петък, ноември 14, 2014

Политическа пародия с елементи на тефтерче

Не знам дали помните филма Top Gun. Аз го помня много добре, защото се появи в няколко ключови момента през живота ми. Първо, преди 90–та, още преди да го гледам,  беше разкостен от „прогресивната“ соц. кинокритика като художествен киноизраз на войнстващия американски империализъм. След това, след 90–та година го пуснаха официално по кината или поне се търкаляше навсякъде по видеокасети и съученичките и състудентките ми въздишаха по младия и наперен Том Круз, а пък мъжката част си падаше по нахаканата руса инструкторка и по епизодичната Мег Райън.

 картинка

След това се появи пародията му Hot Shots! („Смотаняци“, картинката отгоре), който си спечели почти същата култова слава, гъбаркайки се с патриотичния, технологичен и сексуален патос на оригинала.

Та, има един епизод в „Смотаняци“, в който героят на екрана върви към самолета си, разказвайки на жена си, че е открил тайната на някои световни загадки –например, как да реши проблема с глобалното затопляне и кой е убиецът на Кенеди.

Междувременно, покрай него преминават лоши поличби на килограм, които той дори не забелязва – жена му си чупи огледалцето, химикалката му заяжда и той не успява да си подпише полицата за застраховка „живот“, минава под отворена стълба, черна котка му пресича пътя т.н. Към края на сцената зрителите вече се кикотят на глас, защото е вече съвсем ясно, че той няма да се върне от полета и, разбира се, няма да промени света с откритията си...

Когато разбрах за изчезналото тефтерче на Филип Златанов, по същия начин избухнах в смях. Първо си помислих, че няма как да се вържем на толкова елементарен трик и второ, си спомних горния епизод от „Смотаняци“.

Тъкмо да научим тайните механизми на българската политика и да свалим прашасалото було от нея – #кой дърпа конците, #на кого му дърпат конците, #как върви тайната верига на властта и още по–тайната верига на куфарчетата, и изведнъж хоп – една „случайно“ спукана гума, един „разсеян“ шофьор, бивш щатен служител на Държавна сигурност и тефтерчето изчезва завинаги, проваляйки едно толкова важно откритие и създавайки чалга–мит, който ще ни занимава десетилетия.

Останалата символика е ясна – живеем в трагикомична пародия  („Смотаняци“) на политически трилър.

Спомнете си какво шоу направи прокуратурата от намерените тефтерчета с прожектиране на избрани страници. Повече от година и пресата се упражнява в гадателство, графология и решаване на ребуси, чии ли са инициалите ББ, ЦЦ и ИФ.


След като през 2013г. започнаха протестите на гражданите, които като вълни в  бурно море се разбиваха в металните заграждения около парламента, и които бяха против овладяването на държавата от сенчести структури, от друга страна, от парламентарната трибуна за баланс, също се говореше за задкулисие, само че за задкулисието на тефтерчето. Тогава представителите на управляващата коалиция се поупражняваха щедро в пиар и остроумие:
„И.Ф. си отиде, ще освободим и Ф.З. Аз обаче искам да попитам председателят на комисията кой се крие зад инициалите Ц.Ц. и Б.Б., защото от съдържанието на това тефтерче става ясно, че те са поръчителите на онова, което Филип Златанов се явява просто изпълнител”, каза Местан от трибината. „Трябва да спрем да гадаем дали Ц.Ц. е Цецка Цачева или дори Цецко Цачев. Има нещо по-сложно - авторът на абревиатурите, те са писани от неговата ръка и той трябва да ги разчлени. Затова аз питам г-н Златанов какво означават тези абревиатури, които още не са разкрити. Аз питам кой е Б.Б. от тефтерчето? Нали е много актуален този въпрос - „Кой?”, продължи Местан.
Според лидера на ДПС това е тефтерчето на задкулисието. Това тефтерче разкрива управлението на България през управлението на ГЕРБ. Никаква независимост няма в органа, управляван от Златанов. Решенията са вземани не в комисията, а извън нея - комисията е трябвало да санкционира само политически непослушните.
„Не ви стигна времето да подчините съдебната власт. Там успяхте частично и слава богу, че там не успяхте, защото това вече щеше да бъде краят не само на европейска България, а края на демократична институционална България”, заяви още Лютви Местан.
От концерт за Лютви Местан, Мая Манолова и тефтерче, 10–ти октомври, 2013г.

