четвъртък, март 19, 2015

Ладино лакърдии

Думата „ладино“ звучи доста познато на всеки българин, но не всеки веднага успява да се сети какво означава тя.

Така се нарича езикът, който евреите, заселили се на Балканския полуостров по времето на Османската империя, донасят със себе си.

В момента това е почти мъртъв език – съвременните български евреи говорят у дома предимно на български, а предполагам че тези, които са се изселили в Израел, предпочитат иврит.

Това е цял културен пласт, богатство, което на практика отсъства от съвременната българска култура. Като малък съм попадал на отделни ладино фрази в  някои книги, които за момент са ми правили впечатление, а после почти веднага съм забравял.

Триото отличници Мартичка Божилова (продуцент), Борис Мисирков и Георги Богданов от АГИТПРОП слагат едно малко живописно парченце в ладино пъзела със „Софийският ладино клуб

  снимка

Имах късмета на прожекцията пред мен да седне рожбата на българо–кубинската интернационална дружба К.А., когото разпитах доколко ладино (който е вариация на испанския от 15-ти век) си прилича със съвременния испански.

– Разбирам го, – каза той, – макар и трудно. Звучи много интересно, и отвреме–навреме трябваше да си помагам с надписите.

На съвременните испаноговорящи този език звучи странно и архаично, горе долу както на нас ни звучи родопският или банатският български.

Няколко истории, няколко песни, чудесно заснемане на няколко възхитителни жени – какво му трябва повече на човек, за да се наслади за пореден път на прекрасната документалистика на горното трио, пък дори и късометражно.

Непретенциозно, но страхотно попадение.

Категорично да се гледа.




сряда, март 18, 2015

Безсловесни любовни четириъгълници

„Прелюбодеяние“ е дипломната работа на режисьора Явор Веселинов в НБУ, която участва в тазгодишния SIFF.

снимка

Професорът по физика Александър (Владимир Пенев) има вече подрастващ син Виктор (Ованес Торосян), но търси втора младост във втория си брак със своята студентка Поли (Полин Лалова).

Лидия Инждова (гледали сме я в „Чайка“, прекрасно изпълнение) пък е опърничавата и безсловесна боксьорка–фотограф Джули, която от своя страна е гадже на бледия младеж Виктор.

Още от първите секунди забелязваме разтягането на кино–времето. Забавеният каданс е любим подход на режисьора и оставаме с чувството, че сценарият е бил написан за много по–малка предвидена продължителност, а после е бил разтяган като празничен локум.

Избраната стилистика също е интересна – героите непрекъснато ядат, пият кафе (или повече всъщност разбъркват кафето), пушат, спят и се разхождат по бельо или бански. Почти не разговарят, а главно общуват невербално и се гледат умно. Героинята на Инджова дори по сценарий е няма и не трябва да се обажда въобще. Дисонанс в компанията внася професорът, който непрекъснато нещо дрънка с безкрайния си оптимизъм.

От цялата компания единствено той е членоразделен –  има идеи за устройството на света и обществото, търси младостта, търси приключенията, гради кариера, въобще действа, но пък бъкел не забелязва ставащото около себе си.

От друга страна, синът му е с тежки психични травми от развода на родителите си, хормоните бликат дори от ушите му, а дилемите които го мъчат, по–скоро напомнят за сексуално–психологическите мъки на тинейджърите, а не на младите мъже в студентска възраст.

Както се досещате, всичко се забърква, обърква и разбърква в оплетен любовен четириъгълник, от който няма как да се излезе без поражения.

Би могло, би могло да се получи наистина много силна камерна драма. Но не се получава. Не всеки е Шекспир, дори не всеки е гледал внимателно Абсолвентът (The Graduate, горещо препоръчвам!). 

Затова, от  възможна драма се е получила реална мелодрама – като че ли любимият жанр на съвременното българско кино.

На мен ми харесаха изпълненията и на двете млади актриси, като си мисля че за Полин Лалова можеха да напишат по–добре ролята, защото тя определно има потенциал да покаже много повече от екрана, и като ангел, и като демон. Ованес и Владо Пенев са си класа, те биха изиграли добре и улични стълбове, ако това е задачата.

Останах за разговора с екипа, защото ми беше любопитно какво ще кажат и как ще се опитват да заобикалят острите моменти.



Възхищавам им се, че почти без бюджет и в изключително къс снимачен срок (две седмици) са успели да го заснемат, което е постижение, граничещо с героизъм.

Ако ви се гледа – гледайте го, но евентулно само с познавателна цел и на ваша отговорност.

Трейлърът (рекламното филмче, за съжаление не е разрешено за вграждане в сайтове, тъй че клик):


вторник, март 17, 2015

Петров на ръба на киното

„Досието Петров“ е филм с претенции, с който беше открит тазгодишния Sofia International Film Fest. (къде изчезна хубавата дума „кинопанорама“ :))

(надолу разкривам подробности от сюжета, продължете на свой собствен риск)

снимка

Александър Петров е актьор, който бива принуден в последните години на тоталитарния режим да напусне театъра заради жена си, която в емоционален жест съсипва представление на пиеса за Ленин и то точно когато съветският посланик е вътре.

