петък, май 08, 2015

Какъв ни е девети май?

Нацизмът е една от двете големи злини (знаете коя е другата), сполетели света през 20–ти век и победата над него е изключително постижение.

Втората световна война пък е ужасяваща трагедия, погълнала десетки милиони животи и прекършила стотици милиони съдби, чието приключване оправдано е едно от най–радостните събития в историята на човечеството.

С капитулацията на нацистка Германия пък приключва войната в Европа, а в Западна Европа приключват и други ужаси, като концентрационните лагери.

Затова е и редно да отбелязваме тази капитулация като деня, в който е победено едното голямо зло (за другото трябва да почакаме още 45 години) и сме длъжни да отдадем почит на жертвите и загиналите.

Германия капитулира на 7–ми май 1945г. и това са подписите на подписалите капитулацията. (източник)


Две са интересните неща в този списък с подписи.

1. Капитулацията е подписана на 7–ми май;
2. От съветска страна е подписал неизвестният днес на широката публика ген. Суслопаров.

Обърнете внимание също на съвсем делничния вид на документа, и на това, че подписът на съветския представител е без никакъв намек за особено мнение и е подписан като страна, а не като свидетел.

Ето и снимка от церемонията, също съвсем делова и непретенциозна. В залата има хора, които имат по–сериозна работа от това да гледат как се слагат подписи:

източник

В дъното вляво, виждате ген. Иван Суслопаров, подписал акта от страната на СССР. Ето и целия документ:

източник

В съветската литература и популярна култура битува схващането, че Суслопаров е подписал капитулацията „без разрешение“ от висшестоящите си началници. Без разрешение? След десетилетия чистки и след 6 години война, през които съветски генерали са разстрелвани на тумби за много по–дребни неща, съветски генерал прави такова нещо без разрешение? Едва ли. Може би просто е подписал без разрешение от „правилния“ висшестоящ?

За всеки случай, налага се лично Сталин да защити Суслопаров пред страшния Вишински, като му обясни, че няма претенции към „непослушния“ генерал.

Само че съветското командване не е доволно от подписаното споразумение. Защо? Формално, защото Суслопаров „не е бил упълномощен“ да подписва, а и защото е подписал друг текст, а не предварително уговорения. Неформално, заради изключителната ревност на Георгий Жуков, първи заместник на върховния главнокомандващ, който не е могъл да понесе факта, че някой друг съветски офицер пред камери и фотоапарати, а не той, е подписал капитулацията.

Затова по един срамен начин церемонията се повтаря на следващия ден, 8–ми май, този път в тържествена обстановка и с друг участник от съветска страна – маршал Георгий Жуков (същият, на когото кметът на Стрелча вдигна паметник преди няколко дни). Дуайт Айзенхауер, главнокомандващ на съюзническите войски в Европа, смята второто подписване за „безвкусен“ спектакъл и заявява, че не би участвал в него (оригиналният израз е tasteless, което може да се преведе и като „пошъл“), затова предоставя тази висока чест на друг американски генерал, подписал от името на САЩ, този път като „свидетел“ (и така вероятно намекващ коя е истинската капитулация).

Ето и текстът на второто, „поправено“ споразумение, според в–к „Правда“, подписано на 8–ми май в в Берлин (за съжаление, не открих варианта на английски, за да мога да сравнявам двата текста на един и същи език, 1:1, а не през превод)


Очевидно, текстът е абсолютно същият като този от предишния ден. Разликата е в подписалите и в мястото на подписването.

(източник, втората церемония в Берлин. Жуков подписва)

Защо обаче в Европа и САЩ отбелязват победата над нацизма на 8–ми май, а бившият Съветски съюз и свързаните с него лица, на 9–ти?

За Западна Европа е очевидно. Първата капитулация (тоест истинската, когато германската армия реално се отказва от съпротива), е на 7–ми. Тогава се дава едно денонощие време на германците, до 23:01ч на 8–ми май, да прекратят всякакви бойни действия, а втората „капитулация“, която задоволява и егото и пропагандните нужди на Жуков, е подписана на 8–ми май в 22:43 ч., като точният час за прекратяване на германската съпротива не се променя, той си остава в 23:01ч, 18 минути след второто подписване. Така че, по всички признаци, победата над нацизма трябва да се отбелязва или на 7–ми май, когато е чествана от Общността на нациите (организацията, по–известна със старото си име – Британската общност) или на 8–ми май, когато се отбелязва от Европейския съюз.

В Съветския съюз (както и рублофилите в Стрелча и на други места), желаят да наблегнат на историческата роля на Георги Жуков и затова за Ден на победата в СССР официално е определен 9–ти май, заради часовата разлика, понеже подписването в Берлин се пада в 0:43ч по московско време.

А кога ние в България трябва да отбележим деня на победата над нацизма и да почетем жертвите? И по двата признака при нас капитулацията се пада или на 7–ми, или на 8–ми май. ЕС я отбелязва на осми, а и по българско време втората подписване се пада на 8–ми май, буквално в дванайсет без седемнайсет (в 23:43).

