знаем, че Виена без кафе не е никаква Виена.

Не съм силен в историята на ѝ, но забелязах, че в един момент групата ни навлезе на територията на внушителен дворец, който реших, че със сигурност е имал нещо общо с австроунгарската монархия – вижте огромния златен орел на върха.


След съвсем повърхностно проучване разбрах – това е дворецът Хофбург, домът на австрийските монарси, който в продължение на около 800 години непрекъснато бил дострояван и преустрояван и в момента се е разпрострял на огромна площ.


Тези оранжерии са домът на пеперудите (вляво) и домът на палмите (вдясно). По това време ботаниката изглежда е увлечение на всички европейски монарси. Хоби и на българския Фердинанд и на британските монарси, които са ни оставили чудото на Kew Gardens.

Хофбург в момента споделя съдбата на всички царски палати, завещани ни от по–други времена – да се поддъража е твърде скъпо, а да се събори е престъпление. В момента в него намират дом множество национални австрийски  и международни институции. Сделката не е зле – те получават имперски блясък, шик и място на пъпа на Виена, срещу наем, поддръжка и сметките за електричество.

Решаваме първо да хапнем по една пикантна наденичка на закуска,

с хубава гледка,

и някой първи показа празна чинийка на Дядо Коледа.

И най-накрая е време за кафе! Кафе! Кафе! Сядаме в едно страхотно италианско кафе, с малка площ и икономично разпределение. Освен че кафето е хубаво, заведението печели българската аудитория с това, че вътре се пуши. С което отказва част от групата, а на мен ми е все тая, след толкова обикаляне, въпреки че не обичам да ми димят.


После групата някак си естествено се разпадна. Част от нея тръгна по магазините, а аз исках да поразгледам центъра. 

 Виена прилича на втория ми роден град Прага, но е по-изискана и по-спокойна.


Бях готов да похваля Виена като идеалния град - едновременно голям, но спокоен, исторически и модерен, изискан, но функционален и тн. Да но, за да си припомня разни места, за си оживя спомените, исках отново да ги поразгледам с Google Street View. Отворих Google Maps и първо реших, че имам проблем с компютъра, та рестартирах няколко пъти браузъра. А после разбрах – преди няколко години в Австрия било е забранено на Гугъл да снима. И въпреки че забраната е вдигната през 2011 г. Гугъл не бързат да се възползват от вдигането ѝ. Може би чакат общественото недоволство така да закипи, че да ги поканят, и ако може по-бързичко да свършат работа. Не знам. Дотогава ще трябва да ви харесат моите снимки и моите приблизителни спомени :)

След кафенето групата ни се беше разкъсала, а аз имах късмета да остана с Б. от Мтел, която беше приятен събеседник, а помогна и със снимките ;) .



Цветните зайчета били на Ottmar Hoerl - австрийски дизайнер, по идея на Албрехт Дюрер

Следващата спирка беше хотел Sacher. Да, именно този, откъдето идва името на уважаваната в България торта „сахер“. На немски се произнася като Захер, но мястото е същото.

Там щеше да се проведе пресконференцията на Ариана Хъфингтън, която беше и официалната цел на моето посещение – конференцията Future.talk, на която госпожа  Хъфингтън щеше да има лекция.

Преди събитието пих едно виенско кафе, което приличаше на истинско. Ако съдим по цената му, то би трябвало да е било 100% истинско.



Ето го скъпарският исторически лукс на хотел Sacher, един от най–известните хотели в света. В хотела са отсядали кралски особи, например Едуард Осми, но също и други знаменити лица – Ленърд Бърнстейн, Херберт фон Караян, Джон Ф. Кенеди, Хилъри Клинтън, Греъм Грийн и още много, много други....

Снимките по стените на коридорите са на личности, отсядали в хотела. Снимах любимия ми Майкъл Кейн, но снимката не се получи особено добре.




Въпреки изключителния вкус в старомодния лукс на хотела, годинките му личат – и то главно в разпределението на пространствата. Фоайетата не са особено големи, стълбите са тесни (двама души се разминават с труд), а аз се провирах, не особено комфортно, през тесните дървени вратички, свързващи отделните вътрешни помещения. И въпреки всичко, всеки детайл в тази историческа сграда ми носеше наслада за окото и радост за душата.

Малкото име на госпожа Хъфингтън - Ариана, звучи толкова родно, понеже тя е всъщност гъркиня, родена в Атина, но в млада възраст излетяла от родителското гнездо и постигнала чудеса - както във Кеймбридж, където е следвала, а после и в Америка.

