събота, септември 10, 2016

Липсващото плешиво куче

В селски клуб, някъде в провинцията в Източна Европа, в началото на 80–те, се събират Курт Хауенщайн, Мик Джагър и Ян Гилън...

Не става дума за виц. Гледах култовия унгарски рок филм „Плешивото куче“ и от там някак си изскочи това начало :)

На морето размених няколко приказки с В., един от видните български музиканти от по-ново време, и като си говорехме за музика, той сподели: 

– За мен много по-важен филм от „Коса“ е „Плешивото куче“. Жалко, че сега никъде не може да се открие.
– Защо да е по-важен?
– Защото той показва как не трябва да копираме чужди ценности, при положение, че имаме наши. Показва как в Източна Европа е било възможно да правиш нещо... да има друг вариант за развитие на рок-музиката.
– Имаш предвид, че трябва сами да си пишем парчетата, вместо да пеем кавъри?
– Точно това, да. Аз затова сам си пиша парчетата.

Филмът със сигурност е бил прожектиран и в България след излизането му през 1981 г., но никога не съм успявал да попадна на негова прожекция. Познати казаха, че самият филм не е бил забраняван, но е прожектиран само във филмотечното кино Дружба/Одеон и то със специален кино–предговор, в който известен артист въвежда „прилично“ подстригана младежка публика в „страшния“ свят на унгарските хипита (става дума за публиката във филма, а не в салона). Многобройните коментари във Фейсбук пък твърдят, че филмът е вървял по големи екрани навсякъде из страната. Нямам спомени за това. Аз помня, че поне пускаха отвреме навреме песни от филма по радиото.



И, въпреки скромния си достъп до българска аудитория, той се превърна в мигновен хит и при нас.  Имам приятел, който дълги години ми говореше за него.

И песента на „Омега“ (които са гост-звезди в сюжета)  „Момичето с перли в косите“  стана мегахит тук (макар и години по-рано) и мигновено влезе в попкултурата, макар и с доста по-различен текст. Ще се сетите за нея още с първите тактове

Затова и щом се прибрах от морето (крайно нелюбимо действие) реших да го намеря и около три часа след това вече го гледах.

И така – някъде в унгарската провинция, в малко заспало населено място, в местния клуб,  бандата „Колорадо“ се раздава, пеейки хардрок кавър на Johnny B. Goode. Но песента свършва, лампите светват и се вижда, че в салона има само няколко човека, а и те не са възхитени от видяното. 

Нехаресана от публиката, групата намира буса си  с две спукани гуми, докато отстрани в проливния дъжд Алън Гинсбърг (самият той, да) разказва своите виждания за гибелта на Вселената, докато групата се мъчи с гумите. 

Явно е, че съставът преживява криза и героят на Лорант Шустер, който е техен мениджър, има идея как да излязат от нея – да изработят собствен репертоар, чисто унгарски, основан на това, което обикновените унгарци преживяват всекидневно. Намират си и талисман – едно наполовина оплешивяло куче, което измъкват от крематориума. Сменят си и името и то вече е „Плешивото куче“. (В реалния живот групата се казва Hobo Blues Band ).



Трансформацията е дълга и мъчителна, с весели и тъжни моменти, с прескачане отвъд границата на закона и на морала, все в името на Голямата Цел. 

Защо казвам, че Хауенщайн, Джагър и Гилън са се събрали? Заради приликата, която ми се стори че забелязах, съответно с  Лорант Шустер, Ласло Фьолдеш и ... (третият не го познах в титрите, човекът с хармониката). 

Със сигурност е имало защо да бъде забранен, според критериите на комунистическата цензура. Въпреки че тогавашната власт със символиката и функционерите си на практика отсъства пряко от сюжета, той съдържа твърде много андърграунд, твърде много „неприличие“, твърде много секс (за времето си, сега тия сцени са смешни), твърде много „песимизъм“ ( а изкуството по време на социализма може да бъде само „оптимистично“, да припомня :)), твърде много мизерия и (неявна) социална критика, за да бъде пощаден просто така.  Като социалната критика присъства без думи в кадрите на филма, но не и в репликите или музиката. Но в Унгария филмът не е бил забранен, а само албумът към него, който излиза чак през 1993 г.

