понеделник, март 14, 2016

Час и половина безмислени кукли




С Anomalisa открих Sofia International Film Fest тази година.

(отдолу има подробности от сюжета, продължавайте на собствен риск)

Нищо не знаех за филма, преди да вляза в Зала 1, освен че беше анимация. 

Честно казано, ако знаех на какво отивам, нямаше да го гледам.

Преди всичко трябва да знаете, че това е един доста американски филм. Ако бях американец, може би щях да хвана някои от детайлите, които може би имат значение за посланието на филма.

Защо главният герой е британец? Защо пътува именно до Синсинати? Защо е писател? Може би заради някакви клишета (британец=изтънчен тип, писател=привидно успешен, Синсинати=кучия гъз?)

Още в първите минути се усеща че нещо не е наред. Първо, всички говорят с мъжки гласове, дори жените. Тъй като е анимация и в началото не можеш много да стоплиш кой е мъж, а кой – жена (образите са доста асексуални) започваш да си мислиш, че това е някаква антиутопия, в която жените са изчезнали...

Второ, разговорите са толкова безмислени, че ти иде да си счупиш главата в предната седалка. Разговор с бакшиша, разговор с пиколото в хотела... В този момент търсех някакъв болезнен начин да се самонакажа.

След третия такъв разговор - с рум сървиса в хотела, става ясно, че това е НАМЕРЕНИЕТО на автора – да те накара да умреш от скука, за да видиш на героя как му е. Оф, добре.

Жанрът е „любовна история за една нощ“, нещо като любимите ми Итън Хоук и Джули Делпи в „Преди изгрева“, само че с два пъти по-възрастни герои, и двамата със самочувствие под нулата. Включително и богатият и известен писател.

О, дали това е драмата? Вече се просълзих.

Значи ако в „Преди изгрева“ героите ги очакваше цялото им бъдеще и бяха преизпълнени с надежди, в „Загубени в превода“ с Бил Мъри и Скарлет Йохансон имаше объркване, дезориентация в чужда културна среда и жалба за младост, но някаква възможност за бъдеще, в „Аномалиса“ нищо хубаво не ги чака (Да не би това да е ролята на декора Синсинати, кучия гъз?)

И тук японската тема присъства, официализираща връзката със „Загубени в превода“, но какво ни дава тя? (клишето позападнячена Япония=още по-зле?)

И сега идва въпросът за анимацията.

На няколко пъти ни се подсказва ДЕБЕЛО, че хората не са съвсем хора, ами са някакви механични дърдорещи кукли (и японската кукла - хем кукла, хем човек, Get it?)

Кукли ли са хората? О, Боже мой, о Боже Господи, каква драма!

Може ли един успешен автор и лектор по техника на продажбите всъщност да бъде социален инвалид? Разбира ли как да вземе парите на хората, но не и любовта им? Може? О, Боже мой! Каква драма! Какъв ужасен капитализъм, в който човек за човека е кукла!

Да се гледа ли – ако сте в особено добро настроение, което можете да похарчите и ви се гледат любовните мъки и кризата на средната възраст, тогава да, иначе не знам защо да си го причинявате. Примерно ако ви е харесал „Възможност за остров“ на Уелбек, причинете си го.

Има и още две причини за анимацията. Първо, от сюжет за 30 минути да направиш 90 минути, и второ – да не вземат да го забранят като порнография, че в Америка правилата са строги.

PS. След щастливото публикуване на тия впечатления и опита ми да забравя този филм завинаги, в коментарите във Фейсбук ми обясниха „истинската  идея“ – авторите опитват да опишат човек с психичното заболяване „Синдром на Фреголи“(като името на хотела), в което болният вижда в околните само познати лица (тоест мисли, че околните са някой, когото познават, ама той се е гримирал). Окей. Аз не се смятам за тъп, много художествени средства има на разположение да ми се подскаже какво всъщност гледам на екрана. Все пак, ако искате да прочета някаква статия по психиатрия, преди да гледам нещо, е хубаво да предупредите. И да, харесах „Да бъдеш Джон Малкович“ от същия автор.

Мини ревю, вече знаейки „истинската идея“ – Майкъл Стоун страда от синдрома на Фреголи. Това означава че живее в параноичен свят, в който всеки контакт с хора е мъчителен, дори най–елементарните и рутинизираните, като шофьори на таксита, продавачи и пикола в хотел. Целият свят изглежда като многоглаво чудовище, в което няма много радост. Докато не се появи една аномалия – Анома–Лиса.