Приключи и чуденето ми защо е толкова сложно името на изданието ѝ. Разбрах, че Хъфингтън е името на един от съпрузите на Ариана, а медията е започнала като блог. И ако ви се струва сложно като за бранд за американска медия, как ви се струва моминското ѝ име - Стасинопулу, като за такъв?


Въпреки името, това е една от най–динамичните нови медии и, ако ви се чете повече за тази изключителна личност и идеите ѝ, ще имам материал в следващия брой на Клуб Z, който трябва да излезе бувално след десетина дни (може би около 20–ти октомври) и ще там можете да прочетете с какво ме впечатли госпожата и какъв, според мен, е приносът ѝ към съвременната култура и бизнес.

След пресконференцията се записвахме за последната ѝ книга - Thrive, посветена на това как да успеем, без да се преуморяваме и без да увреждаме здравето си. Имаше само екземпляри на немски, затова се записахме за екземпляри на английски, които щяхме да получим вечерта на официалното събитие.

Събитие в хотел Sacher без тортичка сахер сигурно не съществува в природата :)

След пресконференцията с Йовко решихме да се поразходим из града, като аз имах съвсем конкретна цел – музеят за приложно изкуство MAK, където смятах да попия поне малко от знаменития виенски дизайн :)

Разхождахме се по широките виенски улици, обсъждахме вечната тема, която напада българина в по–напреднали и по–уредени държави – какви са перспективите тук и там, дали си заслужава да останеш в България или си заслужава да опиташ някъде навън...




Неусетно пристигнахме до музея, който се намира на много лесно място, точно на спирка на метрото.

Времето ми беше разчетено до минута, тъй че нямах време да изчакам нито намалението, нито удълженото работно време, което започваше в 7 вечерта.

Йовко остана да ме чака отвън, тъй като не го пуснаха с багажа, който носеше със себе си, а не му се оставяше в гардероба.

Започнах разглеждането от подземието, където се намираха най–съвременните екземпляри.

Импровизирана скара, направена от количка от супермаркет, реотан и няколко плоскости шперплат. Може би, просто по исторически причини този тип импровизиран дизайн в България ми е тотално омръзнал.

Честно казано, почвам да се дразня вече на дизайна тип ТНТМ, който доста показват и тук по изложбите. Ако не ви е ясно защо използвам това съкращение – дразня се на неща, които се правят импровизирано от подръчни материали – картон, шперплат, жички, светодиоди. Наистина, това са евтини материали, които позволяват да блесне и таланта на дизайнери, които не разполагат с изобилни средства, но аз за какво отидох чак до Виена, бе? Исках нещо по–мераклийско, нещо което да ме впечатли по всякакъв начин – и като идея, и като форма, и като материал.

Но имаше и впечатляващи неща, дори в подземието.

Например това скромно камионче Steyr Puch Pinzgauer, грозното пате на офроуда, което е способно на чудеса. Повтарям, на чудеса!


Любознателните биха могли да се насладят на еволюцията на картофобелачката. Забелязах, че им липсва важен екземпляр – най–удобната и ефикасна на която съм попадал – чешката картофобелачка, която имахме едно време у дома и която представляваше ножче, с допълнително прикрепен ограничител.

А тази съвременно изглеждаща кухня всъщност е проектирана през 30–те години. Идеята за чекмеджетата с продукти ми харесва, но трябва да помисля дали би била добра и в днешно време.


А тази пишеща машинка, която минаваше за модерна, докато бях ученик, в момента е музеен експонат, на който можете да натракате някое послание към музея и да го пуснете в специална кутия.

Написах и аз, но бях доста учуден от неравността на буквите, от неравномерните интервали между тях и, въобще бях забравил, колко непрецизни са тези машини в сравнение със съвременните принтери. Човек бързо свиква на хубавото.

Забелязах, че братята славяни от великата руска страна не пропускат да оставят своите послания към поколенията, и то така, че да бъдат забелязани от всички.

Австрийски дизайн от 1968г. И тогава ги е бивало.

Качих се на горните етажи.


Някой не иска ли да ми купи поне този чайник!


А ето този шкаф си го пожелах за вкъщи. А ако не се кефите на седефчето, имаме и друг без седефче, на който също не бих простил.


А щом погледнах тази спалня, веднага ми се доспа неимоверно.

Ако се чудите какво да ми подарите за рождения ден – мога да ви давам вече идеи в много, ама много широк диапазон.


Това са играчки на повече от век


 Паното е направено от цигарени станиолчета

Чай ще желаете ли?

Междувременно стана чудо, свърши ми мястото на фотоапарата, тъй че трябваше да си доснимам каквото искам на телефона.



