понеделник, юли 27, 2015

Компромисът на последния автобус

разпокъсани размисли след „историческия компромис“

Поемам риска да кажа няколко изречения по историческия компромис, тоест по конституционните промени, договорени между РБ, ГЕРБ, ПФ и ДПС.

Първо, за него (за тях) може да се говори само в условно наклонение. Ако депутатите натиснат копченцата в пленарна зала така, както са обещали, само тогава този компромис ще е факт и ще можем да оценим ефекта му (им) върху българското общество. Засега можем само да теоретизираме.

Второ, благодарен съм на Евгений Дайнов, който спомена историческия прецедент:
От два дни чакам някой журналист да свърши журналистическа работа, ама както често се случва - налага се аз да играя журналист.Та, слушайте. "Исторически компромис" (Compromesso storico) е лансиран през 1973 година от лидера на Италианската комунистическа партия Енрико Берлингуер и лидерите на Християндемократите, вкл. Андреоти и Алдо Моро. Същината на компромиса е партията на Берлингуер да престане да седи в изолатора на политиката и да бъде допусната в нея; от гледна точка на християндемократите, идеята е комунистите да бъдат цивилизовани о откъснати от Москва чрез вкарване в реалната политика - на компромисите. Да, ама крайно левите веднага изригват, обявяват въоръжена борба срещу "предателството", отвличат Алдо Моро и го убиват.Не, че нещо, ама поне най-новата история трябва да се знае. Барем за контекст. Дано да не се повтори историята с Алдо Моро (от фейсбук)
В български условия това означава следното – ДПС беше пуснато от политическия изолатор, в който беше натикано след оставката на Орешарски и директно му беше прелято доверие от РБ,  жива кръв, за да подкрепи конституционните промени. Така стигнахме до парадокс – депутати, искали 2 години оставката на Делян Пеевски и самият Делян Пеевски да подпишат толкова важен законопроект, който поне на теория трябва да бъде стъпка от верига събития, които да изправят същия Делян Пеевски и голяма част от хората около него пред правосъдието.

Можеха ли РБ да действат по друг начин? Можеха, примерно, да откажат да подпишат компромисен законопроект, да излязат от правителството, да спечелят още поне 10% доверие и да отидат наесен на избори 2 в 1 (парламентарни + местни), а през октомври да влязат още по–силни в Народното събрание, където да започнат наново.

Два са недостатъците на този вариант – избори можеше и да няма (в парламента е пълно с партии и депутати, които знаят, че тоя мандат им е за последно), а да има само преструктуриране на мнозинството, т.е. ДПС и остатъците от БДЦ официално да заемат мястото на РБ, и така формираното ново „мнозинство на националното спасение“ да изкара до изборите през 2018г.,  и второ, също важно, – със сигурност поне една година щеше да бъде напълно изгубена за реформи, а може би и повече.

Този вариант правеше много вероятни и нови масови протести (не че са нещо лошо).

РБ се решиха на по–тежкия за тях вариант, да направят жертва и да пуснат ДПС от изолатора (това е същината на компромиса), но да придвижат реформата с една малка стъпка напред.

Не съм компетентен по конституционно право, за да оценя предполагаемия ефект, но изчетох внимателно всички анализи на авторитетни говорители за постигнатото, и като че ли повечето се обединяват около идеята, че предлаганите промени са изключително политическо постижение, но недостатъчни (първа стъпка).

Приблизително в този дух е и изявлението на „Протестна мрежа“:
Промените в Конституцията са слабо лекарство за болното българско правосъдие.

Затова и следните въпроси продължават да висят:

  • Вече възможно ли е да се появи прокурор, който да издърпа ушите на лошите и корумпираните? 
  • Ще започне ли реално борбата с корупцията и зависимостите? 
  • Достатъчно ли е с тези промени в конституцията и с допълнителни промени в законите да се постигне реален напредък?