Филмът следва идеята позната ми от „Да бъдеш Джон Малкович“ – човек е затворник в собствената си глава и ако има някакъв проблем с интерфейса към външния свят, примерно сетивата изневеряват, от този момент нататък животът се превръща в ад. А какво става ако добавим към този ад и неособено щастлив брак и криза на средната възраст. 

Заслужава ли си да се гледа.. де да знам. Аз не бих го гледал втори път. 




събота, март 12, 2016

Седма стъпка върху междузвездна мина

Този текст е предназначен само за хора, които:
а) могат да понесат известен скептицизъм и подигравки към вселената на „Междузвездни войни“;
б) гледали са Епизод 7 „Силата се пробужда“ или ако не са го гледали, поне нямат нищо против някой да им издаде нещо от сюжета (понеже отдолу ще разкрия нещичко от сюжета).

Продължавайте на свой собствен риск. 

Вече ви говорих за проклятието на четвърта серия. Какво беше то, припомням – ако на една успешна трилогия се залепи четвърта серия, тя седи точно така, като залепена. Примери колкото искаш - Епизод 1 на „Междузвездни войни“ (макар че с добавянето на 2 и 3 нещата се позакърпиха), „Рамбо 4“, „Шрек 4“ и други подобни творения.

Вече си мисля, че има и проклятие на седма серия. Значи правиш две успешни трилогии и уж си постигнал всичко, което може да се постигне, но нещо недостига. Свикнал си на славата и пресконференциите, искаш мърчъндайза, франчайза и сувенирите да вървят, но къщата иска ремонт, а от „Дисниленд“ ти звънят да ти търсят нови идеи за атракциони.

И ето, с един удар на меча на седмия епизод разсичаш целия гордиев възел на пълзящата криза – имаш нови герои (следователно нови сувенирни фигурки по сергиите), нови кораби, роботи и оръжия (материал за фен–конференциите за още години напред), плюс че „Дисниленд“ ще си намерят нещо за тях си из сцените и декорите.

Остава едно малко възелче – зрителския интерес на тези, които може и да са фенове, но имат все пак някакви претенции към качеството на това, което им пробутваш , но все пак на фона на всичко останало...

Друг проблем с продълженията (сикуълите), които са стигнали до 7–ма серия е това, че въображаемата вселена толкова се е втвърдила, че все по–трудно можеш да покажеш нещо ново, без да бъдеш обвинен в „измяна на духа“ на оригинала и затова иновациите навлизат твърде трудно.  Затова и почти всичко в седмата серия е нещо добре притоплено старо.

Да не сме голословни и да разгледаме конкретния филм.

Действието в „Силата се събужда“ се развива около 30–тина години след голямата победа при Ендор, когато Императорът изгаря като пеперудка в плазмения огън на необезопасената шахта, намираща се в кабинета му, тъй като и в галактиката си имат архитекти за бой.

Вече е само спомен победата на Демокрацията, когато галактическото СДС е взело властта. Междувременно лошите отново са се събрали, намерили са финансиране и се опитват да се върнат със силата на оръжието на власт.

На планетата Джаку живее младата Рей (съвършената Дейзи Ридли). Тя си изкарва прехраната като шофира галактичеки трактор „Беларус“, бере желязо и кърти ценни джвъчки от останките на галактическата флота, изпопадала по повърхността на планетата при отминала битка, които после предава за дребни парички на неясно колко легален пункт за изкупуване на старо желязо. Въпреки лайфстайла си на дъното на социалната стълбица, Рей е в чудесна физическа форма, с добра хигиена и с добре поддържаната коса и кожа.  Неочаквано при нея попада електромеханичното великденско яйце, BB–8 (бебе 8 – момичета, ще го харесате). То е малко, беззащитно и пищи много трогателно, затова Рей го спасява от друг берач на желязо.

 Рей и космическият трактор
Рей и Бебе–8. картинка

Фин (Джон Бойега) пък е един от онези с белите униформи, който изведнъж осъзнава, че работодателят му е Тъмната страна и прави най–балъшкия опит да напусне работа, като избяга с изтребител. С обичайния късмет на новобранците, опитът успява с помощта на По Дамерън (Оскар Айзък), пилот от съпротивата. Двамата тупват обратно на планетата Джаку, която Фин истински ненавижда, но явно му е на късмет.

Там се намират с Рей, с която политически си допадат и подпряни от обстоятелствата потеглят да търсят Люк.

Според обстоятелствата
Старите бунтари от предишните серии са се върнали към привичния си живот, и тъй като са дълбоко неприспособими към скуката на мирното съзидание, постепенно са се маргинализирали.