Дори само потресаващите кадри от кучешкия крематориум, биха били напълно достатъчни цензорите да си отдъхнат, след като са положили съответните подписи.




Филмът може да бъде разглеждан и като учебник по рокендрол и музикална кариера, защото е илюстриран/интерпретиран/коментиран чрез цитати на велики музиканти, и така вкарва чисто унгарския сюжет и филм в контекста на големия свят. 

Да се гледа ли? Да, да, да. Вече горчиво съжалявам, че не съм успял да го гледам още тогава... макар че сега не знам какви са били дори теоретичните ми шансове да попадна на прожекция, преводът да е приличен и аз да стопля за какво става дума във филма. Българската рок музика може би щеше да бъде различна, ако той беше видян от повече хора. Българският бунт през 1989 г. може би щеше да е различен. А може би не.  


понеделник, юни 20, 2016

Малка разходка в миналото и малка разходка в бъдещето

Миналата седмица ми беше доста напрегната – пътувания в различни градове в България, интензивно бъхтене (тоест работа) и естествено, стават инциденти. Днес ми се наложи да посетя едно място, където работих около 2 месеца в 9–ти клас – това беше близо до колелото на тролеи No. 1 и 4 в „Хаджи Димитър“.

Преодолявайки разстоянието между  Герена и това място в жегата, си отбелязах няколко неща, които са се променили в квартала за 30–тина години.

Растителността около блоковете е пораснала, а самите блокове за загубили унилия си кутийчест вид, тъй като и там апартамент по апартамент са се топлоизолирали.

Малко визуални впечатления:

Много приятен стенопис, сниман от много глупав ракурс

Поредният свръх–реалистичен паметник, тоя път отрязан малко под кръста.


Камата черпи!
Благодарим ти, Кама!

Чановете фудс или Хановете фудс


Ето го мястото! Вляво от ж.п. линията се намираше общинската комунална фирма, където прекарах на градска бригада един горещ месец през есента на 1985 г. (ако не ме лъже паметта) Тогава беше времето, когато бях най–убеден в предимствата на социализма. Защо? Сега обяснявам. Като се появихме там с още трима съученици в 8 сутринта в уречения ден и потърсихме директора, някакъв работник ни попита:
– Кого търсите?
– Директора
–  Ха ха, – изсмя се човекът. – Към 10 сигурно ще дойде. 
Тъй като учехме в училище, в което дори и пет минути закъснение бяха голям проблем, обяснението ни се стори фантастично неправдоподобно, но така си и стана – директорът се появи към 10.

В това общинско предприятие (май му викаха Комунално стопанство) се занимаваха с общинските паркове и градинки в район Левски. Тоест ремонтираха пейки, кошчета за боклук, събираха листата и боклуците от парковете. Боклукът от кофите се събираше от друга служба. Нямаше много работа, затова всички го даваха много леко – идваха на работа към 10 и си тръгваха към 14 часа. А и докато присъстваха не си даваха много зор. Затова и аз си направих извод – явно социализмът е МНОГО ПО–ЕФЕКТИВЕН защото хората с толкова малко труд се справят, а при капитализмът се знае че много се работи и нема лабаво :)

Крадеше се естествено, интензивно. Всеки гледаше да свие по нещо и учениците на бригада също се включиха в надпреварата. Аз си свих две шишета разредител. За нищо не ми трябваха, и май съвсем скоро свърши второто шише. 

И така, 30 години по–късно съм на същото място. Комуналното стопанство го няма. На негово място има „търговски център“

Рекичката изглежда приятно, но е в такъв квартал, че не успява много да облагороди и да успокои обстановката.

Това май е всичко останало от комуналното стопанство. Или поне виждам покрив на соц–будка, която сега се използва за покрив на тенекиена барака. 

Търговският център. Не посмях да вляза вътре, тъй като ми изглеждаше като оранжерия, със съответната температура.