Доста вода ще изтече, преди да можем да отговорим категорично. Промените в Конституцията трябва да минат през две гласувания в пленарна зала и да издържат и евентуална атака в Конституционния съд. Освен това, трябва да бъдат гласувани и множество съпътстващи поправки в закони, отнасящи се до правомощията на съдебната власт и до борбата с престъпността и накрая –трябва да има налице достатъчно компетентна и волева администрация, за да ги задейства.

Твърде много условности, над които виси въпросът – а ако по пътя се направят много компромиси, дали няма да го ручаме жабчето напразно? Дали промените няма да се обезмислят по пътя?

Такава вероятност съществува и най–добрият лек срещу нея е будното и бързо реагиращо гражданско общество.

В момента две формации на гражданското общество са свръхактивни по темата – „Протестна мрежа“ (ПМ) и „Инициатива Правосъдие за всеки“ (ИПВ). (Може би има и други, извинете ако съм пропуснал)

Постигнатият компромис беше тежко изпитание за ПМ. Единственото, което стана кристално ясно след него, е че ситуацията е навлязла в нов етап. Съвсем естествено, появиха се гласове на скептици и оптимисти. От фразата „недостатъчно добри промени“ скептиците наблегнаха на „недостатъчно“, а оптимистите на „добри“ промени.

Веднага се появиха и критици отвън, които заявиха, че „Протестна мрежа“ вече се е превърнала в неявен политически субект, навлязла е в реалната политика с компромисите и вече не е носител на чистите си идеали (намеквайки, че е време за нещо да я замести?).

Протест за оставката на главния прокурор Цацаров, 14. юли 2015г.

„Гладна кокошка просо сънува, другари“, бих репликирал аз. Иска ви се. „Протестна мрежа“ е мрежа, среда, което означава че дори на някой да му скимне да се отказва, или нарочените за лидери да тръгнат да правят компромиси, има достатъчно други, които няма да са съгласни и посоката ще бъде запазена.

Крайните цели на ПМ –  изваждането на мафията от властта, справедливото правосъдие, свободните медии, честните конкурси, бизнесът без политически чадъри, си остават и няма да мирясаме и да спрем натиска докато в България не постигнем някакви приемливи стандарти в тия области.

ИПВ също се състои от достатъчно решителни хора, за да вярвам, че и те няма да отстъпят.

Дори и двете структури от утре да изчезнат, ще се намерят достатъчно граждани, които да се самоорганизират, както показаха протестите от 14. и 22. юли.

Мога да оприлича постигнатия компромис на автобус, който пътува за депо – шофьорът е неприятен и ще ни остави 3–4 спирки преди нашата, но ще можем да се приберем още тази вечер. Другият вариант е да чакаме до сутринта.

Кой е по–добрият вариант? Аз традиционно съм оптимист, и съм положително настроен, но вие вижте, преценете сами. През нощта могат да ни намушкат или ограбят, а на сутринта може да е твърде късно.

А защо закъсняваме толкова много? Не знам, но в първия си мандат ГЕРБ разполагаше с конституционно мнозинство и не се възползва от него.

Случващото се сега е поправителна сесия, след много, много скъпи частни уроци.

Протест за гласуване на законопроекта, на министър Христо Иванов. 22. юли 2015г.

За любопитните – импровизираният разговор на Лютви Местан с активисти на „Протестна мрежа“ и Инициатива „Правосъдие за всеки“:


 „Протестна мрежа“ застава зад правото на своите членове да задават въпроси на политиците, които са отговорни за реформата или за нейното осуетяване.

понеделник, май 25, 2015

Съвременно изкуство за всеки

Сигурно на голяма част от вас ви се е случвало, на мен включително, за гледате примерно някакви странни метални парчетии, за които се прави изложба и се обявяват по телевизията за голямо постижение на съвременното изкуство, където дами с хубави тоалети и господа с чудесно ушити костюми разправят същото пред обектива на камерата.

Или пък медиите да отидат да отразят изложба с цветни петна в рамки и лично някой наш академик да каже с блага усмивка пред микрофона, че е направена още една стъпка към духовното възраждане на България.

Да не говорим за по-сложни и по-горещи теми, като паметниците „1300 години България“ или паметника на съветската армия, където на обикновен гражданин като мен често му е трудно да отсее пропагандата и личните интереси на говорещите пред обектива от обществения интерес и от художествената и историческа ценност на въпросните конструкции.