Не е ли странно, че доказателствен материал, който се отнася до похищаването на институциите, който е в центъра на политическия дебат и в центъра на най–голямото посегателството върху фундамента на държавата, се разхожда в счупената кола на един ошеметен несретник, вместо да бъде строго охраняван предмет на особено внимание като артефакт, тясно свързан с рисковете за националната сигурност?

Досега доста се чудех как ли може да бъде продадена идеята за съдебна реформа на гласоподавателите, така че да разберат важността на посланието и големината на залога. Вече си мисля, че единственият ни шанс е това послание не просто да достигне до адресата си, но и да го направи възможно най–бързо.

Съдебна система и прокуратура, които боравят по този начин със заплахите за националната сигурност не могат да бъдат оставени в това състояние.

Доколтото разбирам, от доказателствена гледна точка проблемът не е чак толкова голям, защото страниците са снимани и копията са на сигурно място. Проблемът е, че отсега нататък винаги ще виреят съмнения, дали всъщност е снимано оригиналното тефтерче, или пък дали не са нанасяни корекции върху копията от него, така че да се накисне един актьор и да се избели друг.

#Кой? #Кой?

Те тефтерчетата формално са две, ама да не издребняваме.

вторник, ноември 11, 2014

Георги Марков се прибра в София

Вчера ви показах как изглеждаше градинката на пл. „Журналист“ в подготовка за откриване на паметника на писателя Георги Марков.



Небивало количество хигиенисти, миене на пейките с маркуч, събиране на всяко листенце, паднало по алеите – това е много приятна гледка по софийските градинки, която май не ми се случва много често.

На спирката на трамвая две възрастни жени ми направиха впечатление, че се бяха вкопчили крайпътната ограда и дочух откъслечни реплики:
– Аз съм стара, на 92 години съм.
– (не я чувам. вероятно я пита накъде е тръгнала, щом едва се крепи на краката си)?
– Отивам на откриването на паметника на Георги Марков. Ей тук, на една спирка е.

Спирките са повече, но присъствието на жената ме зарадва и обезпокои едновременно. Зарадва ме, защото вероятно към събитието наистина ще има интерес и ме обезпокои, че щом такива хора са се надигнали да ходят, може и да не успея да се доредя да наблюдавам и да направя снимки на събитието отблизо.

Надявах се, но не очаквах толкова много хора да се появят. Все пак, за горчиво съжаление, приносът на Георги Марков (литературен, исторически, обществен) не е централна тема в българското общество и не съм чувал често да се говори за него извън кръга на неколцина ентусиасти (между които май се наредих и аз, постепенно)

Когато пристигнах, леко се притесних, че ще гледам церемонията от прозореца на трамвая, тъй като заради тълпите и гостите трафикът беше позатруднен, но слава Богу, на нашия трамвай направиха път и успях да сляза почти навреме. Някакви свещеници пееха, тъй че очевидно не бях изпуснал много от церемонията.


Трудно ми беше да си пробия път, но някак си се вклиних с елегантната си фигура по–напред в тълпата.


Президентът Плевнелиев: „Закъснял във времето, но не и в смисъла си паметник“


Струпването на хора стига чак до трамвайната линия. Много познати лица от протестите.

 Димитър Бочев, от Инициативния комитет на паметника: „Нека, отсега нататък, българските писатели да умират само от естествена смърт“

Председател на комитета е президентът Желев.


