четвъртък, август 13, 2015

Кой изплиска в Плиска и защо Божидар Димитров трябва да си върви

В този блог сме се възмущавали още преди години, че дори в качеството си на министър, Божидар Димитров не би трябвало да се произнася по автентичността на мощи и проявленията на „чудотворност“ на различни физически обекти, защото църквата и държавата са разделени и действат в различни светове - министърът действа в света на материалното, тоест  борави с факти и  служи на гражданите (поне на теория), а църквата  действа в областта на чудотворното и свръхестественото - в царството Божие, което не е на земята, и където вместо с факти, борави с вяра и се грижи за душите на вярващите.

Заемайки последователно различни обществени длъжности - общински съветник, министър, директор на Националния исторически музей (НИМ), Божидар Димитров не чувства проблем да прескача от единия свят в другия и да използва авторитета на светската си длъжност, за да пробутва суеверия и да прави религиозна пропаганда.

В последните седмици състоянието му се обостри – през ден бълва прозрения - ту за чудотворната ракия, помогнала на българите в борбата срещу османците през 14-ти век (така хубаво помогнала, че махмурлукът траел 500 години  - КП), ту за поръчението на Ванга да възстановява „държавни църкви“, ту за лековитата вода в Плиска, ту за правото на малоумни футболисти да дращят глупости по исторически паметници...

Ако Божидар Димитров с такава лекота прескача от физичното в метафизичното и злоупотребява толкова сериозно с общественото си положение, време е да си зададем един много прост въпрос – професионално пригоден ли е за поста си Божидар Димитров?  И да продължим – неговото присъствие в музея дали вреди или помага на българското общество? И, след като толкова дълго заема директорския пост (16 от последните 20г.), дали това е правомерно?

Първо, да си припомним как попадна той там.

Теоретично, тоест по закон, директорското място се заема след конкурс. За пръв път Димитров става началник на музея през 1994г. , но тази дата е преди началото на масовото разпространение на Интернет и не можах да открия данни за конкурс. След това са налични сигурни сведения за проведен такъв конкурс през 2001г., когато Димитров е отново назначен след кратка пауза и казват, със силен натиск от страна на току-що избрания президент Георги Първанов.

Налична е и обявата за провеждане на конкурс от 21. септември 2007г. по смешната наредба Н-4 от 14.06.2007 г ., (според която министърът определя кандидатите, продължителността на мандата им и разяснява процедурата на конкурса) докато министър на културата е Стефан Данаилов. Да, но не откриваме следа за реално приключил такъв конкурс!

Предполагам, именно заради тази неяснота народният представител Иван Иванов задава въпрос на министър Рашидов за датата на конкурса, чрез който Божидар Димитров е избран на поста си, и получава следния уникален отговор:
„Проф. Божидар Димитров е избран с конкурс на по-ранен етап и изключително отговорно ръководи най-големия национален музей в страната. До настоящия момент не са постъпвали сигнали за нарушения или оплаквания, които да поставят под съмнение изключителния професионален опит на директора на НИМ по отношение на дейностите и отговорностите по опазване и представяне на културното наследство на страната ни. НИМ организира ежегодно стойностни временни експозиции в България и чужбина, които популяризират историята и културата на страната ни и привличат повече туристи и посетители в националната музейна мрежа.
Разбрахте ли? „На по-ранен етап“! Всичко се изясни!