За да се помъча да попълня поне някоя дупка в естетическото си образование, приличащо на занемарена улица в безперспективно селище, започнах да ходя на курс по съвременно изкуство веднъж седмично.

Курсът ми се стори лесен, приятен и доста полезен.

Започнахме с някои от теченията на модернизма, преминахме през минимализъм и land art. и в момента сме на съвременно изкуство.

Междувременно ми присветна защо Кристо (Христо Явашев) е всъщност толкова важен и известен.

Кристо, Surrounded Islands (Обградени острови), картинка

Не се изисква кой знае какво усилие да се следи материала, ако човек присъства редовно на занятията. Обикновено преди занятие трябва да се прочетат 1-2 страници цитат от книга или важно есе, за да се подготви човек.

Предполагам, че ефектът от курса е различен при различните курсисти. На мен ми даде много материал за размисъл и доста нови идеи.

Спрях да смятам Джаксън Полак за абсолютен шарлатанин.


Джаксън Полък, Summertime: Number 9A 1948 (Лято:№9А) картинка


Открих за себе си Джеймс Търел (ударение на втората сричка на фамилията)

Джеймс Търел, Skyspace (Небесно пространство), картинка

Доста време отделихме и на паметниците, включително направихме една много яка игра-дискусия.

Започнах доста по-добре отпреди да се ориентирам в българското модерно и съвременно изкуство и ми дойдоха разни интересни идеи.

Курсът се води от Нада Нешева, изкуствовед и журналист, която дълго време е работила и учила извън България, тъй че погледът отвътре се комбинира с поглед отвън, което намерих за изключително полезно.

Пиша ви всичко това, защото скоро приключваме и започва нов цикъл (за последно!) в началото на юни, тъй че ако някой се интересува от тия неща, сега е моментът да се запише.

Повече информация тук.

петък, май 08, 2015

Какъв ни е девети май?

Нацизмът е една от двете големи злини (знаете коя е другата), сполетели света през 20–ти век и победата над него е изключително постижение.

Втората световна война пък е ужасяваща трагедия, погълнала десетки милиони животи и прекършила стотици милиони съдби, чието приключване оправдано е едно от най–радостните събития в историята на човечеството.

С капитулацията на нацистка Германия пък приключва войната в Европа, а в Западна Европа приключват и други ужаси, като концентрационните лагери.

Затова е и редно да отбелязваме тази капитулация като деня, в който е победено едното голямо зло (за другото трябва да почакаме още 45 години) и сме длъжни да отдадем почит на жертвите и загиналите.

Германия капитулира на 7–ми май 1945г. и това са подписите на подписалите капитулацията. (източник)


Две са интересните неща в този списък с подписи.

1. Капитулацията е подписана на 7–ми май;
2. От съветска страна е подписал неизвестният днес на широката публика ген. Суслопаров.

Обърнете внимание също на съвсем делничния вид на документа, и на това, че подписът на съветския представител е без никакъв намек за особено мнение и е подписан като страна, а не като свидетел.

Ето и снимка от церемонията, също съвсем делова и непретенциозна. В залата има хора, които имат по–сериозна работа от това да гледат как се слагат подписи:

източник

В дъното вляво, виждате ген. Иван Суслопаров, подписал акта от страната на СССР. Ето и целия документ:

източник

В съветската литература и популярна култура битува схващането, че Суслопаров е подписал капитулацията „без разрешение“ от висшестоящите си началници. Без разрешение? След десетилетия чистки и след 6 години война, през които съветски генерали са разстрелвани на тумби за много по–дребни неща, съветски генерал прави такова нещо без разрешение? Едва ли. Може би просто е подписал без разрешение от „правилния“ висшестоящ?

За всеки случай, налага се лично Сталин да защити Суслопаров пред страшния Вишински, като му обясни, че няма претенции към „непослушния“ генерал.