Чубака и Соло се занимават с контрабанда на чудовища срещу заплащане.

Републиканското правителство, непреживяло коренна съдебна реформа, е толкова некадърно да се справи с организираната престъпност, че в сърцевината на драмата е картата с точното местоположение на междузвездния Иван Костов, тоест на Люк Скайуокър, който отново изглежда като единствения, който може хем да постегне правителството на новата република, хем да пребори лошите и да постигне баланс на Силата. Ако лошите първи го намерят – клъц, а ако го намерят добрите – хлъц.

Намират ли го? Не казвам.

Технологиите напредват дори в галактиката и затова, въпреки че 30 години по–късно лошите имат само частичка от средствата и човешките ресурси на старата империя, някак си успяват да превърнат цяла планета в звезда на смъртта, като запазят климата, флората, фауната и годната за дишане атмосфера (само много не се замисляйте как оцелява животът и атмосферата на планетата докато тя се щура из космоса да разстрелва други планети).


Интересните климатични, електромагнитни, гравитационни, атмосферни и прочее ефекти от стрелбата с новата Звезда на смъртта дори не са загатнати във филма :) картинка

За късмет на „Дисни“, двамата нови протестиращи, които се самоосъзнават като джедаи са полово и расово разнообразни – така вероятността за дела и срамни бойкоти  срещу „Дисни“ намаляват(!), а старият сексист с мръсен език Хан Соло, си отива след опит да влее малко ум и разум в новото поколение (не можеш да го накараш да мълчи през цялото време, ще тръсне някоя многомилионна глупост, а като го няма ти е една грижа по–малко).

Кайло Рен с голямата иновация на седма серия – Мечът с режещата дръжка
картинка

Големият злодей е Кайло Рен, син на Хан Соло и Лея (с истинско име Бен). Защо дете с такова славно родословие се е превърнало в инфантилно чудовище, може само да се гадае. Аз си го представям примерно така:

„Бен, изяж си веднага закуската!“
„Няма пък!“
„Изяж я веднага. Иначе ще кажа на баща ти!“
„Кажи му!“
Лея, тоя път към Хан:
„Няма ли да кажеш на сина си да си изяде закуската? Виждам на кого се е метнал – на оня нехранимайко, баща си!“
„А дали не се е метнал на онова чудовище с астмата, на твоето татенце?“
„Като порасна, ще стана като дядо и ще видите вие!“ – сърди се малкият Бен и тичка да се скрие в стаята си.

Растейки в подобна семейна обстановка, неукрепналият младеж взима по нещо от всичките си роднини – от безотговорността на баща си, от неврозата на майка си, от чудовищността на дядо си и от инфантилизма на вуйчо си.

Използвайки връзките на вуйчо си и страшно занижените критерии за вход в ордена на Джедаите (няма хора!), той се обучава за джедай, но после бяга, осквернявайки гроба на дядо си, измъква от него полустопения полуобгорен шлем, който държи като сувенир на една малка масичка в жилището си и си представя че дядо му точно това би искал от него – да изколи всичките си живи роднини.

Но действието и ефектите са твърде бързи и нямаме време да разсъждаваме върху такива дребни нелогичности, защото непрекъснато така биваме подмятани с драматургични  обрати и специални ефекти, че цялата концентрация в гледането отива в дзверене да не се пропусне нещо съществено.

Гледах го без да ме дразни особено, но и без някаква особена емоция, освен задъхания екшън. Излязох от киносалона с приятно чувство. За феновете – ами да, гледайте го, за да си попълните колекцията.

Да се готви „Властелинът на пръстените“ за седма серия.

сряда, март 09, 2016

За Републиката!

Ако преди 4–5 години някой би се опитал да ме агитира в републикански ценности, сигурно би получил много сериозен отпор от мен, и то по една очевидна причина – Успехът на държавите и обществата им не се дължат на това дали имат републиканска или монархична форма на управление. В ЕС е пълно с конституционни монархии и при това с доста добър стандарт на живот, здрава икономика и добра защита на гражданските права, а по целия свят е пълно с провалени републики, и фактът, че лидерите им преминават през формална изборна процедура, не ги защитава от това да тънат в мизерия и несигурност, да бъдат узурпирани за десетилетия от „велики“, „големи“, „любими“ лидери, от политико–икономически мафии, от пожизнени президенти и прочее върли „републиканци“. Дори ако направим малка статистика, може да се окаже, че монархиите днес се справят по–добре от републиките в неща като стандарт на живот, сигурност, здравеопазване и т.н. Но това е само хипотеза, която някой път ще проверя и затова повече няма да я обсъждам тук.