Днес няма особен смисъл България да угажда на егото на Георги Жуков, нито пък да следва пропагандните клишета на СССР, междувременно наследени от путинския режим, хеле пък да се води по московската часова зона. Осми май, тоест днес, е годишнината от тази голяма победа и денят, в който трябва да почетем героите и жертвите си.


Снимката е направена днес, 8–ми май, пред паметника на част от българите, загинали във Втората световна война. Да си отбележим контраста с паметника на червената армия като размер, лукс и местоположение в градското пространство. Както забелязвате, цветя няма, нито някакъв друг знак за голямата годишнина.

Вместо това, хора деклариращи се за „антифашисти“, УТРЕ ще носят цветя и венци пред тотема на червената армия, утре ще си дерат ризите и гърлата, а тази нощ ще дежурят край него, за да го пазят от случайно „оскверняване“, а дори може и да запалят някое европейско знаменце като миналата година.

И да не забравяме, че 8–ми май маркира краят само краят на военните действия в Европа и излизането на Германия от войната, но самата война реално завършва с японската капитулация на 2–ри септември 1945г. 

Като изключим неяснотите около горната дата в България, цели 70 години по–късно не сме приключили и с осмислянето на самата война. Все още има свързани с нея въпроси, неизяснени за широката общественост. Ще изброя тези, за които се сещам:
– Въпросът за участието на България във войната до 8–ми септември 1944г., когато правителството на Константин Муравиев обявява война на Германия;
– Въпросът за дипломатическата активност на България преди войната и свързаните с нея събития, примерно Соболевата акция.
– Въпросът за поведението и отговорността на българската армия и граждански власти в териториите, които сега са част от Сърбия, Македония и Гърция;
– Въпросът за изтеглянето на българските войски и за съдбата на изоставеното българско население и войски на териториите на днешните Сърбия, Македония и Гърция и отговорността на просъветското отечственофронтовско правителство за последиците (примерно известният случай за пленяване и спасяване на българските войници в Охрид);
– Въпросът за отговорността на българските граждански и военни власти за съдбата на евреите от горепосочените територии;
– Истинската история на партизанското движение и другите форми на съпротива по време на войната;
– Истинската история за участието на България в заключителния етап от войната (наричан по време на тоталитарния режим „Отечествена война“. Заснетият паметник е посветен на загинали в този етап от войната); 
– Истинската история на 9–ти септември 1944г.

(мистериозно превръщане на американски „Додж“ в съветски танк Т–34, снимка „Изгубената България“, също тук и тук)

– Истинската история на съюзническите бомбардировки и отговорността на България, СССР, Великобритания и САЩ за тях;

(бомбардировка на София, източник)

(паметник на загиналите летци–изтребители, защитаващи София от бомбардировките, източник)
– Тезата на нацистката пропаганда, после продължена и от комунистическата, за използване на играчки–бомби от съюзниците в България и извън нея, специално за поразяване на деца;
– Въпросът за знаменитата салфетка от четвъртата Московска мирна конференция (а не от Ялта), изписана месец след пълната окупация на България от червената армия, когато Сталин вече има 100% контрол върху съдбата на България; 
– Историята на бившите български военнослужещи и български граждани, родом от Македония, мобилизирани в югославската армия и също участвали в заключителната фаза на войната. (прочети за бунта на войниците в Скопие);
– Създаването на Народна република Македония в рамките на Югославия и създаването на македонски литературен език и нация;
– Отражението на горните въпроси върху съвременните отношения с Македония, чиято държавност също е пряко следствие от Втората световна война. В центъра на Скопие има музей на Холокоста, пълен с български артефакти – вагон на БДЖ, снимки на цар Борис, български документи и т.н.;

(вагонът на БДЖ в музея на Холокоста в Скопие. снимка)

– Отговорността на царстващата династия за събитията през войната и детайлите около провеждането на референдума „Монархия или народна република“;
– Въпросът за ролята и отговорността на българските комунисти по време на войната, които до 22–ри юни 1941г. са съюзници и поддръжници на нацистка Германия;




– Въпросът за ролята и отговорността на СССР като съюзник на Германия и агресор срещу неутрални държави – Финландия, Румъния, Литва, Латвия, Естония, Полша, до 22–ри юни 1941г.
– Ролята на България и Югославия в гръцката гражданска война 1946 – 1949г., 


Триъгълничетата са лагери за обучение на въстаници, кръгчетата са пунктове за снабдяване, има също пунктове за приемане на бежанци, болници и лагер за военнопленници (отбелязан с Х)

Имаме много домашно за писане, четене и учене.

Препоръчвам за четене и материала на колегата Асен Генов „Трябва ли да празнуваме 9–ти май?“.

А какъв ни е 9–ти май? Девети май е денят на Европа и няма нищо общо с никакви капитулации.









понеделник, май 04, 2015

В памет на Мая Плисецкая

Много дълги години единственото име от балета, което знаех, беше това на Мая Плисецкая. После разбрах, че напълно основателно.