Последната съпруга и майка на единственото му дете Анабел Маркова: „Ясно е, че от всичко той написа през тези години, че той чувстваше много дълбока връзка с България. Той никога не можеше да се върне, но отвреме–навреме си фантазираше. Казваше ми, че дори е обмислил как може да дойде в България без никой да разбере, че е тук, просто за 24 часа. Той фантазираше, че за тези 24 часа ще види родителите си и ще отиде в клуба на писателите, за да си поръча зелеви сърми за ядене. И тогава, преди властите да разберат какво се случва, той ще успее да напусне България отново. И въпреки всичко, той успя да се върне в България, не само за 24 часа, и не по начина, по който той си го представяше.“

Президентите Желев, Стоянов и Плевнелиев, Анабел Маркова и други официални лица :)


Георги Мишев: „Така изглеждаше Джери, какъвто го помним от онова време. Като че ли преминава сега през кварталната градинка, като обикновен минувач. Георги Марков беше убеден противник на системата на непоносимост, системата която раждаше посредственост и убиваше таланта. Срещу комунизма той изваждаше една ръка от джоба си и я размахваше в онзи шокиращ жест, който младите наричат „поздрава на ватмана“.


Доктор  Георги Лазаров, хирург, живеещ в САЩ, финансирал паметника: „Делото на Георги Марков в 20–ти век е равно на делото на Христо Ботев в 19–ти век. “

(той малко обърка вековете, като каза 18-ти и 19-ти век, но му е простено поради възрастта и дългия престой извън България)
Никой не обръща внимание на телевизия Алфа на площада. А уж протестиращите срещу Орешарски били отмъстителни :)

Пълно е с познати лица

Не пропуснах и аз да си направя едно небрежно кадро за спомен.


Вместо заключителен коктейл гълъбите нападнаха разровената градинка 
(семената на райграса?)


Авторът на скулптурата е Данко Данков.

В същата градинка има паметна плоча на Георги Марков, но тя почти винаги е покрита с листа и не се вижда (близо е до трамвайната спирка)

Много позитивно преживяване


Имах работа и трябваше да вдигам гълъбите.


Сновейки между публиката подочух за острата реакция от някои среди в БСП срещу издигането на паметника.

Проверих във вестник „Дума“ и наистина – някои предлагат паметникът му да е в Княжево, понеже не е живял в „Лозенец“, а е бил планинар и ловец.

По–систематични, а и по–весели за четене, са аргументите на Българския анифашистки съюз срещу издигането на паметника:
  • „Ще нарушава околното пространство“;
  • „В художествено-политически и социален план е неприемлив“;
  •  Заместник кметът Тодор Чобанов е изразил „желание да се премахне и паметникът на Съветската армия.“
  • „Много известни дейци на културата със световна известност, живели и творили в този квартал на София, нямат паметник - Валери Петров, Елин Пелин, Христо Недялков, Димитър Димов, Рачко Ябанджиев и др.“
  • „Напуснал България, без значимо творчество“
  • „Дейността и творчеството му в чужбина са насочени срещу България. “
  • „Страната ни е представена в най-черни краски.“ 
Това, което сега ще следя с интерес в медиите и извън медиите – дали ще има хора, които ще се опитат да приравняват паметниците на окупаторите с паметниците на жертвите и какви аргументи ще извадят за това. Но това ще е в следващата серия.

понеделник, ноември 10, 2014

Георги Марков – кривата кост в гърлото на носталгията


Колкото по–яростна става носталгията по времето на Тодор Живков, която смесва в един нехигиеничен пошъл тюрлюгювеч спомените за младостта, когато всичко е било красиво и оптимистично и човек не може да разбере усилията на родителите си да му осигурят безпроблемно съществуване, безплатното образование (когато дори отличниците взимаха частни уроци за кандидатстване в гимназии и университети) и здравеопазване (когато лекуването без познат лекар беше неоправдана авантюра), евтината храна (евтиният хляб, с който хората си хранеха прасетата и кокошките, понеже месото и луканките бяха трудно постижим лукс), почивките на море (когато изборът беше между почивна станция с разпределение на времето като в казарма и къмпинг, за който се запасяваш месеци наред с храна и принадлежности, и само в границите на България), „златните“ времена на българската естрада и кино, когато чалга нямаше, но нямаше и нищо за слушане и гледане, защото всичко така се дозираше по радиото и кината, че хората дебнеха с магнетофоните по нощите да запишат по нещо по–интересно и се редяха на километрични опашки пред киносалоните и просеха излишни билетчета, толкова повече ме изпълва желанието да не оставям нещата така и на това се дължи и сравнителното тематично еднообразие на блога напоследък.