Само че съветското командване не е доволно от подписаното споразумение. Защо? Формално, защото Суслопаров „не е бил упълномощен“ да подписва, а и защото е подписал друг текст, а не предварително уговорения. Неформално, заради изключителната ревност на Георгий Жуков, първи заместник на върховния главнокомандващ, който не е могъл да понесе факта, че някой друг съветски офицер пред камери и фотоапарати, а не той, е подписал капитулацията.

Затова по един срамен начин церемонията се повтаря на следващия ден, 8–ми май, този път в тържествена обстановка и с друг участник от съветска страна – маршал Георгий Жуков (същият, на когото кметът на Стрелча вдигна паметник преди няколко дни). Дуайт Айзенхауер, главнокомандващ на съюзническите войски в Европа, смята второто подписване за „безвкусен“ спектакъл и заявява, че не би участвал в него (оригиналният израз е tasteless, което може да се преведе и като „пошъл“), затова предоставя тази висока чест на друг американски генерал, подписал от името на САЩ, този път като „свидетел“ (и така вероятно намекващ коя е истинската капитулация).

Ето и текстът на второто, „поправено“ споразумение, според в–к „Правда“, подписано на 8–ми май в в Берлин (за съжаление, не открих варианта на английски, за да мога да сравнявам двата текста на един и същи език, 1:1, а не през превод)


Очевидно, текстът е абсолютно същият като този от предишния ден. Разликата е в подписалите и в мястото на подписването.

(източник, втората церемония в Берлин. Жуков подписва)

Защо обаче в Европа и САЩ отбелязват победата над нацизма на 8–ми май, а бившият Съветски съюз и свързаните с него лица, на 9–ти?

За Западна Европа е очевидно. Първата капитулация (тоест истинската, когато германската армия реално се отказва от съпротива), е на 7–ми. Тогава се дава едно денонощие време на германците, до 23:01ч на 8–ми май, да прекратят всякакви бойни действия, а втората „капитулация“, която задоволява и егото и пропагандните нужди на Жуков, е подписана на 8–ми май в 22:43 ч., като точният час за прекратяване на германската съпротива не се променя, той си остава в 23:01ч, 18 минути след второто подписване. Така че, по всички признаци, победата над нацизма трябва да се отбелязва или на 7–ми май, когато е чествана от Общността на нациите (организацията, по–известна със старото си име – Британската общност) или на 8–ми май, когато се отбелязва от Европейския съюз.

В Съветския съюз (както и рублофилите в Стрелча и на други места), желаят да наблегнат на историческата роля на Георги Жуков и затова за Ден на победата в СССР официално е определен 9–ти май, заради часовата разлика, понеже подписването в Берлин се пада в 0:43ч по московско време.

А кога ние в България трябва да отбележим деня на победата над нацизма и да почетем жертвите? И по двата признака при нас капитулацията се пада или на 7–ми, или на 8–ми май. ЕС я отбелязва на осми, а и по българско време втората подписване се пада на 8–ми май, буквално в дванайсет без седемнайсет (в 23:43).

Днес няма особен смисъл България да угажда на егото на Георги Жуков, нито пък да следва пропагандните клишета на СССР, междувременно наследени от путинския режим, хеле пък да се води по московската часова зона. Осми май, тоест днес, е годишнината от тази голяма победа и денят, в който трябва да почетем героите и жертвите си.


Снимката е направена днес, 8–ми май, пред паметника на част от българите, загинали във Втората световна война. Да си отбележим контраста с паметника на червената армия като размер, лукс и местоположение в градското пространство. Както забелязвате, цветя няма, нито някакъв друг знак за голямата годишнина.

Вместо това, хора деклариращи се за „антифашисти“, УТРЕ ще носят цветя и венци пред тотема на червената армия, утре ще си дерат ризите и гърлата, а тази нощ ще дежурят край него, за да го пазят от случайно „оскверняване“, а дори може и да запалят някое европейско знаменце като миналата година.

И да не забравяме, че 8–ми май маркира краят само краят на военните действия в Европа и излизането на Германия от войната, но самата война реално завършва с японската капитулация на 2–ри септември 1945г. 