В Закона за културното наследство, който регулира заемането на директорските постове в държавните музеи, присъства следния чл. 28 с алинеи (5) и (6):
(5) (Нова - ДВ, бр. 54 от 2011 г.) Директор на държавен, регионален или общински музей може да бъде лице:
1. с висше образование с придобита образователно-квалификационна степен "магистър" по специалност от съответното професионално направление и
2. с професионален опит:
а) за държавни и регионални музеи - 5 години професионален опит в съответното професионално направление;
б) за общински музеи - три години професионален опит в съответното професионално направление.
(6) (Нова - ДВ, бр. 54 от 2011 г.) Правоотношенията с директорите на музеи по ал. 5 възникват въз основа на конкурс за срок от 5 години, освен в случаите, когато в специален закон е предвидено друго. Конкурсът се провежда от комисия, назначена по реда на Кодекса на труда, в състава на която се включват и представител на Министерството на културата и двама музейни експерти.
Тук много ми се иска правистите и ресорните журналисти за министерство на културата да ударят по едно рамо и да успеем заедно да получим отговор на въпроса – Кога всъщност е бил последният конкурс, с който е назначен Божидар Димитров за директор на НИМ (за да разберем откога текат петте години на правоотношения на БД с музея) и действал ли е по същото време специален закон, в който е предвидено нещо друго?

Защото може да се окаже, че той заема сегашния си пост НАПЪЛНО НЕЗАКОННО! И че неговото несигурно законово положение би могло да бъде желязната хватка, с която той бива държан непрестанно в шах (от кого?), тоест в зависимост.

А един зависим директор на НИМ може да направи множество поразии, примерно да помага за легализирането на иманярски находки.

Данни за такава легализация нямам, разбира се, но ситуацията е сериозна – иманярите в България вилнеят в особено големи размери и то не от вчера.

В този смисъл ролята на НИМ за спиране на иманярството и съхраняване на националното археологично богатство е изключително важна.

Например, при официалното представяне на изложбата „Тракия и древният свят – колекция Васил Божков” в музея, българската държава застана с целия си авторитет зад законността на предметите от тази изложба, по този начин вдигна драстично стойността им и изчисти всякакви съмнения за законността на придобиването им.


Как да разберем #кой и защо държи Димитров на този пост толкова дълго време, въпреки очевидните фалове и репутационни щети?

Два факта ми правят впечатление:

Първият е разговорът с гражданката Вангелия Пандева Гущерова, която възлага ремонта на „четири държавни църкви“ на бъдещия директор на музея.

Вторият е почетната професура от Университета по библиотекознание и информационни технологии.

Съветът на една гражданка, пък била тя и популярната Вангелия Гущерова, не може да е достатъчен аргумент за пренасочване на сериозен обществен финансов ресурс в реставрация на църкви (защо не примерно за реставрация на синагоги и джамии?). Защо точно църкви и защо точно „държавни“? Ванга като аргумент за мен означава злоупотреба със служебно положение в полза на частни интереси.

Не може директор на национален музей, който трябва да е страж на науката, да бълва непрекъснато суеверия и чалга митове с които да се опитва да баламурка обществеността за да припечели по някой лев от билетчета и сувенири.

Не може да се допусне планомерното унищожаване на археологическото наследство на България чрез строеж на чисто нови крепости и църкви уж под предлог „реставрация“.

Не може да се допусне шеф на национален институт да произвежда непрекъснато дипломатически скандали и да ръси цинизми по медиите.

Този човек просто трябва да си върви.

Явно не съм сам в усещанията си, защото вече има подписка за пенсиониране на Божидар Димитров. Можете да се запознаете с мотивите и евентуално да подпишете ето тук.




четвъртък, август 06, 2015

Балкански случки и легенди в книга

Запознах се с Велко Милоев, когато заедно наблюдавахме изборите в Кюстендил през 2012г. Тогава научих за него, че е изключителен професионалист в наблюдението на избори и че като част от различни мисии (не само за наблюдение на избори) е обиколил на практика целия свят и е събрал уникален опит и впечатления.

За това, че се опитва да записва и да публикува наблюденията и анализите си и че всъщност е (бивш) журналист, научих малко по–късно, когато видях негови текстове в „Либерален преглед“.

Съвсем естествено, забелязвайки книгата му „Балкански случки, войни и легенди“, (2007г.), в доста неочаквано място – Карфур на смешната цена от 5 лева, продава се и като електронна книга, веднага си я купих.

Книгата е по–голяма, отколкото очаквате.