Архитектурата на музея е не по–малко впечатляваща от експонатите в него. Накрая, трябваше да тръгвам, и в секцията с килимите дори не успях да вляза.


Как човек да не харесва народ, който прави такива метростанции.

 И такива тоалетни!

Успях да си тръгна буквално в последния възможен момент – в хотела имах време, точно колкото да се изкъпя, да си освободя място на фотоапарата и да се преоблека.

С групата пристигнахме в Semperdepot  - постиндустриална локация за събития, сграда на Виенската академия за изящни изкуства. В миналото това е било просто склад за театрални декори и кулиси. Постепенно се е оформило като едно от най–яките места за събития във Виена.

И тук пострадах от свръхорганизираността на домакините. Тъкмо с Йовко се бяхме наредили на опашката за пресата, когато един чичо с униформа и с енергични жестове ни прикани да използваме свободните пропускателни пунктове към събитието. Използвахме ги, веднага след това имаше и гардероб, но, за съжаление така останахме без книгата на госпожа Хъфингтън, която е стояла приготвена за нас на масата на пресата.


Едно от гласовитите дечица, облечено като гаврошче долу ляво

Влязохме в залата за събития. Първо впечатление – огромна е. Огромна! Обширно хале с бар по средата и с няколко щанда със закуски покрай стените. Но не се наложи да обикаляме за нищо – келнерите се стрелкаха като светкавици между масите и раздаваха разнообразни хапки и пиене. Най–накрая успях малко да си почина от трескавото обикаляне цял ден и отново мигновено ми се доспа. Все пак ставането беше тооолкова отдавна.

Преживяването разваляха една тумба дечица, може би около 20, които бяха облечени като гаврошчета и крещяха с все сила, разнасяйки листовки, маскирани като стари вестници.

Вестникарчетата бяха част от брендинга на събитието и си крещяха съвестно чак докато се наложи да влизаме в залата.

Залата за конференции на Семпердепо е на няколко етажа . Прилича на миланската скала. С постиндустриална скромност, но обзаведена с последните чудеса на осветителната, озвучителната и снимачната техника. Точно пред нас висят няколко огромни екрана, които всеки недоскиф (като мен) може да наблюдава това, което се случва на сцената, а също и рекламно– пропагандните клипчета, които се въртят покрай цялата работа.




Всеки си имаше място, а  моето беше прилично – само на 7–8 ред, като с неособено голямо усилие можех, и със собствените си очи, да следя какво точно се случва на сцената.

Първо, Изпълнителният директор (CEO) на групата на Телеком Аустрия каза няколко думи как технологиите променят живота ни, и след това дойде редът на госпожата.



Няма да ви преразказвам нейните възгледи за бизнеса и за живота (пък и трябва да имате стимул да си купите след няколко дни списанието), но трябва да призная, че думите ѝ бяха искрени и, по американскому, едновременно мили и безпардонни. Eat that!

Никога няма да спра да се удивлявам как американското общество успява да обедини в едни и същи личности мислителя, успешния предприемач и филантропа. У нас, в Европа, тези три фигури не просто са разделени в общественото съзнание, но и често се намират в непреодолим антагонизъм.



(Отляво надясно – Ханес Аметсрайтер, CEO Austria Telecom Group, Ариана Хъфингтън, Щефан Нигемайер, разследващ журналист и медиен експерт, Михаел Флайшхакер, модератор)

Всички, включително госпожа Хъфингтън, се забавляваха с червените чорапи на модератора.

Толкова бях изморен, че заспивах, когато започваше общата дискусия, но когато започнаха отговорите на госпожа Хъфингтън, се посъбуждах.

След лекцията Йовко се опита да открие запазените за нас екземпляри от книгата, но експедицията му не беше успешна и книгите бяха изчезнали – вероятно домакините сметнали, че щом не сме си ги поискали в преди събитието, явно нямаме интерес към тях. Аз се порадвах на чудесното хапване и на прекрасната компания. Има такива дни, в които е грехота да спиш, защото в толкова кратки, кратки моменти, са компресирани толкова интересни неща.


Денят завърши в бар над пешеходната зона в центъра, с изглед към самия „Св. Стефан“. Музиката беше умерено силна и ставаше за разговор, но до едно време. Пускаха ни стари, но златни неща.



Когато усетих, че клюмам неудържимо, беше време да си изпълня една 19–часова мечта, а именно – да наваксам поне малко със съня.


~~~~~~~~~~~~~ Следва ~~~~~~~~~~~~~~

Споделените неща на Комитата

Виж какво споделям , заслужава си повече от това, което пиша. (старите споделени неща)