В най–добрия случай се живееше в комфортна и конформистка вътрешна емиграция (както беше в нашето семейство), когато идеологическият дълг към властта се плащаше с безропотно присъствие и участие в псевдо–религиозните и изпразнени от съдържание ритуали на властта, а всичко смислено се набавяше с връзки, от чужбина или от корекоми (привилегия, запазена за съвсем ограничено малцинство)

Но в тази идилична изфабрикувана картинка, в която се опитват сега да ни набутат циничните носталгици, че това всъщност е бил един приличен живот, едно наше изобретение на алтернативен начин на живот, който не е бил чак толкова по–лош от живота в нормалните развити и демократични страни, има един факт, една книга и един човек, които засядат като рибна костица в гърлото на приспивната носталгия.

И на клеветата строшават зъбът!

Писателят Георги Марков от известно време е поливан с помия, че е служел на ДС (но освен клевети, разпространявани от стари ченгета, друго доказателство за това няма), че е бил от сравнително близкото обкръжение на диктатора Живков и е участвал в производството на пропагандни мега–продукции като „На всеки километър“ и тн.

Той изкупи с живота си тази близост и възможността си да погледне в светая светих на режима и да направи безмилостна дисекция на тоталитарна България в „Задочните репортажи“. Твърде висока цена за изкупление на горните грехове, но Георги Марков я плати цялата и с това заслужи както паметниците си, така и влизането си в учебниците по история и литература (което трябва да стане, по–добре рано, отколкото късно).

В днешно време, и особено на по–младите, липсва знание за това (вижте потресаващите резултати от проучването на Алфа Рисърч), какво всъщност представляваше България и животът в нея преди четвърт век. По–възрастните вече губят ясните си спомени, защото времето има това свойство да лекува травми и да замазва острите ръбове.


Затова пък днес имаме „Задочните репортажи“ (много хора дори не знаят, че репортажите имат продължение  – „Когато часовниците са спрели“), които запълват това бяло пространство върху картата на миналото и ни дават най–важния отговор на въпросите – Какво общество беше онова? Как живееха хората? И честно ни отговарят – хич не беше за хвалене и хич не е за носталгиране.

Утре, 11–ти ноември 2014г, в 11:00 преди обяд, в градинката на пл. Журналист ще се открие паметник на Георги Марков. Елате, преди да са го налазили вандалите (за съжаление очаквам злобата на другарите да не го пощади, и то съвсем скоро), за да го видите в оригиналния му вид!

За допълнително четене:

Червеното аутодафе – Георги Марков. от Задочните репортажи (с поздрав към другарите, които много обичат да демонстрират, че са уж много различни от хитлеристите и обичат да злоупотребяват с думата аутодафе с повод и без повод);

За изневеряващата памет на авторите на мемоари, от Когато часовниците са спрели

Материали от Георги Марков в този блог (бре, посъбрали са се!):

Игра на държава
Биография на властта
Охтичави години
Мотиката
Данчо, маркуча!
Зад фасадата на 8–ми март
Нашите делници

вторник, ноември 04, 2014

Чиниената легенда и желязната завеса

Парчето от Берлинската стена в София, 21–ви октомври 2014г.

Преди 1990–та година, наистина съществуваха съвсем, ама съвсем ограничен брой възможности за гражданите на Народната република да емигрират от другата страна на Желязната завеса. С много трудности и изпитания това можеха да направят някои учени от световна величина, ако случайно „народната власт“ е забравила да засекрети областта на изследванията им, някои класически музиканти, певци и диригенти и други дейци на изкуството от световна класа, тук–там някой безценен специалист – инженер, архитект, лекар и май с това се изчерпва целия списък. И дори човек да е от световна класа в професията си и да бъде с особена настойчивост канен и търсен „отатък“, не му е никак лесно. Не знам дали още помните какво ви разказвах за филма за мъчителните беседи на семейството на доктор Попов с Държавна сигурност.