За пореден път „Досието...“ потвърждава, че разказът се получава добре, когато човек разказва за нещо преживяно и се получава комично зле, когато пише по митове и легенди.

Така и не се появи приличен игрален филм, който смислено да разкаже практиките на тоталитарния режим в изкуството. А уж там би трябвало да е най–лесно, защото хората които работят в тези сфери би трябвало да са най–талантливите разказвачи.

Когато се говори за филми, третиращи миналото, винаги опираме до въпроса за достоверността. А тя бива няколко вида:

– фактологична достоверност – когато действащите лица са реални исторически фигури и на екрана се възпроизвеждат реални исторически събития.  (като в „Ерин Брокович“)

– достоверност на епохата – когато героите са измислени, но действат в реална историческа обстановка (като в TILT)

– психологическа достоверност – когато и епохата и фигурите са измислени, но действащите лица постъпват правдоподобно според обстоятелствата и особеностите на характера си.  (като в „Междузвездни войни“)

За целите на изкуството най–важна е психологическата достоверност, а другите две са необходими само понякога.

Досието „Петров“ не е исторически филм, не се отнася за конкретни съществуващи лица, а обобщава преживяванията на средностатистически театрален актьор, преквалифицирал се в политик, който се опитва да остане честен към себе си в трудно време, тоест в случая можем да обсъждаме само достоверността на епохата и психологическата достоверност.

Достоверността на епохата е посредствена. Присъстват ключови факти – безумните политически и исторически пиеси, с които се плащаше данък на соцреализма, новогодишната реч на Тодор Живков, ровичкането на Държавна сигурност в театралния репертоар и в душите на хората, невероятната сивота на ежедневието, но присъстват и много смехотворни моменти – возенето с чайки на лица, които не са от най–високите етажи на партийното и държавно ръководство, абсурдно публичната дейност на Държавна сигурност при осигуряване на охраната на посещения на официални лица и тн. Има някои добре уцелени детайли, които предизвикват хихикане в залата.

Също както и в „Отрова за мишки“,  разпознаваемото, но слабо представяне на реалностите на тоталитарния режим преди 1990–та преминава в абсолютно фантастична версия на реалността след 1990г., която се родее с такива шедьоври на политическата фантастика и конспирология като „секретната част“ на „Плана Ран–Ът“. Тоест, ако искате да разберете нещо смислено за България преди и най–вече след 1990–та, не се хабете за „Досието Петров“. Не става за тая цел.

Сега да видим психологическата достоверност.

Играят голяма част от старите ни познати от „Четвърта власт“ и то играят подобни персонажи – Михаил Билалов, Христо Шопов, Ивайло Герасков, Ана Пападопулу... Деян Донков е прескочил откъм тъмната страна :) Павел Чернев вече става твърдо филмова звезда в един много характерен натюрел и застрашава вечната слава на първопроходеца Ути Бъчваров (като Киро Бидона в „Трафик“).

Това е добре, защото героите им приличат на реални хора, не си декламират ролите и са горе–долу наясно с мотивацията си. Но не успяват да спасят филма. Въртенето на копчето с цвета докрай (тоест сгъстяването на боите) е произвело една пародийна мелодрама с поносими герои.

Все пак, след „Под прикритие“ имаме нови стандарти за пресъздаване на криминално–мутренската реалност.

Специалистите казват, че и звукът е много добре.

Може да се гледа, но нищо няма да загубите ако не го гледате.

петък, март 13, 2015

Хичкок с унгарски кучета

Най–накрая между събирането на хартийки за данъчните и другите ми задължения намерих няколко часа, за да уважа и тазгодишния София Филм Фест.

Гледах „Белият бог“ – унгарски филм на режисьора Корнел Мундруцо.

(надолу следва безсрамно разкриване на сюжета на филма, тъй че ако се влияете от това, моля не продължавайте с четенето. Ако харесвате кучета, гледайте филма, няма нужда да четете текста отдолу. Предупредени сте.)

картинка

Очаквах трогателна история, посветена на нелеките отношения между хората и най–добрите им приятели кучетата, тоест – тежка социално–битова драма, в която накрая доброто да победи, като кучето може и да умре (примерно като в „Белия Бим, черното ухо“).

Наистина, така и започва – Лили е тинейджърка в ранна възраст, дъщеря на разведени родители, която има един единствен добър приятел – огромният пес Хаген, смесена порода шарпей и още нещо (това е важно за развитието на сюжета). Майка ѝ заминава в чужбина в командировка и момичето, заедно с песа, е курдисано при таткото – бивш професор (така и не става ясно защо е бивш), който работи адска работа в кланица, а освен това е и комплексиран и сприхав нервак.

В началото всичко е слъзлива мелодрама – таткото освен че е нервен, не харесва кучета, не е широко скроен, живее в миниатюрно апартаментче, където няма място дори за дъщеря му, а камо ли и за огромен пес. Имат гадни съседи, които мразят кучета, работи в кланица, където се демонстрират абсолютно натуралистични сцени на разфасоване на теленца. Освен това таткото яде и готви месо (А може би това е причината да е толкова зъл? В целия филм консумацията и производството на месо са атрибути на злото).