Първо, форматът и е малко по–голям от обичайния формат книга, и второ – страниците са покрити с гъст текст, което означава, че в меките корици се е побрал един сериозен том.

Какво има вътре?

Това са есета/пътеписи/спомени от пътуванията на Велко из бившите бойни полета на Босна, и въвлечените в конфликта съседни Черна Гора, Сърбия и Хърватско, епични семейни саги, изправящи косите кошмари от войните, удивителни разкази за това как обикновени хора се превръщат в чудовища или светци, за спасителната (дали?) амнезия на мира, малко след приключване на войната. Има препратки към Македония и България – защо на нас ни бяха спестени страданията на гражданската война, и наистина ли бяхме толкова различни и толкова по–добри от западните си съседи, за да живеем в мир.

Накрая прави една разходка/анкета по въпросите, които изглежда за балканските народи са по–важни от въпросите за мира, войната, живота и смъртта –

Кой народ на Балканите е вечната жертва на съседите си? Коя е държавата на Балканите с най–хубавата природа, най–вкусната кухня и най–славната история?

Общите болести и общите комплекси като че ли ни дават идея какви са следващите стъпки в нашето движение напред, без да си причиняваме страданията на войните, но ще оставя на всеки, който си вземе книгата, сам да си направи изводите.

Аз съм много доволен, че я прочетох.

От книгата:

Символите, както преди векове, са предназначени да сплотяват и да разделят.Вдигат се джамии, прекалено големи за малкото молещи се. Вдигат се огромни кръстове върху високи баири, за да се очертаят териториалните граници на някой верски анклав. Броят се пръстите при прекръстване. Всекидневие са познатите и у нас свади за децибелите от минарето или от камбанарията.За мен в тази страна най–искрени са атеистите.  
Защото възможно ли е да вярваш, че Бог гледа с добро на твоята война, на твоите убийства? Възможно ли е истински вярващ да открадне, оскверни или вдигне във въздуха храма на друг бог? 
Как така Рождество, Възкресение или Байрям – празниците на любовта, смирението и опрощението – се отбелязват с масови стрелби от прозорци и балкони? Като на сватба, като след футболна победа. (целият текст от тази глава, „Бог от консервата“)

Да се чете ли? Да.
А ако имате интереси в балканската стара и нова история и политика – задължително.



Е, имаше неща, с които не бях съгласен или смятах за излишни – примерно с лекото залитане в посока геополитика или пък с твърде честото цитиране на Андрей Пантев. Но книгата си струва.

сряда, август 05, 2015

Камъни в мозъците

Тия дни изпофалираха много медии, на които много хора галено им викат „парцали“ „свински“, „бухалки“ и ред подобни метафори и епитети.

По стар обичай, лицата на тези предприятия за масова преработка на общественото мнение в тор, изригнаха в плач за „истинската журналистика“. Понятие, което те познават, но досега старателно избягваха в професионалния си път, освен като  параван за ангажиментите си към сенчести структури, когато трябваше да се забъркват отровни коктейли от лъжи и полуистини.

По стар обичай, от същите лица беше провидян заговор на тъмните сили, преминаващ по оста Вашингтон–Драгалевци–Фейсбук монарси от жълтите павета, който сложил прът в колелата на прогреса и истинската духовност.

Това е димна завеса на една проста схема.

С крадени пари от банка, се дават „кредити“ на фирми, които дори и не помислят да ги връщат. С парите от тези „кредити“ се финансират горните „медии“, които поливат с помия всеки, дръзнал да се опълчи на мафията, крадяща от банката и съответно от джоба на всеки български гражданин.

Банката фалира, парите свършват, фалират фирмите – пощенски кутии, остават без пари и виещите за „духовност“ и „истинска журналистика“.

Гражданите псуват, но плащат загубените пари на банката (по закон), виещите вероятно ще започнат нови медийни проекти за... познахте, за „истинска журналистика“ против „пошлостта“ и за „истинска духовност“, онлайн архивите (уликите на местопрестъплението) ще изчезнат, но утайката в главата на публиката ще остане.