За други професии и занимания заминаването беше абсолютно немислимо, например за спортистите, които се водеха „национална гордост“, тоест държавна собственост, която няма собствена воля и цел извън държавотворната.

Дори предполагам, че горепосочените малобройни случаи са били допускани, защото цената на политическия скандал за тяхното пресичане или предотвратяване, е била твърде висока за режима. Затова и са били допускани с ръмжене и с гнусни трикове, какъвто е случаят със световноизвестния Любомир Далчев ( заминал за Виена и после за САЩ, ограбен и измамен от режима преди да успее да се изнесе), брат на големия поет Атанас Далчев  Но тези случаи са толкова редки, единични и екзотични, че не си струва дори да ги разглеждаме сериозно.

Желязната завеса (и най–известният ѝ елемент – Берлинската стена) беше чудовищен многопластов механизъм, който уж пазеше от агресия „отвън“ (а каква би била причината за агресия „отвън“ и до ден днешен няма логичен отговор), но всъщност желязната завеса беше спусната за да не избяга никой „отвътре“. Тя имаше много различни изражения –  финансова (левът на Народната република беше безполезна хартийка навсякъде извън няколко подобни държави в Източна Европа и то отново с редица ограничения), административна (международен паспорт и изходна виза се взимаше само след тежка бюрократична процедура и документално удостоверяване на достатъчна благонадеждност за режима), физическа (границата се пазеше отвътре навън, като затвор, с всякакви методи, включително с противопехотни мини и противопехотни заграждения, да се прави разлика с границите, които се охраняват като крепост – не допускат движение отвън–навътре) и последното и най–подлото ѝ изражение – психологическата бариера.

Психологическата бариера се изграждаше от непрестанна пропаганда и от непрекъснатите слухове, митове и легенди за нерадостната съдба на „изменниците на родината“ или „невъзвращенците“, както бяха наричани  тези хора.

Ако се поровите в пропагандната литература и в пропагандно–художествената – романи, очерци и т.н. от онова време, ще откриете многократно тиражираната легенда–лъжа за евентуалната съдба на „невъзвращенеца“ отвъд границата.

Помня нелепа пропагандистка статийка, която илюстрираше своята версия на тази легенда чрез следната история – трима младежи успяват нелегално да прекосят гръцката граница с надежда да намерят свободата и късмета си „отатък“. От другата страна веднага ги арестуват и ги пращат в концентрационен лагер (или затвор). Там започват да ги обработват от ЦРУ (няма шест–пет, за събеседник на всеки български бачкатор, успял по чудо да преодолее загражденията, кучетата и граничарите, е предвиден цял резидент на ЦРУ и нищо по–малко). Първо ги размекват като ги водят по ресторанти, където консумират за сметка на американския данъкоплатец, в извънредно големи количества кока–кола, уиски и фъстъци и се наслаждават на упадъчната, разяждаща мозъка и душата западна музика. След това, когато те са поддали на лъскавата опаковка на капитализЪма, и са готови да бъдат пречупени, идва предложението да продадат родината и нейните безценни военни, стопански и научни тайни (примерно, плановете на мотопед „Балкан“). Младежите отказват и, съответно, скоро се оказват на улицата без препитание, самотни в чужда страна, съответно без уиски, кока–кола и фъстъци, и разбират по трудния начин (тоест, ако не се продадеш, ще миеш чинии!), че улиците на Запад не са настлани със злато както са очаквали, а трябва денонощно да мият чинии, за да изкарат за парче хляб.

И така, миейки чинии и обитавайки известно време социалното дъно на Запад, осъзнават, че прехвалената „свобода“ не може нищо да им даде, и затова, искайки на колене прошка от Родината и от Държавна сигурност, отново се прибират у дома, изкупвайки вината си със съответното строго наказание.

След 1990–та година не успях да чуя нито една история с реални българи в чужбина, която да прилича на горната. Нямаше ги нито ЦРУ–то, нито черпенето с уиски, с фъстъци и кока–кола, нито разкаянието пред родината...