Освен това, в Унгария очевидно съществува странно расистко законодателство, поне що се отнася до кучетата (породистите се ползват от данъчни облекчения, затова таткото трябва да плати голяма сума, за да задържи нечистокръвния Хаген). Лили свири на тромпет и трябва да ходи на репетиции, където песът прави големи поразии, а диригентът е, меко казано, неразбран.

Хлабавите нерви на таткото водят до решението песът да бъде изоставен на едно голямо кръстовище.

„Грозното патенце“

Хаген скитосва по улиците, намира си шарено приятелче, което го светва къде да си търси ядене и вода, но животът на бездомните кучета в Будапеща хич не е цвете, защото навсякъде дебне ВРАГЪТ – злите общински служби, които събират бездомните кучета с ванове и ги водят в кучешкия затвор, тоест приютът.

Хаген успява да се измъкне от хайката, но попада от лоши на по–лоши хора, (включително на един много гаден месар), които го третират ужасно, за да бъде подготвен садистично като участник в незаконни хазартни борби с кучета.

„Спартак“

След една гладиаторска схватка Хаген използва моментно спиране на тока, за да избяга от борбите с кучета, и да се намери със своя шарен приятел на брега на реката, където този път го залавят и общинските служби.  Изпратен в приют, нашият пес започва масов бунт срещу хората, повеждайки няколкостотин нечистокръвни събратя към свободата.

Възходът на планетата на маймуните“, „Птиците

Какво ще стане наистина, ако кучетата се разбунтуват организирано? Какво могат да ни причинят?

Нашата кучешка армия превзема постепенно цяла Будапеща (тук ми се струва има грешка в мащаба, но за целите на киноразказа се допускат такива неща) и единственото нещо, което може да я спре е любовта на едно подрастващо момиче и неговия тромпет.

Вместо ужасяваща кървава битка, която на финала да определи новите господари на света имаме отворен край, далеч по–оптимистичен от перестроечния „Кучета“ (препоръчвам горещо! целият филм без субтитри), в който кучетата–людоеди превземат света.

Това, с малки изключения, е целият сюжет.

Всеки творец може да разкаже каквато си иска история естествено, и аз самият имам много етични и философски различия с авторите на филма – примерно яденето на месо, кучешкият расизъм (с който унгарците берат ядове и който е свързан с човешкия), приравняването на жестокостта към хора и жестокостта към животни, фашизмът, национализмът и сексизмът не са едно и също нещо. Светът е по–сложен и аз лично нямам намерение да се отказвам от яденето на месо, само защото това би трябвало, според авторите, да ме превърне в расист и садист, измъчващ кучета и издевателстващ над млади момичета.

Важното е, че се поставят отворени обществени проблеми, валидни и за България, а и до голяма степен за целия свят. Кучетата и въобще животните хора ли са? Докъде стига отговорността на стопаните и на цялото общество? Възможно ли е да има добри хора, които не харесват кучета? Къде се ражда злото? Кой е отговорен за насилието, извършено от кучета и т.н.

Също така напълно признавам на авторите невероятното майсторство при заснемането на кучешките сцени.

След филма режисьорът Мундруцо отговори на въпроси от публиката.

Шест месеца са били необходими за заснемане на епичните масови сцени с 200 кучета, като само кучешките треньори са били 50.

Снимките са били много трудни, защото кучетата могат да тичат само 2–3 пъти дневно (понеже и те имат права, както Мундруцо обясни) и накрая голямата виртуозност е била в монтажа. Наистина, на моменти зяпвах от удивление колко добре им се получава.

Поне за кучетата–участници във филма краят е бил щастлив, защото почти всичките са били първо възпитани, а после и осиновени от любящи семейства, за което е бил създаден специален уебсайт. Браво.

Защо „Белият бог?“

Заглавието препраща към книгата Disgrace  (има и филм с Джон Малкович) на южноафриканския нобелист Джон Максуел Кутце (или Кутси на английски) (J. M. Coetzee), която обяснява присъствието на расистките елементи в разказа, както и загатва за възможната причина за тежкото положение на бившия професор – баща на Лили. Тоест, това е намек за тежката отговорност на белия човек, който има задачата да бъде бог за по–слабите и тези с различен цвят на кожата.

Да се гледа ли? Ако не просто харесвате, а обожавате кучета – задължително, тогава и художествените качества на филма нямат значение.

А ако ви е страх от кучета може да ви дойде страшен филма да ви докара кошмари.

Но иначе бих ви посъветвал да не го пропускате.

 

Специални благодарности и на Четири лапи, които, доколкото разбрах, имат специална заслуга за докарване на филма в България. ще положат специални усилия да популяризират филма. Пуснете им някой лев в касичката :)





Споделените неща на Комитата

Виж какво споделям , заслужава си повече от това, което пиша. (старите споделени неща)