На трети март се подписах под „Манифеста за Републиката“, подготвен от четири академични фигури с разнообразна политическа ориентация – Евгений Дайнов, Александър Кьосев, Антоний Тодоров и Огнян Минчев.

Трети март е важна дата в българската история. Всички знаем, че той е датата на подписването на Санстефанския предварителен (тоест „прелиминарен“ както често е наричан) договор между Русия и Турция, с който завършва Освободителната война. На 25 юни 1879г, Временното руско управление предава властта на новоизбрания княз Александър Батенберг и от тогава започва реалното самоуправление на българите и Третата българска държава, която обаче е далеч от идеята на Васил Левски за „Чиста и свята република“. А това е идеалът, с който се изгражда революционната организация на Левски, предизвикала Априлското въстание и в крайна сметка довежда до самата война и до Освобождението.

Мнократно извращавани (между 15 септември 1946г. и 1989г., когато управлението формално е републиканско, но всъщност е тоталитарно) и потъпквани (по време на многобройните преврати в Княжество и Царство България), идеите на републиката доживяват до днес. Трети март е чудесен повод да се направи опит да се посъживи идеалът на Левски от Възраждането в условията на Първата българска република след 1991г.

Какво означава този манифест? Идеята е, че държавата в която живеем, Република България, трябва да заживее с ценностите и принципите, които формално изповядва и които са вписани в Конституцията ѝ, но и в други важни документи. В случая става дума за Република, която символизира интереса и работата на активните граждани за общото благо, а не формата на управление на държавата.

Както е известно още от Аристотел, Републиката е творение на гражданите си, което значи днес българите да са граждани, които да заживеят със самочувствието и увереността на хора, които решават съдбата си, които активно да се стараят по възможно най–добрия начин да уредят съвместния си живот и да се грижат за бъдещето на децата си. Без активни граждани всяка държавност е мъртва.. Идеята е подкрепата на самата идея за гражданство, а не да се даде отново властта в ръцете на отделни граждани.

Защо форматът на документа е такъв? Нямам идея. Предполагам, не случайно са търсени алюзии с Декларацията за Независимостта в САЩ, дала началото на най–успешния демократичен проект в историята на човечеството.



Отдавна имахме нужда от текст, който да обедини европейски мислещите, ангажирани граждани, които се чувстват съпричастни към съдбата на обществото, от което са част. Текст, който да ги обедини позитивно, а не негативно, както беше примерно с оставките на Пеевски и Орешарски, с протестите срещу злоупотребите с природата и с културното наследство. Текст, който да намери общия знаменател на най–разнообразни личности, лидери и групи, някои от които са сериозни политически опоненти, но все пак имат съгласие по няколко фундаментални неща – европейското бъдеще на страната, освобождаването на България от мафията, добро бъдеще на децата на България, възстановяване на справедливостта и на свободното слово, защитата на гражданските права на по–слабите и съгласието по всички тези точки да направят в крайна сметка България по–добро място за живеене.

На церемонията присъстваха множество граждани, участвали в протестите юни 2013-2014г, също така леви политически лица  – Татяна Дончева, Георги Кадиев (към него имам известни резерви, признавам), десни като Радан Кънев и Иво Божков, безспорни граждански фигури като бившият министър Христо Иванов и Кристиян Таков, много хора от „Протестна мрежа“, „Правосъдие за всеки“ и „Да на електронното гласуване“, също и членове на партии, които тепърва ще показват най–доброто от себе си като „Зелените“, „Глас народен“, ДЕОС, новоучредената „14 юни“, фигури от бизнеса и др. (моля за извинение тези, които съм забравил да спомена)

Предполагам, че авторите са се надявали по този начин да преодолеят поне част от замъгляването на пейзажа с ляво–десни приказки от доморасли политтехнолози, да преодолеят винаги тлеещите клюки и междуособици, които съществуват във всяка общност на homo sapiens, и най–накрая предполагам, са очаквали, че чрез манифеста ще се натрупа достатъчно критична маса граждани, които да поискат и да постигнат дългоочакваното очистване на обществото от сенчестите мрежи на ДС и БКП, постепенно прераснали в мрежите на съвременната мафия, наричана за кратко „моделът #Кой“.