В квартала очевидно живее човек с богато въображение и за съжаление разпадаща се хубава къща.


А причината да посетя тази част на София всъщност беше, че си забравих шапката в автобуса, когато слязох  в Дупница, а той продължи към Петрич. Без да тая някакви надежди, а просто защото ми беше гадно да се простя с шапката си, която ми е скъп спомен от племенничките, им писах на мейла, а фирмата – Юнион–Ивкони ми отговориха. Бяха ми запазили шапката, само трябваше да отида до гаража им (който се намираше точно до мястото, за което ви разказвах досега). Неведоми са пътищата на доброто. И много им благодаря за това че си дадоха труда, не бяха длъжни да го правят.

Затова и споменавам разходка в бъдещето – ако може всички в България да постъпват като тях :)




вторник, юни 14, 2016

Приказка за замразения календар


– Искам да предложа на вашето внимание нашата оферта за… – започнал дебелият човек с най–грозния бежов костюм на света, който появил на вратата на кметския кабинет вместо секретарката.
– Мерси, не желая, – отреагирал бързо кметът. който се чудел къде ли е секретарката.
– Все пак, не искате ли…
– Не.
– Няма ли поне да ме изслушате?
– Няма. Не можете да ми продадете това, което ми трябва.
– А какво ви трябва?
– Време. Утре в този кабинет ще седи новият кмет. И нямате нищо в тия грозни черни пликове, което може да ми свърши работа.

Всъщност, секретарката била отишла при новия кмет да го пита дали не му трябва секретарка евентуално.

Човекът се усмихнал и, клатейки се като огромна патица, се доближил до бюрото.
– На вашето внимание искам да предложа…
– Какво?
– ...нашия специален календар.
– Календар? И какво да си правя от него? Фунийки? Ще си го слагам под чайника да не ми изгори покривката?
– Не. Календарът е специален. Ето го.

Човекът извадил грозноват календар с бежови листа с кафяви букви и късащи се страници, който изглеждал така, сякаш е печатан доста преди изобретяването на компютъра. Но изглежда не било така, защото годината на корицата била сегашната и датите били правилните.

– Тая грозотия? Да я сложа на стената, за да уплаша новия кмет ли, за да избяга? Това влечуго с календар ли да го гоня!
– Ха-ха, не, – засмял се човекът, все едно грамадна гарга грачела. – Продуктът ни действа по друг начин. Когато искате да повторите някой ден от живота си, просто в същия ден го сложете в камерата на хладилника. Така датата ще замръзне и като се събудите на следващия ден, ще бъде същия ден.
– Глупости.
– А какъв друг вариант имате?
– Добре, все ми е тая, – вдигнал ръце кметът – Все тая. Колко струва тоя парцал?
– Цената на нашия специлен календар е…, – и корпулентният с лека пауза назовал цената.
– Това е долно обирджийство.
– Ако искате.
– Добре, добре, дайте ми го. Отчаяните ситуации изискват отчаяни мерки. Или календара, или утре кметът си тръгва. – кметът горчиво се усмихнал и  хвърлил няколко големи банкноти на масата.
– Заповядайте. – дебелият внимателно събрал банкнотите, сложил календара в грозен черен найлонов плик и го оставил внимателно върху ъгъла на бюрото. – само за малка сума отгоре, можете да получите и…
– Нищо не желая да получа още! – извикал кметът, – Получих вече достатъчно. Довиждане!
– Довиждане, – казал търговецът и излязъл.

Кметът взел календара, нагласил го на днешна дата, мушнал го в камерата на хладилничето в кабинета, където държал хубави мезета, сипал си нещо за пиене и се замислил.


* * *

На другата сутрин изглеждало като че ли нищо не се е променило, затова кметът решил, че просто хитро е бил излъган. Той станал, обръснал се, облякъл си хубавия костюм и тръгнал към общината за неприятната церемония, която го чакала.

„Как можах да се вържа на това“, си мислел той, „излъгаха ме като малко дете“.