Утайка под формата на мозъчни камъни. Не е лесно да се мисли с камъни в мозъка, а освобождаването от тях е мъчително.

Карикатура: Христо Комарницки

понеделник, юли 27, 2015

Компромисът на последния автобус

разпокъсани размисли след „историческия компромис“

Поемам риска да кажа няколко изречения по историческия компромис, тоест по конституционните промени, договорени между РБ, ГЕРБ, ПФ и ДПС.

Първо, за него (за тях) може да се говори само в условно наклонение. Ако депутатите натиснат копченцата в пленарна зала така, както са обещали, само тогава този компромис ще е факт и ще можем да оценим ефекта му (им) върху българското общество. Засега можем само да теоретизираме.

Второ, благодарен съм на Евгений Дайнов, който спомена историческия прецедент:
От два дни чакам някой журналист да свърши журналистическа работа, ама както често се случва - налага се аз да играя журналист.Та, слушайте. "Исторически компромис" (Compromesso storico) е лансиран през 1973 година от лидера на Италианската комунистическа партия Енрико Берлингуер и лидерите на Християндемократите, вкл. Андреоти и Алдо Моро. Същината на компромиса е партията на Берлингуер да престане да седи в изолатора на политиката и да бъде допусната в нея; от гледна точка на християндемократите, идеята е комунистите да бъдат цивилизовани о откъснати от Москва чрез вкарване в реалната политика - на компромисите. Да, ама крайно левите веднага изригват, обявяват въоръжена борба срещу "предателството", отвличат Алдо Моро и го убиват.Не, че нещо, ама поне най-новата история трябва да се знае. Барем за контекст. Дано да не се повтори историята с Алдо Моро (от фейсбук)
В български условия това означава следното – ДПС беше пуснато от политическия изолатор, в който беше натикано след оставката на Орешарски и директно му беше прелято доверие от РБ,  жива кръв, за да подкрепи конституционните промени. Така стигнахме до парадокс – депутати, искали 2 години оставката на Делян Пеевски и самият Делян Пеевски да подпишат толкова важен законопроект, който поне на теория трябва да бъде стъпка от верига събития, които да изправят същия Делян Пеевски и голяма част от хората около него пред правосъдието.

Можеха ли РБ да действат по друг начин? Можеха, примерно, да откажат да подпишат компромисен законопроект, да излязат от правителството, да спечелят още поне 10% доверие и да отидат наесен на избори 2 в 1 (парламентарни + местни), а през октомври да влязат още по–силни в Народното събрание, където да започнат наново.

Два са недостатъците на този вариант – избори можеше и да няма (в парламента е пълно с партии и депутати, които знаят, че тоя мандат им е за последно), а да има само преструктуриране на мнозинството, т.е. ДПС и остатъците от БДЦ официално да заемат мястото на РБ, и така формираното ново „мнозинство на националното спасение“ да изкара до изборите през 2018г.,  и второ, също важно, – със сигурност поне една година щеше да бъде напълно изгубена за реформи, а може би и повече.

Този вариант правеше много вероятни и нови масови протести (не че са нещо лошо).

РБ се решиха на по–тежкия за тях вариант, да направят жертва и да пуснат ДПС от изолатора (това е същината на компромиса), но да придвижат реформата с една малка стъпка напред.

Не съм компетентен по конституционно право, за да оценя предполагаемия ефект, но изчетох внимателно всички анализи на авторитетни говорители за постигнатото, и като че ли повечето се обединяват около идеята, че предлаганите промени са изключително политическо постижение, но недостатъчни (първа стъпка).

Приблизително в този дух е и изявлението на „Протестна мрежа“:
Промените в Конституцията са слабо лекарство за болното българско правосъдие.