Най–вероятно, това очистване ще трябва да се прояви в множество кампании и инициативи, които да му придадат конкретност, като:
– изчистване на медийния пейзаж, така че някой ден той да се определя само от медии с ясни собственици, истински критерии за журналистика и с ясно финансиране;
 – отделянето на мрежите на секретните служби от времето на режима на Тодор Живков от политиката, икономиката и медиите (лустрация). Сложна задача, при положение, че основната маса от членуващите в момента в тези мрежи през 1989г са били на твърде невръстна възраст, за да бъдат вербувани в тях още тогава.
– съдебна реформа, която да постигне повече справедливост в цялото общество.
– решаването на още много други задачи в икономиката, образованието, здравеопазването, обществените поръчки и къде ли още не...

Какви са шансовете на манифеста за успех и какво би бил успехът за него? През 2013г. се появи Харта 2013, която опитваше да даде отговор на въпроса, защо всъщност поискахме оставките на Пеевски и Орешарски и какво всъщност се опитваме да постигнем, освен смяната на няколко лица на върха.

Тогава хартата изглеждаше може би малко наивна и многословна, може би неособено прецизна, но тя свърши много работа като документ за мобилизация и създаде мощен импулс в обществото за извършване на съдебна реформа, която вече е в центъра на дневния ред на обществото.

Затова е и този манифест. За да вкара най–важните въпроси в дневния ред на обществото, без да позволи да бъдат замъглени или отклонени.

За Републиката!

Ако желаете да подкрепите – ето онлайн подписка, ето и Фейсбук групата.

Снимки от обявяването на Манифеста и начало на подписването му:

 Част от публиката

Говори Огнян Минчев

 Публиката в „Перото“ в НДК. 
Множество камери на телевизии и други медии. 


 Татяна Дончева подписва манифеста.

Александър Кьосев говори, Кристиян Таков снима

Ето и видео от самото събитие.



неделя, март 06, 2016

Ако древните египтяни имаха киносалони

Хатор (Елоди Янг) Хор (Николай Костер – Валдау), Сет (Джерард Бътлър), Зая (Кортни Ийтън), Бек (Брентън Туейтс) картинка

Въпреки че беше подложен на унищожителни критики и май не се справя добре с продажбите, гледах „Боговете на Египет“ – епичен филм–приказка за сблъсъка на два древноегипетски бога – Хор и Сет за царстването над Египет.

Действието се развива преди хиляди години в древен Египет, който изглежда като ъпгрейдната версия на себе си – всичко е по–голямо и по–пищно, отколкото го реконструираме днес по учебници и туристически албумчета. Храмовете са цветни и нови, пирамидите са нови, а размахът на архитектурата е наистина грандиозен.

В приказната си версия, древен Египет се управлява не от хора, а от богове. Цар на Египет покрай Нил е Озирис, цар на пустинния Египет е Сет. Идва време Озирис да предаде властта на сина си Хор.

Церемонията е пищна. На гигантския площад присъстват десетки, стотици хиляди хора. Всеки дарява по нещо, а даровете на боговете са наистина божествени.

Боговете са около половин ръст над хората, разглезени, всеки си има специализация (някои са по знанието, други по защитата, трети по природните стихии), и във вените им не тече кръв, а злато.

Бек и Зая са обикновени хора, които са млади, амбициозни и се обичат. Бек е ловък крадец, а Зая е... ами умно зайче–байче, което има амбиции за кариера в двореца.

Само че между боговете има обидени, тъй като не са доволни от сегашното си място и професия и точно когато Озирис трябва да предаде властта на сина си Хор, се заплитат едни каши, за които трябва после цял филм за да се разплетат докрая.

По небето обикаля бог Ра (големият Джофри Ръш), баща на Сет и дядо на Хор, който единствен от всички работи усилено и денонощно, като с огненото си копие ръчка демона Апофис да не изяде цялата земя, заедно с реките, планините и хората.

Знам за отзивите за филма, знам и колко звездички му дават  в IMDB, но аз го намерих съвсем поносим за гледане и дори весел на моменти. Ефектите са добри, актьорите са прилични, актрисите до една хващат окото. Явно просто твърде много пари са пръснати за пищна визия и ефекти.

Може да се гледа, според мен може и с децата заедно (не знам дали официално има възрастово ограничение). И без друго ефектите, полетите и обратите в сюжета не ви дават и секунда да се замислите за наличие за разни втори или трети планове в разказа, кажи речи като в новия Star Wars (за него пиша по–нататък)

В крайна сметка, ако древните египтяни можеха да правят такива филми и имаха киносалони със съраунд звук, може би щяха точно такива да ги правят.

Зая (Бая) – Кортни Ийтън ;Бек – Брентън Туейтс

Споделените неща на Комитата

Виж какво споделям , заслужава си повече от това, което пиша. (старите споделени неща)