В общината попитал на пропуска:
– Дойдоха ли вече гостите за церемонията?
– Ама господин кмете, нали тя е утре, – скочил като пружинка от мястото си пазачът, който трескаво си мислел, че нещо е объркал датите и че не си е облякъл новата изгладена униформа за случая. Освен това, и той сутринта като се събудил, не бил много сигурен, коя е датата, понеже с едни приятели до късно се почерпили...
– А така ли? – съвсем изненадващо кметът се усмихнал широко. – Спокойно, няма проблем. Аз съм се объркал.

И, съвсем нетипично за човек, който се е объркал толкова много, започнал да си свирука весело.

Всички други служители в общината били много изненадани от настроението на кмета, защото очаквали той да бъде ужасно неприятен и зъл в последния си работен ден. Освен това и те се поглеждали странно един друг, а също и календарите на стената.

„Работи!“, помислил си кметът „Работи! Онзи нещастник има да чака да сдам поста.“

Само че, от цялата работа имало един неочакван ефект. Наистина, всяка сутрин хората се събуждали и виждали същата дата, само че всички помнели, че е минал още един ден, а календарът оставал същия. В първите дни всички си мислели, че проблемът е у тях, че имат проблем със съня, или дори с разсъдъка, ама след като цял месец минал, датата останала същата, а парите им и продуктите свършвали, започнали да недоволстват. Дори било по–зле. На сезоните също като че ли им било все едно, какво пише в календара. Дошла есента, след нея дошла зимата, започнали снежни виелици, а денят в календара стоял един и същи – четиринадесети юни!

– Е не, – ядосвали се най–накрая хората – докога ще чакаме да се смени календара! Не виждате ли че само календарът стои същия, а ние остаряваме, освен това свършихме парите, а никой не ще да ни плаща заплата, защото новия месец още го няма. И какво печелим ние от цялата работа? Нищо, сами се лъжеме, че печелим време, а само го губим. Плюс това, оня глупак кмета явно е решил да седи вечно на поста си.

В града започнали протести: Хората нарисували числото 15 на големи плакати и викали:
– Искаме да дойде утре! Освободете календара! Стига сме седяли в тая кочина! Кметът да си ходи, крайно време му е! Оставка!

Само малките деца не съжалявали много, защото лятната ваканция си продължавала.

От околните градове и от столицата, където времето си течало нормално, започнали да гледат накриво хората от нашия град, защото ги мислели за откачени и спряли да идват в града.

Част от хората в града също не издържали на замръзналия календар, затова по-умните заминали в други градове, където времето течало нормално, и дори и по такива места, където течало малко по-бързо от обикновеното.

Изведнъж на кмета му просветнало, че нещата не отиват на добре.

„Добре“, мислел си той „Спрях календара, обаче времето си върви. Дори става по–зле, отколкото в началото“.

Протестите ставали все по–силни. Протестиращите станали толкова много, че запълнили най–големия и най–дълъг булевард в града като река.

– Оставка! Петнайсет! Петнайсет–петнайсет! Утре! – викали те. – Кой спря календара? Кой, кой, кой?

Постепенно протестите се засилвали, после отслабнали, но едно нещо никога не спряло – гражданите пресрещали навсякъде кмета по улиците и го питали „Кога ще си подадете оставката?“ И не искали да слушат никакви оправдания, че още не му било дошло времето.

 „Въобще не си заслужаваше“, си казал кметът, когато, най–накрая изнервен от непрекъснатите протести, решил да избяга от града и се заизмъквал през задния вход на кметството.

Откакто започнали протестите, бил научил задните входове на всички по–важни сгради в общината, защото често ги използвал. „ Тоя календар ми излезе през носа! Тия месеци в кметството в повече, за какво ми трябваха!“, си мислел той.

Но все пак успял да се измъкне и да замине за чужбина, където правел впечатление на всички наоколо, че щом като станел от сън, проверявал всички календари, които били наоколо – на стената, на часовника, на телефона, на компютъра, дори на микровълновата печка. А като излезел навън, питал на будката за вестници и в супермаркета, коя дата сме днес. Съседите го мислели за симпатичен, но много странен човек.