Затова и следните въпроси продължават да висят:

  • Вече възможно ли е да се появи прокурор, който да издърпа ушите на лошите и корумпираните? 
  • Ще започне ли реално борбата с корупцията и зависимостите? 
  • Достатъчно ли е с тези промени в конституцията и с допълнителни промени в законите да се постигне реален напредък?

Доста вода ще изтече, преди да можем да отговорим категорично. Промените в Конституцията трябва да минат през две гласувания в пленарна зала и да издържат и евентуална атака в Конституционния съд. Освен това, трябва да бъдат гласувани и множество съпътстващи поправки в закони, отнасящи се до правомощията на съдебната власт и до борбата с престъпността и накрая –трябва да има налице достатъчно компетентна и волева администрация, за да ги задейства.

Твърде много условности, над които виси въпросът – а ако по пътя се направят много компромиси, дали няма да го ручаме жабчето напразно? Дали промените няма да се обезмислят по пътя?

Такава вероятност съществува и най–добрият лек срещу нея е будното и бързо реагиращо гражданско общество.

В момента две формации на гражданското общество са свръхактивни по темата – „Протестна мрежа“ (ПМ) и „Инициатива Правосъдие за всеки“ (ИПВ). (Може би има и други, извинете ако съм пропуснал)

Постигнатият компромис беше тежко изпитание за ПМ. Единственото, което стана кристално ясно след него, е че ситуацията е навлязла в нов етап. Съвсем естествено, появиха се гласове на скептици и оптимисти. От фразата „недостатъчно добри промени“ скептиците наблегнаха на „недостатъчно“, а оптимистите на „добри“ промени.

Веднага се появиха и критици отвън, които заявиха, че „Протестна мрежа“ вече се е превърнала в неявен политически субект, навлязла е в реалната политика с компромисите и вече не е носител на чистите си идеали (намеквайки, че е време за нещо да я замести?).

Протест за оставката на главния прокурор Цацаров, 14. юли 2015г.

„Гладна кокошка просо сънува, другари“, бих репликирал аз. Иска ви се. „Протестна мрежа“ е мрежа, среда, което означава че дори на някой да му скимне да се отказва, или нарочените за лидери да тръгнат да правят компромиси, има достатъчно други, които няма да са съгласни и посоката ще бъде запазена.

Крайните цели на ПМ –  изваждането на мафията от властта, справедливото правосъдие, свободните медии, честните конкурси, бизнесът без политически чадъри, си остават и няма да мирясаме и да спрем натиска докато в България не постигнем някакви приемливи стандарти в тия области.

ИПВ също се състои от достатъчно решителни хора, за да вярвам, че и те няма да отстъпят.

Дори и двете структури от утре да изчезнат, ще се намерят достатъчно граждани, които да се самоорганизират, както показаха протестите от 14. и 22. юли.

Мога да оприлича постигнатия компромис на автобус, който пътува за депо – шофьорът е неприятен и ще ни остави 3–4 спирки преди нашата, но ще можем да се приберем още тази вечер. Другият вариант е да чакаме до сутринта.

Кой е по–добрият вариант? Аз традиционно съм оптимист, и съм положително настроен, но вие вижте, преценете сами. През нощта могат да ни намушкат или ограбят, а на сутринта може да е твърде късно.

А защо закъсняваме толкова много? Не знам, но в първия си мандат ГЕРБ разполагаше с конституционно мнозинство и не се възползва от него.

Случващото се сега е поправителна сесия, след много, много скъпи частни уроци.

Протест за гласуване на законопроекта, на министър Христо Иванов. 22. юли 2015г.

За любопитните – импровизираният разговор на Лютви Местан с активисти на „Протестна мрежа“ и Инициатива „Правосъдие за всеки“:


 „Протестна мрежа“ застава зад правото на своите членове да задават въпроси на политиците, които са отговорни за реформата или за нейното осуетяване.

Споделените неща на Комитата

Виж какво споделям , заслужава си повече от това, което пиша. (старите споделени неща)