По време на това представление Плисецкая е 50-годишна.

снимка

 снимка

снимка

снимка

Още много снимки

четвъртък, март 19, 2015

Ладино лакърдии

Думата „ладино“ звучи доста познато на всеки българин, но не всеки веднага успява да се сети какво означава тя.

Така се нарича езикът, който евреите, заселили се на Балканския полуостров по времето на Османската империя, донасят със себе си.

В момента това е почти мъртъв език – съвременните български евреи говорят у дома предимно на български, а предполагам че тези, които са се изселили в Израел, предпочитат иврит.

Това е цял културен пласт, богатство, което на практика отсъства от съвременната българска култура. Като малък съм попадал на отделни ладино фрази в  някои книги, които за момент са ми правили впечатление, а после почти веднага съм забравял.

Триото отличници Мартичка Божилова (продуцент), Борис Мисирков и Георги Богданов от АГИТПРОП слагат едно малко живописно парченце в ладино пъзела със „Софийският ладино клуб

  снимка

Имах късмета на прожекцията пред мен да седне рожбата на българо–кубинската интернационална дружба К.А., когото разпитах доколко ладино (който е вариация на испанския от 15-ти век) си прилича със съвременния испански.

– Разбирам го, – каза той, – макар и трудно. Звучи много интересно, и отвреме–навреме трябваше да си помагам с надписите.

На съвременните испаноговорящи този език звучи странно и архаично, горе долу както на нас ни звучи родопският или банатският български.

Няколко истории, няколко песни, чудесно заснемане на няколко възхитителни жени – какво му трябва повече на човек, за да се наслади за пореден път на прекрасната документалистика на горното трио, пък дори и късометражно.

Непретенциозно, но страхотно попадение.

Категорично да се гледа.




сряда, март 18, 2015

Безсловесни любовни четириъгълници

„Прелюбодеяние“ е дипломната работа на режисьора Явор Веселинов в НБУ, която участва в тазгодишния SIFF.

снимка

Професорът по физика Александър (Владимир Пенев) има вече подрастващ син Виктор (Ованес Торосян), но търси втора младост във втория си брак със своята студентка Поли (Полин Лалова).

Лидия Инждова (гледали сме я в „Чайка“, прекрасно изпълнение) пък е опърничавата и безсловесна боксьорка–фотограф Джули, която от своя страна е гадже на бледия младеж Виктор.

Още от първите секунди забелязваме разтягането на кино–времето. Забавеният каданс е любим подход на режисьора и оставаме с чувството, че сценарият е бил написан за много по–малка предвидена продължителност, а после е бил разтяган като празничен локум.

Избраната стилистика също е интересна – героите непрекъснато ядат, пият кафе (или повече всъщност разбъркват кафето), пушат, спят и се разхождат по бельо или бански. Почти не разговарят, а главно общуват невербално и се гледат умно. Героинята на Инджова дори по сценарий е няма и не трябва да се обажда въобще. Дисонанс в компанията внася професорът, който непрекъснато нещо дрънка с безкрайния си оптимизъм.

От цялата компания единствено той е членоразделен –  има идеи за устройството на света и обществото, търси младостта, търси приключенията, гради кариера, въобще действа, но пък бъкел не забелязва ставащото около себе си.

От друга страна, синът му е с тежки психични травми от развода на родителите си, хормоните бликат дори от ушите му, а дилемите които го мъчат, по–скоро напомнят за сексуално–психологическите мъки на тинейджърите, а не на младите мъже в студентска възраст.

Както се досещате, всичко се забърква, обърква и разбърква в оплетен любовен четириъгълник, от който няма как да се излезе без поражения.

Би могло, би могло да се получи наистина много силна камерна драма. Но не се получава. Не всеки е Шекспир, дори не всеки е гледал внимателно Абсолвентът (The Graduate, горещо препоръчвам!). 

Затова, от  възможна драма се е получила реална мелодрама – като че ли любимият жанр на съвременното българско кино.

На мен ми харесаха изпълненията и на двете млади актриси, като си мисля че за Полин Лалова можеха да напишат по–добре ролята, защото тя определно има потенциал да покаже много повече от екрана, и като ангел, и като демон. Ованес и Владо Пенев са си класа, те биха изиграли добре и улични стълбове, ако това е задачата.

Останах за разговора с екипа, защото ми беше любопитно какво ще кажат и как ще се опитват да заобикалят острите моменти.



Възхищавам им се, че почти без бюджет и в изключително къс снимачен срок (две седмици) са успели да го заснемат, което е постижение, граничещо с героизъм.

Ако ви се гледа – гледайте го, но евентулно само с познавателна цел и на ваша отговорност.

Трейлърът (рекламното филмче, за съжаление не е разрешено за вграждане в сайтове, тъй че клик):


Споделените неща на Комитата

Виж какво споделям , заслужава си повече от това, което пиша. (старите споделени неща)