Било така, защото той научил нещо, което хората по принцип знаели от хиляди години, но в нашия град били позабравили:

  • Дори да спреш календара, не можеш да спреш времето.
  • Ако хората решат да стане утре, ще стане утре и никой не може да ги спре – нито кмет, нито спрял календар.
  • Ако хората решат да мислят и да не забравят, с никакъв календар не можеш да ги излъжеш и трябва бързичко да им избягаш през някой заден вход. 
  • Ако веднъж спреш календара, след това цял живот ще се криеш по дупките и ще излизаш от задните входове, защото хората няма да ти го простят. 


А какво ли искал да му продаде оня търговец за по–скъпо? Специалният спрей за забравяне. Като пръснеш малко във въздуха и хората в града забравят всичко, освен това, което се е случило днес. Само че кметът излязъл стиснат.

А гражданите какво направили? Влезли в кметството и се сетили, че кметът има едни по–специални неща за пийване в кабинета и едни по–специални неща за хапване в хладилника. Отворили шишетата, които намерили в барчето, извадили мезе от хладилника, а от камерата извадили един календар („Абе казвах ви аз, че е луд бе“, обяснявал един превъзбуден протестиращ, размахвайки календара) на който всъщност нарязали мезетата а после като свършили, го свили на топка заедно с боклуците и го запратили като баскетболна топка в кошчето.


вторник, юни 07, 2016

Креативно пространство още два дни в центъра на София

Не знам дали знаете за Absolut creative space. Става дума за събитие от сравнително нов тип – на едно място човек може да работи, да се забавлява да учи и да се среща с интересни хора. Част от икономиката на споделянето, за която дудна напоследък. :)

Продължава от 3 до 9 юни в пространството пред хотел „Родина“. Има две дълги маси, където може да се работи и където има добър интернет, има бюфет, през деня има уъркшопи (тоест работилници, на които човек може да научи нещо ново) и вечерта има страхотни коктейли и интересни лекции.

(Не съм получил пари, за да напиша това, просто вече бях 2–3 дни и ми хареса)

Искам да споделя за две от лекциите –

Alex Bec
Той е основател на It's nice that – изключително бързоразвиваща се онлайн медия в  UK, насочена към креативните индустрии. Тъй като бизнес моделите на онлайн медиите са нещо, което ме вълнува от десетилетия, а и в момента с екипа на  Терминал 3 търсим печелившия модел, с голям интерес дойдох да слушам специално Алекс Бек.




И много въпроси от публиката

Алекс е още едно доказателство, че за да направи човек успешен бизнес, просто трябва да се гмурне в това, което най–много му харесва, да го прави добре, а благодарността на публиката (клиентите) е това, което ще го държи над водата. Сайтът му е започнал като място, където със своя съдружник са си отбелязвали интересни дизайнери и интересни проекти и изведнъж са се усетили, че е добре посещаван и че е създал около себе си цяла общност от верни читатели. Останалото е ясно как е станало – сега това е сериозна агенция.

Изключително позитивен и готин човек. Смятам да хвърлям по едно око на медията му, още повече че нещата там са интересни.


SNASK

SNASK e дизайнерски колектив от Швеция. Тяхната презентация беше нещо като рок концерт и се оказа, че са много добри като музиканти. Те също се занимават много вдъхновено с нещата, които ги вълнува и бизнес моделът им е уж класически агенционен, но те успяват да направят от агенцията (наричат себе си creative agency) нещо средно между рок–група, дизайнерска академия и филмово студио.  След концерта се запознах с тях – и непрезентиращи са много готини.


Презентацията – концерт на SNASK

Началото на презентацията

Казвам им:
– Абе вие трябва да правите концерти, страхотни музиканти сте.
– Ами ние правим, – отговарят.

После едно птиче ми каза, че бюджетът не бил достатъчен да направят цял концет, какъвто обичай имали. Много жалко.

Но няма значение, преживяването беше супер.

Остават още два дни, можете да се пробвате. 

Споделените неща на Комитата

Виж какво споделям , заслужава си повече от това, което пиша. (старите споделени неща)