При многократните ни разговори в училище с моите съученици (преди 1989г.), някои от нас бяха виждали как е „отатък“ и често си говорехме дали все пак не е по–добре да се избяга „навън“, където въпреки цялата пропаганда, много ни се искаше да поживеем:

– Защо, за да миеш чинии ли? – беше типичната реплика–отговор, с която си охлаждахме взаимно ентусиазма.

Та, въпреки извиращата от всеки телевизор и радиоточка теза за пословичното трудолюбие и оправност на българите и въпреки изобилието от „доказателства“ за произхода на поне една трета от световната цивилизация от българската култура, тази легенда за абсолютната социална неприспособимост на непохватните и неадаптиращи се в чужбина българи, които толкова не могат да преживеят носталгията, не могат да научат език, не могат да се адаптират и да работят човешки професии „отатък“, а трябва да мият чинии, се закрепи устойчиво.

В тази пропаганда се хвърляха огромни средства. Помня например, покъртителен документален филм, на който и аз се разплаках, за българи–емигранти 1–во и 2–ро поколение в Южна Америка (да се чудиш, защо екипът не са отишли до Северна, по–близо е), които се оплакваха от тежкия си живот, от непосилната си работа в земеделието, от безпаричието и мизерията и с напълно истинска и неподправена носталгия плачеха за старата родина.

За изграждането на реалистична представа за шансовете и реалните проблеми на интеграцията не помагаха и моткащите се на Запад тук–там декласирани българи, които се надяваха на някакво подаяние срещу разказ за нелеката си съдба и на които дори и мои роднини са попадали след 1990–та г. в САЩ.

Чиниената легенда доживя до наши дни и се превъплъти в многократно обсъждания текст на Марти Левчев „Изоставените майки“:
Наблюдавах младите, които хващат самолетите за Германия, Англия, Австрия, Франция, Холандия, Испания... Голяма част от тях попадаха в изключително добри университети. Завършваха и започваха работа в някой хотел или ресторант. Бачкаха като луди, едвам свързваха двата края, не бяха доволни, но пак не се връщаха. Питах ги що не се връщат и те не знаеха как да ми отговорят.
Странна реакция, нали – хем живеят ужасно, хем не щат да се върнат при никакви обстоятелства?

А какво се случва ако трябва да чуем някой  по–непредубеден, например Яна Николова, с „Идеологията Запад“.
За четири месеца на Източното крайбрежие чувам средно по трима души на месец гръмко да обявяват, че не възнамеряват да се връщат в България, защото “За к’во?!”. Тук са опитали мекото на хляба. Печелят по две хиляди и петстотин долара на месец, нищо, че по осем часа на ден мият мръсни съдове, а след това още по осем събират чаршафи. Но си заслужава. Мърлявите чинии изплащат екскурзията до Ниагара и те изтласкват до Статуята на свободата.
 
Горното е написано в ситуация, когато разликата в доходите на българите и американците вече не е в десетки или в стотици пъти, (както преди четвърт век и в годините преди това), а само в пъти. За Яна миенето на съдове по осем часа на ден и още по осем часа събиране на чаршафи е мекото на хляба. В сравнение с какво е ясно, нали? :)

Завършваме с откъс от материала за допълнително четене:
Това обяснение за покупко-продажба произтича от собствения изключително нисък морал на управляващата върхушка, която смее да приписва този морал на цял народ. С други думи, ако някой в България се купува и продава, това са именно партийните властници, които (поне аз смятам така), ако някой наистина на Запад искаше да ги купи, биха се продали на добра цена. Тъкмо тяхната собствена продажност ги кара да смятат, че всички се продават. В последните седем години съдбата ме срещна и запозна с голям брой български емигранти из разни краища на света. Но аз не знам един-единствен случай, когато някой от тях е бил подкупен от Запада, за да остави родината си. 
Ето че въпросът за идеологическата диверсия като купуване на хора си остава нескопосана и блудкава измислица на хора със съмнителен морал.
От  Георги Марков, Паспортният терор

Вижте също и „Немили недраги“ на Никола Пенев


Споделените неща на Комитата

Виж какво споделям , заслужава си повече от това, което пиша. (старите споделени неща)