Като изключим неяснотите около горната дата в България, цели 70 години по–късно не сме приключили и с осмислянето на самата война. Все още има свързани с нея въпроси, неизяснени за широката общественост. Ще изброя тези, за които се сещам:
– Въпросът за участието на България във войната до 8–ми септември 1944г., когато правителството на Константин Муравиев обявява война на Германия;
– Въпросът за дипломатическата активност на България преди войната и свързаните с нея събития, примерно Соболевата акция.
– Въпросът за поведението и отговорността на българската армия и граждански власти в териториите, които сега са част от Сърбия, Македония и Гърция;
– Въпросът за изтеглянето на българските войски и за съдбата на изоставеното българско население и войски на териториите на днешните Сърбия, Македония и Гърция и отговорността на просъветското отечственофронтовско правителство за последиците (примерно известният случай за пленяване и спасяване на българските войници в Охрид);
– Въпросът за отговорността на българските граждански и военни власти за съдбата на евреите от горепосочените територии;
– Истинската история на партизанското движение и другите форми на съпротива по време на войната;
– Истинската история за участието на България в заключителния етап от войната (наричан по време на тоталитарния режим „Отечествена война“. Заснетият паметник е посветен на загинали в този етап от войната); 
– Истинската история на 9–ти септември 1944г.

(мистериозно превръщане на американски „Додж“ в съветски танк Т–34, снимка „Изгубената България“, също тук и тук)

– Истинската история на съюзническите бомбардировки и отговорността на България, СССР, Великобритания и САЩ за тях;

(бомбардировка на София, източник)

(паметник на загиналите летци–изтребители, защитаващи София от бомбардировките, източник)
– Тезата на нацистката пропаганда, после продължена и от комунистическата, за използване на играчки–бомби от съюзниците в България и извън нея, специално за поразяване на деца;
– Въпросът за знаменитата салфетка от четвъртата Московска мирна конференция (а не от Ялта), изписана месец след пълната окупация на България от червената армия, когато Сталин вече има 100% контрол върху съдбата на България; 
– Историята на бившите български военнослужещи и български граждани, родом от Македония, мобилизирани в югославската армия и също участвали в заключителната фаза на войната. (прочети за бунта на войниците в Скопие);
– Създаването на Народна република Македония в рамките на Югославия и създаването на македонски литературен език и нация;
– Отражението на горните въпроси върху съвременните отношения с Македония, чиято държавност също е пряко следствие от Втората световна война. В центъра на Скопие има музей на Холокоста, пълен с български артефакти – вагон на БДЖ, снимки на цар Борис, български документи и т.н.;

(вагонът на БДЖ в музея на Холокоста в Скопие. снимка)

– Отговорността на царстващата династия за събитията през войната и детайлите около провеждането на референдума „Монархия или народна република“;
– Въпросът за ролята и отговорността на българските комунисти по време на войната, които до 22–ри юни 1941г. са съюзници и поддръжници на нацистка Германия;




– Въпросът за ролята и отговорността на СССР като съюзник на Германия и агресор срещу неутрални държави – Финландия, Румъния, Литва, Латвия, Естония, Полша, до 22–ри юни 1941г.
– Ролята на България и Югославия в гръцката гражданска война 1946 – 1949г., 


Триъгълничетата са лагери за обучение на въстаници, кръгчетата са пунктове за снабдяване, има също пунктове за приемане на бежанци, болници и лагер за военнопленници (отбелязан с Х)

Имаме много домашно за писане, четене и учене.

Препоръчвам за четене и материала на колегата Асен Генов „Трябва ли да празнуваме 9–ти май?“.

А какъв ни е 9–ти май? Девети май е денят на Европа и няма нищо общо с никакви капитулации.









понеделник, май 04, 2015

В памет на Мая Плисецкая

Много дълги години единственото име от балета, което знаех, беше това на Мая Плисецкая. После разбрах, че напълно основателно.



По време на това представление Плисецкая е 50-годишна.

снимка

 снимка

снимка

снимка

Още много снимки

Споделените неща на Комитата

Виж какво споделям , заслужава си повече от това, което пиша. (старите споделени неща)